Рано или късно човек си задава болезнения въпрос: защо към мен няма уважение? За това се замислят жени, които живеят според правилата на мъжа си, служители, чиято работа остава незабелязана, родители, деца, сестри, братя…
И изглежда, че обяснението е очевидно: такива са времената, а и хората са се променили. Всички бързат, огрубяват, стават черстви. Обикновеното внимание, добрата дума, загрижеността — сякаш са останали в миналото, на страниците на книги или в стари филми.
Наскоро при мен дойде възрастна съседка, дълбоко разстроена. Попита ме:
— Как мислиш, защо моите пораснали деца не ме уважават?
И започна да си припомня живота:
— Никога не съм им желала зло. Отдадох целия си живот на децата. Пишех с тях домашни, глезех ги с лакомства, водех ги на море, работех без почивка, на две места. Всичко — за тях. А какво получих?
Синът се отчужди. Когато го викам — не идва. Когато звъня — все е зает. А чувам как от другата страна на слушалката работи телевизорът. Аз не искам много: пет минути да поговорим, да разбере как е майка му, и после пак да си гледа новините…
Ако се опитам да го попитам за нещо, само чувам: „Мамо, не се меси, ще се оправя, това не е твоя работа.“
Не съм си и помисляла, че моето момче, толкова скъпо за мен, ще ми говори като на чужда.
— А дъщерята? — сама си отговаря. — Идва на гости, да. Но, знаеш ли, по-добре да идва по-рядко.
Щом влезе — веднага започва да търси прах по ъглите, да ми прави забележки, да ме учи как да живея, да ме обвинява в разсеяност. Един път забравих, че ме е записала при някакъв платен лекар — така ми се скара, сякаш съм непослушно дете.
Да, грижи се. Да, следи здравето ми. Но уважение — няма и капчица.
А аз бях добра дъщеря. Обожавах майка си. На всяко нейно желание се втурвах да угодя. Когато беше в болница, ѝ готвех и ѝ носех храна след работа. Един ден целият транспорт спря заради виелица. А аз вървях пеша три часа през преспите, само и само да ѝ занеса топла храна.
Когато майка ми оглуша и почти ослепя, аз станах нейните очи и уши. Неин цял свят.
Добра дъщеря бях. Ала във възпитанието на собствените си деца явно съм пропуснала нещо…
Но как така, при такъв пример, пораснаха деца, които не умеят да ценят и не усещат границите?
Известният американски психоаналитик Джеймс Холис споделя една важна мисъл: основата на всички близки отношения не е само любовта, а и нашето отношение към самите себе си. Именно то формира как другите ще се отнасят към нас.
Ако се вгледаме внимателно в тази история, виждаме: жената е свикнала да се подчинява, да се жертва, да угажда — първо на майка си, после на децата си. Тя е показвала, че е готова да търпи всичко. И децата са го усетили. Приели са: мама ще изтърпи всяка грубост, ще понесе всяка обида. Ще прости и няма да се отвърне.
И тук изводът е много важен: към нас се отнасят не така, както ние се отнасяме към другите, а така, както ние сами позволяваме да се отнасят към нас.
В преобладаващото мнозинство от случаите пренебрежението от близките е пряко следствие от това, че човек не уважава себе си. Не цени собствените си граници. Търпи, мълчи, преглъща — и с това дава знак: може.
Това е трудна тема. Но вероятно именно тя е една от най-важните за тези, които искат не просто да са близо до любимите си хора, а да изградят уважителни, честни и равноправни отношения.
Има над какво да се замислим…