Игнат рязко се сви.
Макар че вече е май месец, рано сутрин е много хладно.
Днес, струва ми се, изобщо е замръзнало, но трябва да вървя, иначе след час ще дойде боклукчийският камион и тогава няма да има какво да се вземе.
Разбира се, може да се ходи на боклука и през деня, а най-добре вечер, но на Игнат му беше срам, сякаш всички го гледат.
Той живееше на улицата вече пет години, но не можеше да свикне с това, срамуваше се за себе си и за децата си.
И макар никой да не го познаваше, а дори и да го познаваше, сега никой не би го познал, но въпреки това се стараеше да се появява на улицата само когато няма никого.
А това е само най-ранната сутрин.
Игнат особено обичаше сутрините през почивните дни.
Тогава изобщо не се появяваше жива душа на улицата до осем, а понякога и до девет часа.
Тогава можеше да се разхожда, да си спомня как е живял, как е ходил по тези улички.
Едно нещо Игнат никога не правеше, никога не се приближаваше до дома си, за да не буди тъгата, за да не бърше сълзите, които веднага потичаха.
Постепенно Игнат свикна да заобикаля улицата си, а и така беше по-малко вероятно да срещне някого познат.
Първото време старецът дори не можеше да спи, щом затвореше очи, виждаше изкривеното от омраза лице на снаха си и сина си.
Колко му наговориха, колко груби думи.
Старецът беше съкрушен, унизен и ако не му бяха хлопнали вратата пред носа, забранявайки му дори да се приближава до къщата, той, навярно, сам би си тръгнал.
Както много други старци, той просто пречеше на децата си, заемаше излишна жилищна площ, която те искаха да използват с полза.
С полза и за себе си, разбира се, а не за баща си, който беше забил всеки гвоздей в тази къща със собствените си ръце.
Той никога не беше мислил, че с него някога ще се случи нещо подобно…
А ето, сега живее почти на боклука и се храни само оттам.
Тогава се озова на улицата съвсем без нищо, без пари, без документи, не можа да отиде да се моли в старчески дом, там, навярно, биха му помогнали и с документите, и с покрив над главата.
Срамуваше се, и то толкова много, че по-добре да легне и да умре, отколкото да разкаже на някого истината.
Но имаше един човек, който все пак знаеше всичко.
Това беше неговият съсед по нещастие.
Игнат беше просто щастлив, когато съдбата го срещна с Петър.
Петя не беше старец, той беше инвалид.
Той не помнеше нищо, явно след някаква голяма травма.
Игнат го срещна, когато Петя вече можеше да ходи и да говори самостоятелно.
Вярно, речта му не беше много разбираема, единият му крак се движеше трудно.
Но Петя не се предаваше, той все пак ходеше, търсеше храна заедно с Игнат.
Петя не знаеше колко време е на улицата, но помнеше кой е и откъде е.
Игнат го намери преди едва две години и половина.
И така те заживяха заедно.
Зад къщите, почти в самия край на града, имаше пустир.
Не е ясно защо не го пуснаха за застрояване, явно си имаше причини.
Но някога на това място е имало нещо построено.
Може би бомбоубежище, може би някакво хранилище.
В земята имаше големи пропадания и ако такъв завал се разчисти, можеше да се попадне в нещо, наподобяващо големи подземия.
Около тези руини хората бяха направили такова сметище, че можеше спокойно да се влиза и излиза, никой не би видял.
Игнат знаеше за това място, още като юноши се събираха тук, гъделичкаха си нервите.
Сегашните деца не ходеха на пустира, явно защото той беше станал едно голямо сметище.
Едно хубаво нещо беше, че тук изхвърляха само едри боклуци, които не се разваляха и не миришеха.
Счупени мебели, стари дюшеци, възглавници, често изхвърляха строителни отпадъци.
Всичко това се докарваше най-често през нощта, защото това място не се смяташе за сметище.
На никого не му се искаше да плаща глоби, затова Игнат живееше спокойно.
Дори се грееше на слънце.
А понякога, ако денят беше хубав, переше и простираше дрехите си до входа и сам се къпеше.
А после доведе тук Петър.
На вид Петя не беше повече от петдесет, макар че може би и по-малко.
При такъв живот никой не изглежда особено добре.
Но Петя сам не знаеше на колко години е, затова и не се спираха на това.
Вярно, на Игнат му беше жал за него, много жал.
Все пак по неговите мерки Петя беше още съвсем млад.
Може би има и семейство някъде, може би го търсят.
На Петя му хареса при Игнат и той си остана.
Постепенно се оформиха нещата така.
Игнат намираше храна, защото на Петя му беше трудно да ходи, а Петър готвеше нещо, прибираше в разрушеното подземие.
Игнат си мислеше, че ако пустирът не е бил нужен на никого досега, може би ще успее да доживее до смъртта си.
Още повече, че вече е на седемдесет и три и не му остава много.
Само как ще е Петя без него?
Игнат знаеше, че Петя вече е бил настанен в приют за инвалиди.
Той разказваше, че в началото всичко е било добре.
Дори го е прегледал лекар, поклатил е език, казал е, че трябва да се направи операция.
Нещо на главата на Петя не е зараснало както трябва и това е всичко.
Лекар повече не е виждал, но персонала…
Петя избяга оттам след седмица.
Още две седмици се кри гладен по сметищата и подземията, за да не го хванат и върнат обратно.
А после срещна Игнат…
Игнат слагаше в чантата намерените боклуци.
Днес уловът беше добър.
Явно някой е размразявал хладилник, дори парче сланина намери.
Стара, разбира се, дори леко пожълтяла, но все още замразена.
През нощта в купчината не беше се размразила.
Най-важното е, че не е развалена.
Много рядко се случваше да намери неразвалени продукти.
Повечето бяха с миризма, но нищо, преди стомахът на Игнат беше слаб, а сега всичко преработва, с всичко свикна.
Той сложи сланината, порови се още малко, намери няколко картофа, после почти цял буркан сметана.
Днес ще имат истински пир.
А на раздяла изобщо му провървя, някой беше изхвърлил цял пакет бонбони.
Такива има в магазините.
По половин кило, а понякога и повече.
Явно по грешка.
Игнат се усмихна доволно.
Ще стигне за утре, значи може да си почине, да пере.
Сапун, вярно, няма, но вече си спомни как бабата правеше настойка от пепел и с нея переше.
В началото не се получаваше много добре, а сега е добре.
Сергей, а ти чу ли, че на пенсионерите ще има добавка тази година?
Не, не съм чувал.
А ти какво, пенсионираш се?
Ето ти като глупак, пенсията на дядо идва на картата, трябва да я оформим.
И за комуналните услуги трябва да подновим облекчението.
Защо да плащаме цялото, цялото е много.
Серега, това беше синът на Игнат, остави вестника.
Жан, а ти не си проста, изгони дядо, а той някъде по боклуците сега се рови, ако вече не е умрял.
А ти получаваш пенсията му, та искаш и облекчение.
Жена му изплашено погледна мъжа си, знаеше, че този разговор е по-добре да не се започва, но все пак започна.
Ето ти глупачката.
Тя толкова уговаряше Сергей, в онзи ден специално му купи бутилка.
И постигна своето, изгониха този старец, че вече нямаше сили.
Вместо тихо да чака смъртта в стаята си, той се шляе из къщата.
Ту ще изпусне нещо, ту ще разлее.
Ето защо жена му каза на мъжа си, че няма никакви сили.
Вярно, мъжът ѝ веднага я прати по дяволите, но капките, както е известно, камък дълбаят.
Скоро и Сергей започна да забелязва, че баща му постоянно се пречка под краката му.
А понякога ще вземе нещо негово и ще забрави да го върне на мястото му.
Сергей сам не разбра как се поддаде на уговорките на жена си, но после реши да остави всичко така.
Вкъщи, вярно, стана по-просторно, по-чисто.
Жана веднага изхвърли всички стари вещи от стаята на баща си и направи там грандиозен ремонт.
Сега вратите на стаята винаги бяха отворени, там беше светло и просторно.
В общи линии, Сергей разбра, че жена му, както винаги, е права.
Баща му сам би могъл да се досети, че му е време за старчески дом или някъде другаде.
Защо да се пречка под краката.
С пенсията, разбира се, се получи удобно.
Бащата получаваше добре, а си тръгна без документи.
Жана навремето настоя дядо да преведе пенсията си на карта.
Сякаш всичко беше обмислила предварително.
Ето още три месеца и може да се помисли за смяна на колата.
Жана се стараеше да не напомня за стареца.
Боеше се, че изведнъж у мъжа ѝ ще се събудят чувства.
А днес не се сдържа.
Просто глупачка.
Трябваше да направи пълномощно при познат нотариус и това е всичко.
Добре, тя повече няма да говори нищо, а ще постъпи така.
При Жана всичко се получи.
И облекчението си поднови, и пенсията си увеличи.
На Сергей напразно му говореше, оказва се.
Жалко, разбира се, че старецът не е някакъв затворник или нещо подобно.
Тогава щеше да има съвсем други пари.
Игнат стана днес по-рано.
Денят е работен, трябва да обиколи всичко навреме.
Петя нещо не е добре, има температура вече два дни.
Игнат много се тревожеше за него.
Съдейки по белезите, е преживял нещо сериозно.
Кой знае какво го боли вътре.
Днес следобед Игнат щеше да предаде желязо и да купи лекарства на Петя.
Тук на боклука те бавно събираха парчета арматура, някакви панти и често попадаха счупени уреди.
Размотаваха жици от моторчета.
В общи линии, събираха по малко.
Днес вече се беше събрало доста, а ето че точно на Петя му е лошо.
Ще му бъде от полза.
Старецът вече беше обиколил всичко, което можеше.
Днес изобщо не беше богато.
Дори се разочарова.
После си спомни, че все пак ще ходи да предава желязо.
Може да му останат за прясна франзела.
Тогава ще бъде празник.
Оставаше последното сметище.
Той надникна в кофата…
Веднага му се наби в очи ярък пакет.
Той беше внимателно свит, сякаш съвсем случайно беше попаднал в кофата за боклук.
Игнат знаеше колко много неща хората изхвърлят по грешка.
Той извади пакета, не стана да гледа съдържанието, само ще си загуби времето.
Там ще погледнат.
Той чу, че в двора влиза кола.
Ъгълът беше тежък.
Игнат веднага позна боклукчийския камион и побърза да си тръгне.
Като стигна в подземието, стопли вода на полуразрушения примус, направи си чай.
Билките за чая си ги събираше сам.
Даде чаша на Петя, а сам се зае с пакета.
Той внимателно го разкъса и замръзна.
Това бяха пари.
Много, много едри банкноти, които бяха подредени на пачки.
Ръцете на Игнат се изпотиха.
Как е възможно това?
В боклука.
Той се опита да разбере колко пари има там, но не успя.
Толкова много не се побираше в главата му.
Той мълчаливо гледаше пакета, а после решително стана.
Това не бяха негови пари, но след час те вече щяха да пътуват към огромното сметище извън града, където тракторът благополучно щеше да ги сравни с останалия боклук.
Игнат знаеше какво може да направи.
За какво са му пари?
За да се върне у дома?
Но да, с такъв подарък снаха му със сигурност ще го приеме.
Но за дълго ли?
Старецът знаеше какво трябва да направи.
Той извади няколко банкноти, облече най-хубавите си дрехи и отиде в града на пазара.
Почти веднага намери този, когото търсеше.
Човек, който ще направи всеки документ, дори и най-сложния, но ако имаш пари.
Игнат ги имаше.
В общи линии, новите документи на Петя им ги направиха само за два дни.
Разбира се, това не беше паспорт, а бележка, че паспортът е изгубен, но скоро ще бъде готов.
А после?
После Игнат заведе Петър в добра, много скъпа клиника, където лекуваха всякакви болести.
Посрещнаха ги не много любезно, но след 15 минути медицинската сестра вече чуруликаше и ги водеше в кабинета на лекаря.
Лекарят беше мъдър човек, видя, че тези хора по принцип не биха могли да имат пари, но ги имаха, а това означаваше, че не трябва да се заяжда особено.
Може би бандит, като и преоблечените.
Документи също нямаха кой знае какви, плати дядото.
Доста надбави отгоре, докторът го разглеждаше с интерес.
Доста чисто яке, самият той не миришеше, но нещо издаваше в него жител на улицата.
Докторът въздъхна.
Добре, не е негова работа, той е тук, за да лекува.
При това не просто така, а за добри пари.
Да лекува добре.
Петър го настаниха в стая, назначиха му изследвания и започнаха подготовка за операция.
Всичко се оказа толкова банално.
Явно някога е имало травма, никой не се е занимавал с лечението на момчето.
Ето че един от костните фрагменти е попаднал там, където не му е мястото.
Притиснал е там и това е всичко, в резултат лоша памет, нарушение на опорно-двигателния апарат и е възможно и загубата на памет също да е от това.
Странно, че са решили да похарчат толкова много пари, защото такава операция лесно биха я направили и в обикновена болница.
Е, господар си е.
Игнат излезе от болницата.
Настроението му беше чудесно.
Макар че не беше променил нищо в своя живот, той знаеше със сигурност, че животът на Петър трябва да се промени.
Игнат вече е стар, а Петър нека поживее.
Може дори и нещо смислено да направи в живота си.
Игнат се отправи към магазина.
Той все още има пари, затова днес ще си купи колбас, малка бутилка водка и ще направи празник в чест на здравето на Петър.
Той винаги правеше така.
Вечер, на залез слънце, изнесе столчето навън, разстла колбаса, наля си в чашката.
Макар че е бездомник, сега се чувства просто чудесно.
Това беше последната спокойна вечер на Игнат.
Сутринта го събуди неясен шум.
Игнат реши днес да не ходи на боклука, защото му беше останала храна, а и беше пил малко вечерта.
Той бързо, както можеше, излезе навън и видя това, от което се страхуваше най-много в живота си.
Пустирът беше пълен с техника.
Старецът разбра, че са стигнали и до това място, а това означава, че трябва да си тръгне.
Няма да минат и няколко дни и тук всичко ще бъде сринато със земята, а после ще започнат строеж.
Игнат събра скромните си вещи и тръгна към изхода на пустира.
Предстоеше му да намери ново място за живеене.
Само че накъде да се дене.
Навсякъде си имаше негови, бездомниците отдавна бяха поделили града и се стараеха да не се навъртат в чужда територия.
А той?
Той е сам.
Игнат се скиташе до вечерта, но най-накрая намери някаква изоставена къща.
Влезе и веднага легна.
Беше толкова уморен, че нямаше сили да се оглежда.
Събуди се от това, че някой го бута.
Какво си се разлегнал тук?
Не видя ли, че тук живеят хора, а?
Пред него, леко залитайки, стоеше бездомничка.
А зад нея, на също толкова нестабилни крака, нейният кавалер.
Игнат стана, гърбът го болеше много.
Беше се схванал толкова много, че го болеше да се движи.
Извинете, не забелязах.
Той започна да се промъква към изхода, а мадамката все се опитваше да го бутне.
На самото стълбище все пак успя.
Старецът полетя надолу…
Добре че стъпалата бяха само три, но си удари ръката и коляното.
Пренощува в парка на пейка, под утрото усети, че е замръзнал толкова, че дори пръстите не можеше да свие.
Реши, че това не е работа, след като се скита още месец, разбра, че няма къде да спи.
Или трябва да се присъедини към бездомниците и да ходи с тях по сметищата, да проси или да спи на улицата.
Той избра последното.
Не можеше да проси, по-добре да умре от глад.
Времето минаваше.
Лятото наближаваше края си.
Игнат разбираше, че скоро ще дойдат студовете.
Какво да прави, как да бъде, той просто не разбираше.
И тогава се реши на най-отчаяната стъпка.
Той реши да се прибере вкъщи, да помоли сина си за документите си и да отиде в старчески дом.
Той нямаше как да преживее студовете на улицата.
Дълго не можеше да се събере, но времето не чакаше.
Една вечер събра цялата си воля в юмрук и тръгна към дома си.
Веднага забеляза, че портата е крива, че около пътеката расте трева.
Той не стана да разглежда повече нищо, да гледа нищо.
За да не се разстройва, натисна звънеца, отвори синът му.
Какво си се домъкнал?
Сергей, дайте ми документите, поне в старчески дом ще отида.
В този момент зад рамото на Сергей се показа Жана.
Какво си измислил още, за да им даваш цялата си пенсия?
Старецът я погледна.
Каква разлика има кой ще я взема, там поне има покрив над главата и ще ме нахранят.
Жана веднага се ядоса.
Ти какво мълчиш?
Защо мълчиш?
Махай го оттук, докато съседите не са видели.
Виж го ти, дошъл е, няма да се отървеш!
Игнат усети как сълзи потичат по бузите му.
Но той беше съвсем безпомощен пред тях.
Петър идваше в съзнание.
Той помнеше как го отвеждаха на операция, помнеше как се радваше, как се надяваше, че вече всичко ще бъде наред.
Не помнеше само едно.
Просто защото вече спеше.
Когато гримасата на болка изчезна от лицето на Петя, докторът някак внимателно започна да го разглежда.
Това лице му напомняше много на някого.
Но на кого.
Ако Петя беше видял този втренчен поглед, щеше да го запомни.
А докторът и след операцията не спря да си блъска главата.
На вратата на кабинета се почука.
Медицинската сестра каза, че пациентът се е събудил.
Докторът стана и тръгна след нея.
Пациентът наистина се беше събудил и сега внимателно се оглеждаше.
Добър ден, как се чувствате?
Здравейте, още не съм разбрал, но сякаш не съм аз.
Това е много добре, значи процесът е започнал.
Скоро ще започнете да си спомняте накъсано миналия си живот, този, който някога сте забравили.
Младият мъж се усмихна.
Би било хубаво.
Докторът излезе от стаята и се отправи към кабинета си.
Вече е вечер, днес той е дежурен, затова остава тук.
Направи си кафе, седна на дивана, включи телевизора, превключи каналите, нищо интересно няма.
Спря на новините и изведнъж скочи.
Точно, как не се сети веднага, не си спомни.
В новините имаше репортаж, че преди три години е изчезнал бизнесмен.
Съпругата му е подала документи за встъпване в наследство и признаването ѝ за вдовица.
Разбира се, на вдовица, още повече безутешна, тя приличаше малко.
Лекарят се усмихна.
Ето този човек е в стаята му.
Съпругата на доктора го беше напуснала съвсем наскоро, оставяйки го без пукнат грош.
И той гореше от желание справедливо да отмъсти на всички жени.
Той едва дочака утрото, а сутринта веднага се отправи към стаята.
Пациентът вече седеше полулегнал и изглеждаше много по-добре.
Докторът веднага пристъпи към работа.
Той нареди пациентът винаги да има включен новинарски канал.
Докторът справедливо смяташе, че вместо да разказва всичко сам, по-добре да гледа новините.
Докторът беше сигурен, че репортажът ще бъде показан още много пъти.
Още когато тръгна към изхода, видя, че мъжът е втренчил поглед в телевизора.
Той тихо каза.
Игор?
Мъжът рязко се обърна към него.
Да?
Докторът въздъхна доволно и излезе.
А Петя остана объркан.
Игор?
Ами да, той се казваше Игор.
Игор Олегович.
Но защо Петя?
Игор се замисли толкова много, че нещо му минаваше през главата, изплъзваше се.
Той никак не можеше да се съсредоточи, а после обърна внимание на екрана.
Там показваха само някакъв друг, не такъв като сега.
Жена!
Неговата жена!
Той си спомни.
В онзи ден се върна от работа и я завари вкъщи с треньора.
При това треньорът не беше неин, а негов.
Ето ти парадокс.
Той им даде десет минути и отиде в кухнята да пие вода.
После удар отзад и всичко.
А после вече е Петя.
Игор, докато гледаше репортажа, си спомни само когато докторът влезе при него.
Игор веднага каза.
Благодаря ви.
Сега си спомням всичко.
Имам голяма молба към вас, просто ще ви платя за всичките ви услуги.
Трябва да намеря телефонен номер, а по-добре да доведете тук един човек.
Ами, не е нужно да ми плащате, вашият странен приятел плати за всичко с лихвите.
Игнат?
Игор се усмихна.
Щом се оправя с всичко това, веднага ще го потърся.
Такива хора не трябва да скитат.
Докторът продължи.
Разбира се, ще ви помогна.
Такива… жени трябва да бъдат наказани.
След два дни докторът вървеше по коридора заедно с млад здрав мъж.
Не разбирам защо ме докарахте тук.
Изобщо не разбирам как успяхте да ме убедите.
Лекарят мълчеше.
Той спря пред вратата на стаята.
Тук сте.
Младият мъж сви рамене и влезе в стаята.
Докторът затвори вратата след него.
На леглото полулежеше мъж с брадичка.
Вие ли искахте да се срещнете с мен?
Игор се обърна към него.
Вася, а ти откога стана толкова важен?
Василий се разклати.
Игор Олегович?
Тихо, не викай.
Влизай, можеш да си направиш чай или кафе.
Сядай, ще мислим как да ме възкресим.
Те разговаряха повече от два часа.
Игор беше зверски уморен.
И от този ден в стаята му Василий започна да води различни хора.
Ту беше нотариус, ту юрист.
Един от тях лекарят познаваше.
Около юридическите дела при бракоразводни процеси.
Ето, машината на справедливостта се завъртя.
Игор излезе от колата, Вася също.
Те се отправиха към къщата, която някога беше домът на Игор.
А буквално след няколко дни трябваше да дойде при жена му, при безутешната вдовица.
Той дръпна вратата.
Затворено.
Натисна малко по-нагоре и тя се отвори.
Колко хубаво, че не беше успял да я ремонтира…
Мина в кухнята, от стаята се чуваше музика.
Игор реши да не пречи.
Направи си кафе, излезе в хола и седна пред камината в любимия си фотьойл.
Вася застана зад завесата.
Буквално след пет минути от стаята в кухнята влезе жена му.
Само по полупрозрачен пеньоар.
Тя не го забеляза и на Игор му се наложи да завърти фотьойла, за да не се промъкне обратно.
Съпругата се върна след минута, видя Игор и изпусна бутилката вино от ръцете си.
Тя се разби и опръска белия килим с червени капки.
Каква небрежност!
Сега ще трябва да го дадем на химическо чистене.
Игор?
Откъде си?
Странна реакция за любяща съпруга.
Нали уж ме търсиш, надяваш се.
Ето, върнах се, не се ли радваш?
В този момент в хола излезе мъж само по панталони.
Скъпа, къде се изгуби?
Игор се обърна към него.
А, това е твоята скъпа, значи.
А твоята скъпа знае ли, че имаш жена и дете, които много се нуждаят от пари?
Знае ли тя, че и нея я чака същото, което и мен, веднага щом се подпишете?
Жената, нищо не разбирайки, гледаше ту Игор, ту любовника си.
Каква жена?
Ти нищо не ми разказваше?
Значи не съм те довършил.
Е, нищо, сега ще го поправя.
Той се нахвърли върху Игор, но го спря изстрел.
Жената изпищя, любовникът ѝ падна.
Вася се приближи до тях.
Твърде много шум, имам само травматичен пистолет.
Полицията идва, ще бъде тук всеки момент, а аз ще погледна нашите камери.
Не може да е, че са ги намерили.
След няколко дни Игор най-накрая успя да започне да търси Игнат.
Първото нещо, което направи, беше да отиде на пустира.
Беше просто сигурен, че Игнат не е отишъл никъде, но там вървеше усилен строеж.
Тогава Игор започна да разпитва всички бездомници, кой какво е видял, кой какво не е видял, но никой не можеше да каже нищо със сигурност.
Оставаше една надежда, че Игнат се е върнал у дома.
Слаба надежда, но трябва да се провери.
Той зави в правилната уличка.
Игнат толкова много беше разказвал за дома си, че сякаш Игор би го познал със затворени очи.
Той спря пред портата.
Точно, това е неговата къща.
Веднага видя Игнат в двора, значи се е върнал.
Но все пак трябва да поговори, да благодари.
Излезе от колата и веднага чу как снахата вика на Игнат.
Махай се!
Виж го ти, пенсия искал, документи.
Върви, докато си цял, че после няма да има с какво да ходиш.
Игнат вървеше към него и плачеше.
Игор влезе в портата.
Снахата и синът се вторачиха в него с учудени очи…
Нищо себе си!
Те току-що гледаха по телевизията как той е вкарал жена си в затвора.
И колко пари има, също бяха чули.
Той при тях ли?
А тук и този старец се пречка под краката.
Игнат, едва те намерих!
Игнат вдигна насълзени очи и примижа.
Петя, ти ли си?
Ами, почти.
Аз съм Игор сега.
Хайде, Игнат.
Къде?
Как къде?
У дома.
Сега ще живееш в луксозна къща.
Ще си имаш дори и домашна помощница.
Той настани Игнат в колата и се върна до верандата.
Сергей и Жана стояха, просто зяпнали.
Мисля, че не е нужно да се представям.
До утре вечер трябва да освободите къщата и да приготвите парите за цялото време, през което сте получавали пенсията на дядо.
Те са негови, не са ваши.
И ви съветвам да бъдете добри, иначе няма да ви се размине, и ще намеря за какво.
Игор се обърна и тръгна към колата.
Сергей погледна Жана.
Е, докъде стигна?
Аз какво?
Ти изгони собствения си баща?
Аз?
Разбира се, аз съм тук съвсем малък човек, а майка ми ме вика на гости, влакът е след час, между другото.
Жана се скри в къщата, а Сергей зашеметен погледна вратата.
Ами не.
Няма да ходиш никъде, ще си сърбаш попарата тук.
Той се втурна след нея, а Игор се усмихна доволно.
От къщата се чуха викове, звън на съдове, после писъци.
Такива хора трябва да бъдат наказани.
Той отвори вратата пред Игнат.
Влизай.
Ето тук е твоята спалня, там е кухнята.
Това е Елла Генадиевна, тя е бог в кухнята.
Това е Зинаида, тя е бог на всичко останало.
Всичко, което ти е нужно, което не разбираш, можеш да ги питаш.
Игнат не можеше да повярва.
Той се обърна към Игор…
Петьо, Игор, откъде имаш всичко това?
Ами то всичко си беше мое, просто бях забравил, а ти ми помогна да си спомня.
При това ми помогна много навреме.
Толкова съм ти благодарен, че дори не си представяш.
Мъжът се усмихваше, а Игнат разбра, че повече няма да му се налага да спи на улицата.
Няма да яде развалени продукти.
Той отново има дом, има семейство, има всичко, което имат нормалните хора.
След час, изкъпан, облечен в чисти, напращели дрехи, той седна на масата.
Елла Генадиевна го поглеждаше съжалително и му поднасяше все нови и нови ястия.
А Игнат се смущаваше.
Ами, толкова много?
Благодаря, скоро ще се пръсна.
Ще се пръсне той, да, кожа и кости.
Е, нищо, ще те нахраня.
Игор разпери ръце пред изплашения поглед на Игнат и се засмя.