Елена работи като лекар в бърза помощ повече от 5 години. Обичаше професията си и се отнасяше с голямо уважение към всички свои подопечни.
Майка ѝ умира рано, когато Леночка е съвсем малка. Елена не е била омъжена и не е имала деца.
Затова живеели заедно с възрастния ѝ баща в едностайно хрушчовско жилище.
Може да се каже, че тя е посветила целия си живот на своето призвание – да помага на хората! А за романтика или семеен живот просто не ѝ оставала и минута свободно време.
Онзи ден пътувала с колата заедно с колегата си Иван към едно постъпило обаждане.
– „Лена, какво става? Струва ми се, че очите ти изглеждат много тъжни – попита я партньорът ѝ.
Колегата ѝ винаги беше много внимателен към нея. Лена подозираше, че той я харесва, но не изпитваше нищо към Иван. Той ѝ беше като приятел, като брат… и нищо повече.
– „Баща ми е малко болен. Притеснявам се за него! Той вече е на 73 години. Но той ще се оправи. Аз знам.“
– „Уау! 73 години. Да, това е наистина добра възраст. Трябва да се грижиш за себе си. Чудя се на колко години е бил, когато ти си се родил?“
Елена се замисли и започна да брои.
– „Мисля, че беше на 43 години, но майка ми беше с 20 години по-млада от него. Но тя беше много болна и след това си отиде. Изобщо не си я спомням.“
– „Съжалявам, не знаех. От какво беше болна?“
– „Хм, ако трябва да съм честна, дори не знам. Татко не обича да говори за това. Когато всичко се случи, бях на две години. Не си спомням нищо от онова време. Единственото, което знам, е, че се казваше Тоня.“
Петнайсет минути по-късно екипът на линейката пристигна на адреса. Лекарите взеха куфарите си и отидоха в апартамента, от който беше дошло обаждането. Вратата отворила възрастна жена и с прегракнал от вълнение глас казала:
-„Моля ви, побързайте и го спасете. Опитах се, но не мога да сваля температурата му. Имам нужда от вашата помощ.“
Лекарят влезе в стаята, където на едно легло лежеше момче на около 6 години. Термометърът показвал злощастната цифра 39,5. Елена му направила инжекция и му казала да се наспи добре. И заедно с жената отиде в съседната стая, за да попълни необходимите документи.
-Педиатърът ви ще дойде утре сутринта, а сега ми трябват паспортът ви и актът за раждане на детето – каза Елена.
Изваждайки документите от чантата си, тя седна на масата, леко повдигна глава и замръзна на място. На стената висеше портрет на млада жена, която приличаше точно на нея. Имаше няколко разлики: по-къса коса и стил на обличане, носен преди петнайсет години. Иван също гледаше лицето на момичето от снимката с изненада.
Елена, пристигайки малко объркана, каза:
– „Моля, донесете документите на детето и вашите също.“
– „Съжалявам, но Васинка беше доведена преди няколко дни. Всички документи са при родителите му. Аз имам само паспорта си. Ето ви ги“, каза старицата с развълнуван глас.
– „Добре. Тогава ми кажете данните от паспорта си. В пълен обем, моля. Диктувайте, аз го записвам.“
– „Еремина Антонина Петровна, 6 март 1966 г.“
Елена онемя, цялото ѝ тяло се вкамени, а писалката се изплъзна от пръстите ѝ.
– „Извинете, каква е фамилията ви?“ – каза докторът почти шепнешком.
– „Еремина Антонина Петровна. Нещо не е наред?“ – Баба попита
Студена тръпка премина през тялото на Елена. Факт беше, че тя носеше точно същата фамилия. Като погледна още веднъж портиера на стената, тя се съвзе и попита:
– „Моля да ме извините за този странен въпрос. Имате ли дъщеря?“
Гласът на Елена потрепери. По челото ѝ се плъзна капка студена пот. Краката ѝ се превърнаха в памук, а сърцето ѝ беше на път да изскочи от гърдите ѝ.
След кратка пауза Антонина Петровна каза с тъжен глас:
– „Да, някога имах малка дъщеря. Но това беше преди много години и ми е трудно да говоря за това“.
– „Моля ви, разкажете ми какво се е случило с нея!“ – каза Елена с умолителен глас, „наистина е важно да знам!“
Старицата се вгледа в доктора и започна разказа си:
– „Тогава бях много млада. Бях на около 23 години. За първи път отидох на море на почивка без семейството си. Именно там се срещнахме на кея. Той беше много по-възрастен от мен. Месец по-късно се оженихме, а година по-късно ми се роди прекрасна дъщеря.
Живеехме заедно. Бяхме щастливи! Но в онзи злополучен ден…. се скарахме… заради някаква глупост. Отидох да се поразходя, за да се охладя малко след кавгата, а когато се върнах… нито той, нито момиченцето ми бяха вкъщи.
Подадох сигнал в полицията, но оттам казаха, че бащата имал пълни права върху детето. И че трябва да изчакам. Той ще бъде щастлив и ще се върне….
Аз чаках! Но никой не се върна.
Няколко години по-късно родих син, който вече е пораснал и има собствено семейство“.
След като изслуша Антонина Петровна докрай, Елена мълчаливо се изправи и излезе от апартамента. Иван се извини на колегата си, попълни документите и изписа рецепта, в случай че температурата отново се повиши. Когато излезе от входа, видя колегата си да седи на една пейка пред къщата. Елена плачеше с глас.
Иван седна до нея, обгърна я с ръка и я попита:
– „Защо не й казахте нищо? Видях онзи портрет и изслушах цялата история. Това е твоята…“
– „Какво трябваше да кажа?“ Лена го прекъсна: „Здравей, мисля, че съм твоята дъщеря! Ами ако всичко това е просто съвпадение?“
Лена се разплака още малко, успокои се и реши да попита баща си отново вечерта.
След работа Лена отиде направо в малката стая при вече скъпия си татко.
– „Кажи ми къде да отида, за да видя майка си? Искам да ѝ занеса цветя и да боядисам оградата“, казала тя настоятелно.
Елена видя проблясък на страх в очите на баща си.
-Дъще, толкова години минаха… Сега не мога да я намеря – отвърна старецът с треперещ глас, – трябва да отида в друг град, нямам здраве за това.“
– „Добре. Кажи ми защо е в друг град, ако цял живот сме живели тук? От какво е била болна? Къде са всички снимки? Нима се изгубиха, когато се преместихме?“
Баща ми замълча.
– „Отговорете ми на един въпрос! Винаги не отговаряш на въпросите ми, независимо колко пъти ги задавам – продължи Лена.
Във въздуха настъпи пауза.
– „Мълчиш?! Тогава ще ти кажа как беше. Оженихте се за едно младо момиче, роди ви се дъщеря, която нарекохте Леночка. Когато тя беше на около две години, по неизвестни никому причини я взехте и я отведохте в друг град. Десет години по-късно отново се върнахте с нея в същия град.
Предполагам, че трябва да имаш много сериозна причина, поради която си решил да ме лишиш от майка ми завинаги!“
– „Откъде знаеш всичко това?“ – прошепна мъжът слабо.
– „Дойдох по телефона. На стената имаше портрет на младо момиче, което приличаше точно на мен. След като разговарях със собственичката, научих фамилията ѝ и тя ми разказа история от живота си. Татко, защо направи това с мен? С нас?“
Сълзи се стичаха и по двете бузи на Елена. Баща ѝ все още седеше мълчалив и гледаше през прозореца.
И тогава мъжът каза:
– „Семейството ми винаги е било против този брак. Тоня е много по-млада от мен. Майка ми винаги е казвала, че ще ми изневери, защото е толкова млада. Един ден се реших и се преместих с теб в друг град. Не исках тя да ни открие.
А след като родителите ми си тръгнаха, се върнахме и аз купих апартамент в друг квартал, за да не се срещнете случайно.
Но съдбата беше по друг начин!“
След като приключи с изслушването на баща си, Лена хвърли всичките си вещи, бягайки от къщата. Забърза с всички сили към къщата, в която вече беше била по-рано днес. На прага се появи фигурата на същата старица. Тя мълчаливо пусна Елена в…..
Двете жени стояха, прегръщаха се и плачеха. През сълзите си старата дама прошепна тихо в ухото ѝ:
„Дъще, най-после отново сме заедно…“