Светлана седеше на пейката.
Току-що я бяха изписали от родилния дом, а тя усещаше тежестта на огромна грешка. Може би е трябвало да остави бебето там, за да се грижи държавата за него. Но Светлана нямаше избор — нямаше къде да отиде. В мига, в който приятелят ѝ разбра за бременността, той изчезна. Оказа се, че е женен мъж, търсещ мимолетна връзка.
Тя не можа да остави мъничкото си дете в болницата. А сега, заради колебанието си, мъничето можеше да се окаже в опасност: без топлина и храна. През сълзи Светлана гледаше малкото носле, подаващо се изпод одеялцето.
Светлана беше останала сираче рано. Родният дом на родителите ѝ изгоря шест месеца след смъртта им. Пожарникарите казаха, че проблемът е в електрическата инсталация. Тя бе принудена да се премести в града при леля си по бащина линия. Но там я приеха студено — леля ѝ вече имаше три собствени деца.
Светлана си намери работа и се надяваше на по-добри дни. После срещна Савелий, хубав млад мъж със скъпа кола. Когато леля ѝ научи, че Светлана се среща с някакво момче, я принуди да си намери друго жилище. Савелий ѝ помогна да наеме стая в общежитие, но и нея загуби сега.
Объркана, Светлана изтри сълзите си. Какво да прави по-нататък?
Недалеч, зад едни храсти, се чуха гласове — две акушерки излязоха да изпушат цигара.
— Гал, видя ли как днес мъжът на Тамара Ивановна я взе?
— Да, разбира се. Жал ми е за нея, такава добра лекарка. Ама никой не е застрахован. Изгуби дете и не може да има повече, а всеки ден е на работа — приема раждания.
— Не знам как го понася. Но е добър специалист и много добър човек.
— Да, колко дълго чакаха бременността. Вече са над четирийсет. И каква къща си построиха…
Светлана погледна към сина си и прошепна:
— Прости ми. Надявам се всичко да стане, както съм го замислила.
Тя стана и се запъти към църквата. Искаше да помисли добре над всичко, за да го направи както трябва. Влезе в храма и плака безмълвно почти цял час, докато детето не се разплака. Накрая Светлана излезе и намери усамотено място.
После отиде в парка и седна да гледа патиците. Не можа да стои дълго там, заобиколена от майки с деца. Разбра, че не може просто да се разхожда с невръстния си син и да го учи да рита топка. Сякаш животът ѝ свърши, защото сърцето и душата ѝ останаха при детето.
Стъмваше се. Светлана се озова пред голяма, нова къща със зелен покрив, в чиито прозорци светеха лампи, но не се виждаше никой. Тя нежно целуна нослето на бебето и се приближи до къщата, задавена от ридания и разкъсвана от болка в душата. Сякаш светът се сриваше. Искаше ѝ се да закрещи, да излее цялата болка…
На обширното стълбище остави една кутия, намерена в контейнер. В нея внимателно положи бебето, което тутакси се разплака. Светлана стисна здраво очи, а плачът на малкото проряза сърцето ѝ.
Натисна продължително звънеца на входната врата, после бързо избяга. Скри се зад едно дърво, заслушана в детския плач. От къщата се разнесе плътен мъжки глас:
— Тамара, ела бързо!
Светлана захапа ръкава на якето си, за да не изпищи и да не се върне при бебето.
На вратата се показа жена, която внимателно взе детето.
— Толя, влизай бързо! Хайде вътре!
Вратата се затвори, а плачът на бебето се разнесе в тишината.
Напълно изтощена, Светлана се свлече на студената земя до дървото. Не знаеше колко време е минало, докато не се свести. Когато отвори очи, вече беше нощ. Тръгна към изхода на града — нямаше вече какво да прави тук. В джобовете ѝ бяха документите, макар че вече едва ли ѝ трябваха.
Час по-късно стигна до шосето, а след още половин час я взе един камион. Шофьорът, възрастен мъж, пътуваше на север, а тя каза, че иска да отиде натам.
— Матвей, колко се радвам, че дойде! — възкликна жена, когато синът ѝ слезе от колата и я прегърна.
— Мамо, недей да седиш така на жегата. Знаеш как е с кръвното — отвърна Матвей.
— Ох, стига си суетил! Къде ми е слънчицето?
От колата излезе млада жена с дете. Момченцето беше на около две годинки, очите му още сънени, но щом видя баба си, мигом се оживи:
— Ба!
— Ела, ела при баба, слънчице мое! — протегна ръце Тамара Ивановна.
Снахата ѝ подаде детенцето и се разсмя:
— Така, Матвей, почивка два дни, без детето.
— Добре, починете си — махна с ръка Тамара Ивановна. — Вие два дена отпуск, а аз виждам внука веднъж в месеца.
Матвей се усмихна:
— Мамо, с радост ще си починем. Донесох въдици, ще науча Вера да лови риба. Как е нашата река, не е ли пресъхнала още?
— Какъв риболов — засмя се Вера. — Рибата отдавна се е изпарила, а ти си дошъл при майка си и искаш да стоиш край реката! По-добре да помагам за зимнината — предложи и прегърна свекърва си. — С теб преди консервирахме толкова неща…
Матвей дълбоко въздъхна, преструвайки се на недоволен:
— Ах, хванаха ме! Добре, ще поправям оградата. Мъкна го отдавна, а все не става. Между другото, Пашка звъня вчера, пита за нас.
Денят мина неусетно, а Матвей потриваше ръце лукаво, защото не беше казал на майка си, че не са дошли само за уикенда, а цели три седмици отпуска. След като баща му почина, майка му видимо се промени, но се стараеше да се държи.
Матвей отдавна се беше установил в друг град, пое пътя на майка си и се превърна в уважаван лекар. Най-сложните операции и раждания се случваха под негово вещо ръководство. Започна тук, а после го поканиха в нов перинатален център.
Там Матвей се запозна с Вера, която работеше като счетоводител. Макар често да се опитваха да идват при близките, работата му рядко им позволяваше дълги посещения. Но този път бяха решили да вземат отпуск и да дойдат при майка му, защото имаше много неща за вършене.
На следващата вечер решиха да правят скара. Малкият Андрюша играеше весело в пясъчника с количка. Матвей и детският му приятел Пашка обсъждаха план за ремонт на покрива — първо тук, после у Павел. Пашка се шегуваше, че добре обмисленият план е половин победа и повод да вдигнат наздравица.
Тамара Ивановна, заета в кухнята, се преструваше, че се сърди на мъжете, но как да им се сърди, когато всички са заедно? Това се случваше рядко.
— Мамо, имам новина за теб — каза Матвей.
— И каква е новината, синко? — отвърна тя.
— Не знам дали ще се зарадваш, но ей сега ще разбереш — пошегува се Матвей и я чукна с кърпата. — Мамо, оставаме при теб за три седмици!
Тамара Ивановна изненадано се отпусна на пейката:
— Защо не каза по-рано? Каква радост, Господи!
Тя се разплака от щастие. Матвей се притесни:
— Мамо, какво ти е, защо плачеш?
— От щастие, миличък — усмихна се тя.
Дълго разговаряха на различни теми и не усетиха как до портата се появи непозната жена. Матвей стана и се отправи към нея:
— Здравейте, при нас ли идвате? Заповядайте, мама е вкъщи.
Непознатата влезе в двора и неуверено се приближи до масата:
— Извинете, може би не е подходящо време.
Вера се вгледа внимателно в жената, после се обърна към Тамара Ивановна и забеляза как тя внезапно пребледня и се хвана за сърцето.
— Тамара Ивановна, какво ви е? — извика Вера и притича към нея. Матвей и Павел я придружиха в къщата, измериха ѝ кръвното, дадоха ѝ хапчета.
Когато Тамара Ивановна се почувства по-добре, Матвей излезе навън:
— Къде е онази жена?
Вера го погледна:
— Тръгна си веднага щом на Тамара ѝ стана зле. Не разбирам нищо, може би е нейна позната?
— Възможно е да ни е някаква роднина — замисли се Матвей.
Павел и Вера се спогледаха изненадано.
— Защо мислиш, че ви е роднина? — попита Вера. — Макар че… като се замисля, лицето ѝ ми се стори познато. Погледни се в огледалото! Приличате си много. Ако не знаех историята ти, бих помислила, че ти е майка — рече Вера.
Матвей, озадачен, погледна Паша:
— Като две капки вода, честно — потвърди Павел.
Матвей седна на пейката, замислен:
— Какво ли значи това? Да не би да е някоя далечна братовчедка? А защо никога не съм я виждал?
В този миг се чу гласът на Тамара Ивановна:
— Не, Матвей, тя не ни е никаква роднина. За нас — не. Но за теб… тя е твоята истинска майка.
Матвей пребледня, а Вера стисна ръката му:
— Коя? — прошепна тя.
Тамара Ивановна тежко въздъхна:
— Матвей, отдавна се канех да ти кажа. Винаги се надявах да не се появи… Никога не проумях защо направи това. Но така и не намерих думи да започна.
Тя разказа как с мъжа си дълго чакали дете, но съдбата не била благосклонна. Загубата на бебе бил огромен удар, отчаянието не я напускало. Ала една вечер звънът на вратата променил живота им.
На прага открили бележка с кратък текст: „Дайте му това, което аз не мога, дайте му щастие.“ „По онова време, когато имахме пари и бяхме уважавани в града, приехме, че е съдба. Трябваше да си сменя работата, да отидем в друг район, за да няма излишни въпроси. С течение на времето хората забравиха и всички си мислеха, че си наш роден син. Обичам те с цялото си сърце, ти си най-скъпият ми човек. Но Светлана не те е оставила без причина, разбери. Не е било, защото не си ѝ нужен. Разказа ми какво ѝ се е случило. Не е виновна…“
— Мамо, искаш ли да говоря с нея? — попита Матвей.
Вера сложи ръка на рамото на съпруга си:
— И аз мисля така. Иначе винаги ще мислиш за нея.
— А къде да я намеря? — учуди се Матвей.
Паша погледна към портата и каза:
— Ето я, там е, стои до дървото и плаче.
Матвей стана, не знаейки какво да ѝ каже — на жената, която някога го е оставила. Не разбираше защо трябва да говори. В крайна сметка всичко в живота му си беше на мястото — любима майка, татко, който вече го няма, но… Тези мисли се въртяха в главата му, ала краката го водеха към непознатата.
— Здравейте. Предполагам, че трябва да поговорим — каза несигурно той. Жената го погледна уплашено, плахо протегна ръка и докосна рамото му.
— Нищо не искам от теб, Матвей. Само ме изслушай.
Изминаха три години. Матвей се върна в двора, където вече прекарваше всяка свободна минута със семейството.
— Ма-а-а, къде сте всички? Събирайте внуците!
От колата изскочи Андрей, а след него Вера с малката им дъщеричка на ръце. След тях се показа и Светлана, а сетне и Тамара Ивановна.
— Ох, гледахме през прозореца от сутринта, а пак ви изпуснахме! — засмя се Тамара Ивановна.
Светлана си беше купила къща недалеч от тази на Тамара Ивановна, и с времето започнаха да се сближават. Отначало се виждаха предпазливо, но после станаха приятелки. Заедно се радваха на внуците и се грижеха за Матвей, сякаш им е общ син.
Вечер си разказваха спомени: Тамара споделяше за детството на Матвей, а Светлана разказваше през какви трудности е минала.
Сега имаха особено, но сплотено семейство. Матвей се шегуваше:
— Кой да предположи… Аз, докторът, помагам на жените да станат майки, а накрая и аз самият имам две майки. А децата — три баби!
Всички истории са превод и може да има допуснати грешки за което се извиняваме.