Семейството на Аня живееше бедно. Всъщност, там и семейството не беше съвсем семейство в пълния смисъл на думата – беше непълно. Бащата го нямаше от десетина години. Тръгнал за хляб, така се казваше в онези години за мъжете, които напускаха дома и семействата си без обяснение и без намерение да се връщат. После идваха разни вести от столицата. Един приятел се обади веднъж, за да докладва на майка й, че бащата е жив и здрав, но алименти да плаща – и през ум не му минавало. Така и не го намериха, нито пък той потърси тях. Оксана Николаевна остана сама и трябваше сама да тегли каруцата с двете си дъщери – Лена и Аня.
Живееха бедничко, както често се случва, когато само един човек работи и издържа три жени. Все пак бяха три жени – майката и двете момичета. Макар и да нямаха много пари, все пак трябваше да се поддържат – имаха нужда от основни неща като козметика, дрехи. Но бюджетът беше ограничен.
Аня, по-малката дъщеря, често донасяше дрехите на по-голямата си сестра, Лена. Лена беше с три години по-голяма и, естествено, първа се радваше на новите покупки – ако изобщо имаше такива. Носеше дрехите известно време, израстваше ги, или просто им омръзваха, и те отиваха при Аня. За Аня това беше обидно и често я беше срам пред съучениците й. Учеха в една и съща училище, все пак. Лена беше в по-горен клас, Аня – в по-долен.
Децата са жестоки. Понякога някое дете щеше да подметне небрежно: „А, Аня, пак ли ходиш в Ленкиното?“ или „Вижте я, същата блуза като на Лена от миналата година!“. Тези забележки я жилеха, оставяха горчив вкус в устата. Искаше й се да има свои собствени дрехи, нещо ново, нещо, което никой друг не е носил преди нея.
Вкъщи вечните скандали бяха част от ежедневието. Лена, като по-голяма, беше и по-нахална. Често поставяше ултиматуми, настояваше, почти крещеше, че й трябват нови дрехи, нови обувки, нещо модерно. Майката, Оксана Николаевна, се вбесяваше. „Нямаме излишни пари! Откъде да ги взема?! Да не мислиш, че ги печатам?!“ – крещеше тя, лицето й ставаше червено, вените на врата й изпъкваха. „Работете сами, пък тогава ще видите какво е!“ – думите й бяха насочени и към двете дъщери, въпреки че Аня беше по-непретенциозна, по-тиха, по-скромна в желанията си. Но и на нея й се донасяше – често заради сестрините изисквания, заради общата липса на пари и постоянното напрежение вкъщи. Несправедливостта я болеше. Не беше искала нищо, а пак беше виновна.
По-голямата дъщеря, Лена, всъщност се примиряваше лесно, стига да получаваше нещо. Тя не мечтаеше за голяма независимост, просто искаше да има това, което имат връстниците й, без значение кой ще й го осигури. Но Аня… Аня мечтаеше. Мечтаеше да живее отделно. Да има своя собствена стая – тихо, лично пространство, където може да бъде сама, без скандали и без старите дрехи на сестра си. Мечтаеше да има възможност да купува сама това, което иска, без да пита някого, без да се моли, без да се чувства зависима.
Лена, веднага след като завърши училище, без да се колебае много, изскочи по любов – както се казва – за някакво момче. Аня си помисли, че най-сетне ще има възможност да се наслади на малко повече свобода и внимание от страна на майка си. Може би сега, след като Лена си отива, майката щеше да й купи поне някакви нови неща. Но чудо не се случи. Сестра й бързо забременя и роди. Майката стана баба.
Оксана Николаевна бързо влезе в новата си роля – ролята на отдадена баба. Цялото й внимание и малкото излишни средства, с които разполагаше, се насочиха към внука. Тя се стараеше да го радва, купуваше му играчки, дрешки – все нови, все хубави. Лена си седеше вкъщи, в майчинство, както се казваше тогава. Мъжът й не печелеше много. Така че единствената им надежда за допълнителни средства и помощ беше Оксана Николаевна.
Старшата дъщеря, Лена, често идваше на гости у майка си – на практика, на издръжка. Нямаше какво друго да прави, с дете вкъщи, а с майка си все пак беше по-весело и най-важното – безплатно. Аня така и си остана на втория, дори на третия план. Нея я осигуряваха с най-необходимото вече след като се бяха погрижили за внука и за Лена.
Това я накара да вземе важно решение. Тя реши, че няма да излезе за мъж, докато не стъпи напълно на крака, докато не стане финансово независима. Казват, че е по-добре да имаш богат мъж, но Аня виждаше сестра си и не беше убедена. Дори и мъжът да е богат, трябва да имаш възможност сама да си купуваш всичко, което искаш и от което се нуждаеш. Трябва да имаш свои пари, за да не може никой да те упреква с техните пари, да не се чувстваш зависима, притисната. Както се виждаше отстрани, Лена не изглеждаше особено щастлива от това, че е изцяло зависима от мъжа си и от майка си.
Аня искаше да има добра специалност, да бъде умна, можеща. Затова след училище, въпреки съпротивата на майка си, тя реши да кандидатства в институт. Оксана Николаевна беше проста жена, свикнала на трудности. Една е отгледала две деца. За нея най-важното беше благополучието на семейството, разбирано в най-практичния смисъл – да има какво да се яде, какво да се облече и с какво да се изпере. Тя беше осигурявала това на дъщерите си. Но не можеше да ги храни до пенсия! Щом станат трудоспособни, трябва сами да се оправят.
Но Аня си беше наумила да учи висше. И неочаквано за себе си, майката срещна яростно съпротивление. Оксана Николаевна заяви категорично, че институт на дъщеря й не е нужен. Тя не смята да я храни още пет години! „Сега има толкова много възможности! Този ВУЗ сто години никому не е нужен!“ – доказваше тя, вдигайки ръце. Не можеше да разбере какво не е наред с нейната дъщеря. Другите, викаше, не можеш да ги накараш да учат, а тази се дърпа! Младежта вече прави пари в интернет, стават блогъри, всякакви – без никакви образования. Още от училище си изкарват сами за безделушките. А нейната дъщеря решила да тръгне по друг път – твърде сложен, с някакъв си диплом, който щял да събира прах.
Оксана Николаевна не искаше да остави нещата така. Опитваше се да я убеди, да й дава примери. „Вземи пример от Лена, в краен случай!“ – уговаряше тя по-малката дъщеря. Оксана Николаевна смяташе, че да излезеш за мъж също не е лошо решение. Мъжът ще те храни и облича. По тази логика по-голямата дъщеря, Лена, се беше оказала „нормална“, а по-малката, Аня – „непутевая“, както казваше тя, в смисъл – несмислена, лудетина. Въпреки че и Лена не можеше да се похвали, че мъжът й я облича особено добре, зависимостта си беше налице.
Аня реши да не влиза в по-големи скандали с майка си. Вече беше решила твърдо. И за да я избави от необходимостта да я издържа, все пак постъпи в института, но и се изнесе – премести се в общежитие. Сега Аня вече не можеше да бъде наречена „дармоедка“ – някой, който живее на гърба на другите. Тя не искаше и стотинка от майка си. Устрои се на работа като продавачка в нощен магазин – денонощен беше. Беше тежко, но имаше възможност и да поспи няколко часа в по-спокойното време на нощта, и да си направи домашните за института, когато нямаше клиенти.
Като цяло, момичето беше доволно от живота си. Беше нескучно, постоянно ангажирана с нещо – учене, работа. Макар и да беше физически изтощително понякога, се радваше, че сама печели парите си. Купуваше си сама дрехи – вече не стари, а нови, каквито й харесваха. Вече никой не се подиграваше с нея.
Оксана Николаевна спря да я критикува така остро за избора й да учи. Ворчеше от време на време за някакви дребни неща, но поне с късок хляб не я упрекваше, както преди. Аня си мислеше, че най-сетне отношенията им могат да се нормализират, да станат по-спокойни.
Но докато по-малката дъщеря строеше своето бъдеще стъпка по стъпка, по-голямата, Лена, успя не само да се омъжи и да роди дете, но и да се разведе. И тогава на майката й се наложи да признае – поне пред себе си – че замужеството нищо не гарантира. Осъзна, че е трябвало да настоява Лена да учи или да работи, а не да разчита изцяло на мъж. Но на Леночка тези истини не ги изказваше. Само на Аня четяха морал. Демек, „Не си и помисляй да се хвърляш на първия срещнат, че после да не трябва да се връщаш в родителския дом с дете на ръце“. А за Лена само въздишаше и я жалеше. Мъжът я изоставил с дете. Детето още повече за жалене от майка му…
Оксана Николаевна не можеше да ги изгони – все пак дъщеря й, внук й. Но и да накара Лена да тръгне на работа беше проблем – нали е млада майка, вярно, че декретът вече е свършил, но как да я пусне?! И така, Лена си остана да живее при майка си, на нейни разноски, заедно с детето.
Междувременно на Аня започнаха да й наседват още повече. Вече беше студентка, работеща, но пак не беше достатъчно. Когато идваше на гости – рядко, защото беше заета с учене и работа – все нещо не беше наред. Сега проблемът беше, че идва с празни ръце. Шоколадка или някакви дребни бисквити не се броеха. Трябваше нещо по-съществено. На сестра й и на племенника от тези бисквити нито им ставало студено, нито топло. На тях не можели да живеят, на гърба си не можели да ги сложат. Чинии с тях не можели да измият.
„Нали ти говорех, за какво ти е този институт?!“ – отново се ядосваше Оксана Николаевна. „Работеше ли на нормална работа, щеше да ни помагаш! Сега ти си длъжна да се грижиш за семейството си!“ Оксана Николаевна искрено смяташе, че грижата за нея, за Лена и за внука, вече трябва да лежи на плещите на по-малката дъщеря. Недоумяваше защо Аня не разбира, че ученето й пречи да се устрои на работа на пълен работен ден, както подобава. „В магазините жени на всяка възраст работят! В това няма нищо срамно! Всяка работа е в почит!“ – възмущаваше се тя. „Навикнали сте носове да въртите! Всички искате директори да бъдете, а обикновени работници кой?!“
„При това какви директори, мамо?“ – възразяваше Аня спокойно, доколкото можеше. „На мен ми харесва аналитиката, цифрите, решаването на сложни задачи. Не искам просто да стоя зад щанд.“
Майката фъркаше и продължаваше да обвинява дъщеря си в неблагодарност, в това, че умишлено се е изнесла в общежитието и е изоставила родните си на произвола на съдбата. Лена пък, въпреки че живееше на гърба й и беше „закачила“ на нея и детето си, беше постоянно подкрепяна и жалена от майката. Аня не можеше да разбере тази несправедливост, това явно фаворизиране.
За щастие, Аня не трябваше дълго да слуша мамините претенции. След като завърши института и получи дипломата си (въпреки скептицизма на майка си), момичето беше поканено да работи за граница. Получи много добро предложение – с отлична заплата и осигурено настаняване. Аня не можеше да повярва на щастието си. С такава заплата щеше бързо да натрупа пари за собствено жилище, а и щеше да бъде далеч от майка си и постоянните скандали. Контрактът беше за три години. Тъй като настаняването беше покрито от работодателя, парите се натрупаха сравнително бързо. Аня живееше пестеливо, отказваше си много неща, мисълта за собствения апартамент я крепеше.
Когато трите години изтекоха и тя се завърна у дома, успя да си купи апартамент. Беше малък, но неин. Нейно лично пространство, нейна крепост. Веднага реши да започне козметичен ремонт, да го направи по свой вкус. Реши да си даде няколко месеца почивка след напрегнатата работа за граница, през които да организира ремонта и да започне търсене на подходяща работа в родния си град.
Докато траеше ремонтът, трябваше да намери къде да живее. Вариантът да отиде при майка си дори не го разглеждаше. Беше си изградила дистанция, не искаше да се връща към старите схеми на зависимост и претенции. И тогава, съвсем неочаквано, леля й – родна сестра на майка й – я покани на гости. Леля й и майка й почти не поддържаха връзка, което Аня разбираше напълно – сигурно и към леля й е имало постоянни претенции. Но към Аня лелята винаги се е отнасяла добре, с нежност и разбиране. Дъщерята на леля й, братовчедка на Аня, пък предложи Аня да отседне при нея, докато приключи ремонтът. Братовчедките се бяха чували през годините и бързо се сприятелиха. Аня с благодарност прие предложението.
Оксана Николаевна знаеше, че дъщеря й Аня се е завърнала в България, но се страхуваше да задава излишни въпроси. Боеше се, че Аня ще се помоли да живее при нея, а място нямаше – Лена и внукът заемаха почти цялото пространство, а и не искаше да се връща към постоянните търкания. Когато научи, че Аня е отседнала при сестра й, се успокои.
И тогава, както често се случва в малките градове, „добри хора“ – съседи, познати – отвориха очите на майката. Оказало се, че дъщеря й, Аня, си е купила апартамент! А тя – ни сном, ни духом. Оксана Николаевна се вбеси. Как е възможно? Собствената й дъщеря крие от нея такова нещо! Веднага притича към сестра си с претенции, почти нахълта в къщата й. „Прикривате ми дъщерята! Тя от родната си майка квартира крие!“ Лелята спокойно се опита да обясни, че Аня е вече голяма, сама си решава. Но майката не слушаше. После Оксана Николаевна отиде при племенницата си, при която живееше Аня, за да си разчисти сметките.
Там намери Аня. И настана голям скандал. Майката я отчете като малко дете за такъв „подъл“ и „неблагодарен“ постъпк. „Как можеш така?! Никакво уважение към майката, която те е отгледала, която се е лишавала от всичко, за да те изучи!“ – крещеше Оксана Николаевна. „Сестра ти горката, Лена, с дете юти се с мен в тясната квартира! Те имат нужда от собствено жилище!“
Аня беше в шок. Не можеше да повярва на ушите си. Майка й не просто се възмущаваше, че е крила, а направо изискваше да й даде апартамента. Да отстъпи своя, новокупен апартамент на сестра си! Майката смяташе, че Аня може спокойно да живее в стаята, където сега живее Лена с детето при нея. Аня била сама, една стая й била предостатъчно. А сестра й, понеже е с дете, имала нужда от повече пространство, от отделно жилище.
Аня, въпреки шока, успя да събере мислите си.
— Мамо, ако Лена има нужда от собствено жилище, може да поеме отговорност за живота си — отвърна тя спокойно, но твърдо. — Детето й вече ходи на детска градина. Тя може да си намери работа. Или, в краен случай, може да отиде и тя за граница на заработки. Както аз направих.
— Майката трябва да е с детето! Не може да го изостави! — заяви Оксана Николаевна, пренебрегвайки аргумента за детската градина.
— Аз няма да дам своята квартира на Лена — повтори Аня, гласът й беше равен, без емоции, което вбесяваше майка й още повече. — Това е моят дом. Аз работих за него години наред.
Оксана Николаевна не можеше да повярва, че по-малката й дъщеря, тихата и скромна Аня, й отказва така категорично. „Растих те, растих те! И какво получих?! Егоистка! Неблагодарница!“ – възмущаваше се тя, тонът й се повишаваше.
В крайна сметка скандалът ескалира. Майката не отстъпваше. Крещеше, блъскаше с ръце, изискваше от дъщеря си да помисли за родните си, да прояви малко съвест. „Все едно Аня няма семейство, няма деца! Може спокойно да си живее при майка си! Освен това, тя все е на работа, само за нощувка си идва!“ – аргументите й бяха абсурдни, но тя вярваше в тях.
Но Аня този път не отстъпи. Стоеше твърдо и повтаряше едно и също „Не“. Не можеше повече. Беше търпяла достатъчно.
Братовчедката, в чиято квартира се водеше този грозен скандал, не издържа. Приближи се до Оксана Николаевна, лицето й беше спокойно, но погледът – решителен.
— Лельо Оксано, моля те, напусни квартира ми — каза тя учтиво, но твърдо. — Аз не харесвам, когато се говори на повишен тон в моя дом. А вие крещите.
Майката я погледна, шокирана от намесата.
— А тебе не ти ли се струва, че Аня ясно изрази своята позиция? — продължи братовчедката със същия спокоен тон. — Тя не иска да даде апартамента си. Това е нейно решение.
— А ти не си завирай носа в чужди работи! — изсъска Оксана Николаевна към племенницата си.
Но все пак, усещайки, че губи контрол над ситуацията и че вече са две срещу нея, напусна апартамента, мърморейки гневни думи.
Скоро след този скандал Аня завърши ремонта на апартамента си. Беше станал уютен, точно както си го представяше. Тъкмо се канеше да започне да търси работа и да ходи по интервюта, когато отново дойде вест от чужбина.
Бившият й работодател й предложи още един контракт – този път за една година, на още по-добри условия. Аня се поколеба за момент. Искаше й се да остане, да се установи в новия си дом, да започне работа тук. Но предложението беше твърде добро, за да го откаже. Освен това, мисълта за майка й и сестра й, които щяха да продължат с претенциите и вероятно с опитите за манипулация, я накара да се замисли. Една година далеч може би щеше да й даде време да диша спокойно и да изгради още по-силна позиция.
Тя прие. Но я беше страх да остави новообзаведения си апартамент без надзор. Да го дава под наем не искаше – току-що си го беше обзавела с вкус и любов. Поговори с братовчедката си, с която бяха станали много близки. Помоли я да навестява апартамента й периодично, да поглежда, да проветрява. Братовчедката се съгласи веднага, но й даде един разумен съвет: „Аня, постави си хубава алармена система. За всеки случай. Знаеш…“
Аня разбра намека. Беше прав. Инсталира си модерна алармена система със сензори за движение и свързана с охранителна фирма. Чувстваше се по-спокойна.
И всички се изненадаха много, когато на следващия ден, буквално часове след като Аня беше напуснала страната, алармата на нейния апартамент сработи. Пристигналият наряд на охранителната фирма завари пред вратата Оксана Николаевна и Лена. Оказа се, че майката и сестрата, възползвайки се от отсъствието на Аня, решили да „временно“ заемат апартамента й, като просто… взломиха ключалката. Тяхната логика била проста – Аня я няма една година, после някак ще се разберат. Кой знае как ще се развие животът й, може пък да си намери мъж за граница и да си остане там завинаги. В този случай апартаментът щял да остане празен…
Жените се изненадаха изключително много, когато пристигна наряд – явно не бяха очаквали аларма. Но Оксана Николаевна бързо се ориентира в ситуацията. С бърза мисъл заяви на охранителите, че те са собственици, или поне роднини на собственичката, и просто „приглеждат“ апартамента. А тук някой явно се е опитвал да влезе с взлом, те просто „минавали оттук“ и видели, че вратата е разбита (не беше съвсем разбита, само ключалката развалена от опита за взлом). Добре, че дошли, спасили имота!
Пристигна и братовчедката, повикана от охранителната фирма като контактно лице. Тя видя майка си и сестрата на Аня и потвърди пред охранителите, че да, те са роднини на собственичката. Това попречи на ситуацията да се развие в нещо много по-сериозно за Оксана Николаевна и Лена – като обвинение в опит за кражба или незаконно проникване. Но въпреки това, понеже алармата беше задействана без основателна причина (от роднини, които се опитват да влязат с взлом), на Оксана Николаевна й се наложи да заплати солена глоба за фалшиво повикване на охранителен екип.
Това беше повод за нов скандал. Оксана Николаевна веднага позвъни на племенницата си, излива на нея цял ушат с помии. Каква била неблагодарна, как е могла да не ги предупреди, че апартаментът е под аларма!
Това били племенничини „шегички“, а те за малко не попаднали зад решетките! Ужас! Непоправима жена. Каквото и да се случеше, виновни винаги бяха другите – всички около нея. Всички й бяха длъжни. Тя не виждаше нищо нередно в това, че се е опитала незаконно да проникне в собствеността на дъщеря си. Те били семейство! А Аня се била държала „по свински“ – била егоистка, криела, не помагала на близките си.
Племенницата този път не издържа да търпи истерията на леля си. Просто прекъсна разговора и блокира номера на Оксана Николаевна. Сега вече напълно разбираше защо братовчедка й не е искала майка си да знае за новата й квартира.
А самата Аня, научавайки за поредния епизод от семейните саги, започна сериозно да се замисля за едно крайно решение. Да продаде новата си квартира и да си купи друга. Далеч. И да не казва на никого къде е. Майка й очевидно щеше да продължи да я тормози, да й вгорчава живота, да предявява претенции. Вместо да насочи енергията си в мирно русло, например да накара старшата си дъщеря да се устрои на нормална работа, да спре да разчита на нея и на евентуален „богат мъж“, Оксана Николаевна упорито продължаваше да живее в свой свят на обиди и изисквания.
Но Аня беше научила урока си. Тя повече нямаше да търпи. Беше търпяла достатъчно – и през детството си, и през студентските си години, и след това. Сега имаше своя живот, своя независимост. И беше готова да я защити с всички средства. Пътят към независимостта беше тежък и пълен с изпитания, но всяка стъпка си струваше. Защото свободата – финансова и емоционална – беше най-ценното нещо, което бе постигнала. И никой, дори собствената й майка и сестра, нямаше право да й я отнеме.