Граничарят всяка нощ оставял храна на самотен вълк край заставата… Другарите му се подигравали, но една нощ животното влязло в спалното помещение и направило нещо, което спасило всички! 😲😲😲
Младият граничар Никола бил изпратен в малка застава високо в Странджа, далеч от села, пътища и телефонен обхват.
Наоколо имало само гъста гора, стръмни дерета и стара ограда, останала от времето, когато районът се охранявал много по-строго.
Нощните дежурства били тежки.
През зимата мъглата поглъщала прожекторите, а вятърът се промъквал през всяка пролука на наблюдателния пост.
Една вечер Никола забелязал голям сив вълк между дърветата.
Животното стояло неподвижно и го наблюдавало.
Било необичайно слабо, а единият му заден крак изглеждал наранен.
Никола оставил малко месо от вечерята си край оградата.
Вълкът не се приближил, докато човекът бил там.
Но на сутринта храната била изчезнала.
Това се повторило и на следващата вечер.
После и на по-следващата.
Постепенно вълкът започнал да идва в един и същи час.
Винаги оставал на няколко метра от Никола.
Не ръмжал.
Не се приближавал.
Само го гледал с необичайно спокойни жълти очи.
Останалите граничари се смеели на странното приятелство.
Предупреждавали Никола, че дивото животно не е куче и един ден може да го нападне.
Командирът дори му забранил да го храни.
Но Никола продължил тайно да оставя остатъци край една стара бетонна шахта зад заставата.
Няколко седмици по-късно вълкът изчезнал.
Минала една нощ.
После втора.
На третата Никола обиколил района, но не открил никакви следи.
Решил, че животното е напуснало гората или не е оцеляло след раняването.
Същата вечер над Странджа се извила силна снежна буря.
Радиовръзката прекъснала.
Генераторът започнал да гасне, а всички мъже се прибрали в основната сграда.
Малко след два часа през нощта Никола се събудил от странно драскане.
Отворил очи и застинал.
Вълкът стоял вътре в спалното помещение.
Никой не разбирал как е преминал през затворените врати и телената ограда.
Животното било покрито със сняг и кал.
От муцуната му капела кръв.
Един от граничарите посегнал към оръжието си, но вълкът не нападнал.
Той се приближил право до леглото на Никола, захапал ръкава на якето му и започнал отчаяно да го дърпа към вратата.
– Иска да те изведе навън – прошепнал командирът.
Никола облякъл якето си и последвал животното.
Вълкът го отвел зад сградата, до старата бетонна шахта, където преди намирал храната.
Там започнал да рови яростно в снега.
Никола насочил фенера надолу и забелязал пресни следи от човешки ботуши.
Следите излизали от шахтата и водели право към спалното помещение.
В същия момент под земята се чул тих метален звук.
Сякаш някой зареждал механизъм.
Вълкът изръмжал и се хвърлил към Никола, събаряйки го в снега.
Секунда по-късно прозорците на заставата се пръснали, а земята под сградата започнала да се разтваря.
Когато граничарите отместили тежкия метален капак на шахтата, открили стар подземен тунел.
Но по-страшното било онова, което намерили вътре.
На стената висяла военна карта на заставата със снимки на всички граничари.
Лицето на Никола било оградено в червено.
А под снимката му стояла дата — следващият ден.
Тогава командирът осветил другия край на тунела и прошепнал:
– Никола… този вълк не е идвал тук заради храната. Той е пазел нещо, което е заровено под заставата от трийсет години…
Никола лежеше по гръб в дълбокия сняг зад заставата и гледаше нагоре към небето, което вече не се виждаше – само вихрушка от бели точки, спускащи се косо, и оранжевото трепкане на пожара, който сега обхващаше западното крило на спалното помещение. Ушите му бяха запушени от взрива. Чуваше собственото си дишане, но не и виковете на командира, който клекна до него и разтърсваше рамото му с ръкавица. Едва след няколко секунди звукът се върна, като че ли някой беше свалил тапите от ушите му.
– Никола! Никола, чуваш ли ме?
– Чувам, командире.
Той се надигна. Вълкът стоеше на три крачки, разкрачен, наведена глава, гледаше го с тези спокойни жълти очи, за които редниците се бяха подигравали цели пет месеца. От муцуната му все още капеше кръв, но сега Никола виждаше, че кръвта не е негова – по козината около раменете имаше друго петно, по-тъмно, засъхнало вече, като че ли беше захапал нещо – или някого – само няколко минути преди да влезе в спалното.
– Живо ли е момчето – извика някой отдалече.
Иван, старшият сержант, идваше през снега с фенер в едната ръка и с автомата в другата. Зад него – Митко, Стоян, младият Асен от Ямбол. Четиримата от нощната смяна. Плюс командирът Веселин, който сега помагаше на Никола да стане. Значи всички бяха живи. Значи вълкът беше успял да го изведе на време и вълната от взрива не беше стигнала до дясното крило, където спяха останалите.
– Живо е – каза командирът. – Иване, вземи Митко и обиколете периметъра. Ако този, който е поставил заряда, е още вътре в тунела, може да излезе от другия край. Стоян – ти върви да гасиш огъня, докато не е стигнал до горивния склад. Асене, с мене при шахтата.
Никола погледна към вълка. Животното не помръдваше. Само дишаше – тежко, на пресекулки, с онова свистене, което идваше от някаква стара рана в гърдите. Никола беше го гледал пет месеца и знаеше – този вълк не беше млад. Беше стар. Може би дванадесет-тринадесет годишен, което за вълк в свобода беше равно на осемдесет за човек.
– Хайде – каза Никола тихо, като че ли говореше на човек. – Хайде, ела с нас.
Вълкът тръгна. Не като куче на каишка. Като спътник. Държеше се на две крачки зад Никола, като че ли пазеше гърба му.
Стигнаха до шахтата. Тежкият метален капак, който тридесет години беше стоял затрупан с пръст и трева, сега лежеше на две крачки настрани, отхвърлен от взрива. От дупката излизаше сивкав дим – не гъст, а рядък, като че ли отдолу нещо бавно тлееше. Командирът светна с фенера надолу.
Стълба. Бетонна, стара, с ръждясали железни скоби, забити в стените. Спускаше се около четири метра под земята. Под стълбата – тесен коридор, който продължаваше в две посоки. Единият край водеше на север, към сградата на заставата, чиито основи сега бяха разкъсани от взрива. Другият край водеше на юг, към гората, към границата, към Турция.
– Асене – каза командирът. – Слез пръв. Асен, слушай ме. Ако видиш някого долу, стреляй. Не питаш. Не викаш. Стреляш. Разбра ли?
– Разбрах.
Асен слезе. След тридесет секунди се обади отдолу:
– Чисто е. Никой няма. Но, командире – трябва да слезете и вие. И Никола. И, ако може, и… вълкът.
Командирът се засмя за първи път през тази нощ. Кратък, нервен смях.
– Никола, кажи на този твой приятел, че отиваме под земята. Ще дойде ли?
Никола погледна вълка. Вълкът вече беше на ръба на шахтата, надничаше надолу, като че ли беше го правил хиляди пъти преди тази нощ.
– Ще дойде – каза Никола.
Слязоха един по един. Никола – втори, след командира. Вълкът – последен. Слезе по стълбата странно, с гръб към коридора, като че ли и той знаеше, че по стълба вълк не се слиза лесно, но все пак трябваше да слезе.
Долу тунелът беше учудващо запазен. Стените – бетонни, с тавани от подсилен метал, с електрически кабели, минаващи по едната страна – мъртви кабели, разбира се, някой ги беше срязал преди много години. Всеки десет метра имаше по едно старо военно осветително тяло – зелени крушки в метални клетки, също мъртви. Митко беше донесъл два фенера. С тях можеха да виждат около пет метра пред себе си.
Тунелът вървеше на юг. Не право – извиваше на две-три места, за да заобиколи скали или подземни води. Дъното беше сухо, което беше странно за тази планина, за този сезон. Явно този, който беше строил тунела, беше знаел какво прави.
– Кой е строил това – прошепна Никола.
– Държавна сигурност – каза командирът тихо, като че ли думите можеха да събудят призраци. – По времето на Живков. Тук е било едно от местата, откъдето наблюдаваха бегълците. Такива тунели има поне двадесет по цялата граница със Странджа – аз лично познавах трима стари офицери, които са участвали в строителството на подобни съоръжения през седемдесетте. Използвали са ги за две неща – за наблюдение и за нещо друго, за което никой от тях не искаше да говори.
– Какво друго – попита Никола.
Командирът не отговори. Продължи да върви.
След около двеста метра тунелът се разшири. Излязоха в помещение – не голямо, около шест на шест метра, с бетонен под и с плесенясали стени. В центъра – маса. Стара, дървена, покрита с прах, който сега беше разбъркан. Върху масата – детонатор. Военен, стар модел от осемдесетте, свързан с два дълги кабела, които изчезваха в отвор в стената. Кабелите отиваха обратно към заставата.
– Този, който е поставил заряда – каза командирът бавно, – е слизал тук поне два пъти в последната седмица. Виждате ли следите? Пресни. Не са отпреди тридесет години.
Асен светеше с фенера си по стените. И тогава ние го видяхме – онова, за което командирът беше проговорил преди взрива.
На западната стена висеше карта. Огромна. Военна. С изобразени контурите на заставата, на околните горски пътеки, на границата. Върху картата – снимки. Пет снимки, залепени с червено скоч. На всяка снимка – по един от нашите. Командирът Веселин. Старши сержантът Иван. Митко. Стоян. Асен. Пет снимки. Всяка с червено X, начертано отгоре.
И една шеста снимка. Отделно от другите, залепена по-долу, оградена с червен кръг вместо с X. Никола. Под неговата снимка, с червен маркер, беше написано:
„4 февруари 2024, 03:00 ч.“
Тази нощ. Точно тази нощ. Един час от сега.
– Какво е това – прошепна Асен.
Командирът гледаше картата дълго. Отиде до нея. Отлепи снимката на Никола внимателно. Обърна я. Прочете нещо от гърба. Върна се на масата.
– Никола – каза той. – Ти има ли роднина, който казва „Караибрахим“?
Никола замръзна.
– Дядо ми – каза той бавно. – По майка. Дядо Ибрахим Караибрахимов. От село Малко Търново. Той се пресели в Одрин през 1989-та, при голямата екскурзия. Умря там през 2010-та.
– Не – каза командирът. – Не е умрял.
Никола не разбра.
– Как да не е умрял. Аз бях на погребението му. Аз, майка ми и брат ми пътувахме до Одрин, до гробището. Видяхме гроба.
– Видяхте гроб – каза командирът. – Гробът е бил празен, момче. Аз… аз знаех Ибрахим лично. Работил е за същата служба, за която работеше и баща ми. И той не умря през 2010-та. Той се преструва на умрял през 2010-та. По-точно, службата, за която работеше, го преструва на умрял. Той все още е жив. Или беше жив до тази вечер. Не знам какво стана тази вечер.
Никола седна на пода. Просто – коленете му се сгънаха и той седна. Вълкът се приближи и легна до него, като че ли беше усетил, че сега моментът беше по-важен от инстинкта на диво животно.
– Обясни – каза Никола. – Не разбирам нищо.
Командирът пое дъх.
– Знаеш ли какво е тази шахта, Никола?
– Не.
– Тази шахта – каза командирът – е един от старите пунктове, където Държавна сигурност е приемала бегълци, които са били „техни хора“. Тоест – хора, които официално минават на другата страна, за да бъдат заловени от турската страна и да живеят там като „политически бегълци“. А всъщност през цялото време са работили за нашите. Тоест – били са внедрени агенти в Турция. Понякога за години. Понякога за десетилетия. И през този тунел, и през подобните му по цялата граница, тези хора са минавали в двете посоки, тайно, когато е трябвало да предадат информация или да получат нови инструкции. Никой не е знаел за тях – нито обикновените граничари, нито обикновените жители на селата. Само шепа хора най-отгоре. Живков, Мирчев, още двама-трима.
– Дядо ми беше един от тях – казах.
– Дядо ти беше един от тях – каза командирът. – Той се пресели в Одрин през 1989-та не защото беше турчин, гонен от възродителния процес – макар че официално така се представи. Пресели се, защото беше нашият човек в турската страна. Внедри се. Работи за нас. И през 2010-та, когато вече беше на осемдесет и една години и не можеше повече, службата, която го контролираше, го „умря“ официално. Направи фалшиво погребение с празен ковчег. Пренесе го под ново име в една малка вила в турското село Демиркьой, на десетина километра от границата, тук отсреща на планината. И там той живя мирно, под чуждо име, без никой – включително собствената му дъщеря, майка ти – да знае.
Никола гледаше пода. Не плачеше, не крещеше, не питаше нищо. Просто гледаше пода.
– А сега – каза Асен – кажете ни, командире, кой е поставил заряда тази нощ.
– Този – каза командирът – е човек, който е разбрал за дядо Ибрахим. Разбрал е, че е жив. Разбрал е, че вие с него имате родствена връзка – ти, Никола, си му внук, единственият му внук по мъжка линия. И този човек – или тези хора – е решил да ликвидира тебе тази нощ, за да принуди дядо ти да излезе от скривалището си. Или за отмъщение. Не знам още.
Никола погледна вълка. Вълкът гледаше него.
– А този – каза Никола. – Този какво е.
Командирът пое дъх.
– Знаеш ли за какво служеха тези тунели, Никола, освен за преминаване на агенти?
– Не.
– Пазеха ги – каза командирът. – Не с камери. Не с електроника, която да се повреди. Служеха хора – или пък, в някои редки случаи, животни. Кучета не ставаха, защото кучетата се привързват към човек и си показват, че някой ги храни, и това издава мястото. Вълците обаче – ако някой ги дресира като кутрета и после ги пуска в тази конкретна гора, около това конкретно място, като им оставя дискретна храна – може да функционират като живи сигнализации. Ако някой чужд се приближи до входа на тунела, вълкът реагира. Ако някой започне да копае – вълкът реагира. Ако някой се опита да инсталира нещо в шахтата – вълкът реагира.
– И вие мислите – каза Никола, – че този вълк…
– Аз мисля – каза командирът, – че този вълк е бил дресиран от дядо ти. Не сега, разбира се. Преди много години. Дядо ти през осемдесетте години е обучавал вълчета в тази гора – като военна практика, като част от системата за защита на тунела. И този конкретен вълк, който сега лежи до тебе – според мене е един от тях. Може би последният оцелял. Дядо ти го е хранил, докато е бил в България преди 1989-та. После, след като е заминал в Турция, е идвал два-три пъти в годината тук, тайно, през тунела, за да продължи да го храни. Този вълк е знаел, че тук – в тази конкретна шахта, край тази конкретна ограда – винаги трябва да идва човек и да оставя храна. През 2010-та, когато дядо ти е бил обявен за умрял, той е спрял да идва. Или е идвал по-рядко. Вълкът е останал сам. Гладувал е. Ранил се е. И тогава – само през последните пет месеца – се появи ти, ти, Никола, с лицето на дядо ти, с фамилията на дядо ти, и започна да му оставяш храна.
Никола гледаше вълка. Вълкът гледаше него.
– Той ме позна – прошепна Никола.
– Той не те позна, момче – каза командирът. – Ти няма как да го помниш – ти си роден през 2000-та. Ти никога не си бил в тази гора преди пет месеца. Той усети нещо. Кръв. Мирис. Нещо, което вълците усещат. Разпозна, че ти си от рода на човека, който едно време му е бил стопанин. И започна да те пази.
Асен изведнъж вдигна ръка.
– Тихо. Чуйте.
Всички млъкнаха. От другия край на тунела – онзи на юг, към Турция – идваше звук. Стъпки. Не бързи. Спокойни. Един човек, вървящ. Не се криеше.
Командирът извади пистолета си. Асен зареди автомата. Никола не помръдваше. Вълкът стана и застана пред него, като че ли беше нареден да прикрива.
Стъпките се приближаваха. От тъмнината в дъното на тунела бавно се появи фигура. Мъж. Възрастен, много възрастен. Приведен, с бастун, с дълъг черен балтон, с гъста бяла коса, разчорлена от вятъра горе, вероятно на турската страна на прохода. Държеше в свободната си ръка малък фенер.
Спря на пет крачки от нас. Гледаше право към Никола.
– Не стреляйте – каза той. Гласът му беше стар, но твърд. На чист български, без никакъв акцент. – Няма нужда. Идвам да си поговорим.
Командирът не свали пистолета.
– Кой сте – каза той.
Мъжът се усмихна тъжно.
– Господин командир Веселин – каза той, – познавате ме от снимки, които баща ви ви е показвал, когато сте били малък. Знам, защото баща ви беше мой командир от 1978-ма до 1985-та. Аз съм Ибрахим Караибрахимов. Дядото на този младеж, който ме гледа сега така, като че ли съм призрак.
Никола пое дъх, но не можа да произнесе нищо.
Ибрахим тръгна бавно към него. Спря на две крачки. Вълкът гледаше – но не ръмжеше, не се хвърляше. Позна го.
– Момче – каза Ибрахим. Гласът му затрепери за първи път. – Никола, синко. Внучето ми. Знаех, че си тук от октомври – научих го от един стар другар, който още работи в служба в София. Не можех да дойда лично да те видя, защото щях да те издам. Но следях те. От вилата ми в Демиркьой се вижда с бинокъл вашата застава – само тесна ивица, но се вижда. Гледах те как минаваш нощем по оградата. Гледах те как оставяш храна на Курта.
– Курт – прошепна Никола.
– Така го наричах – каза Ибрахим. – „Вълк“ на турски. Не оригинално, знам. Но нямах време за поезия, когато го дресирах – беше 1985-та година, той беше кутре на два месеца, аз бях на петдесет и седем. Дресирах го за две години. После, когато заминах в Одрин, оставих го тук с още четирима вълчета. Всяко в различна част на гората, около различен тунел. Идвах веднъж-два пъти в годината, за да ги нахраня и да проверя дали са добре. Другите три умряха – два през деветдесетте, един през две хиляди и трета. Само Курт остана. Тринадесетгодишен вече, стар за вълк.
– Дядо – каза Никола накрая. Само тази дума. – Дядо.
Ибрахим се приближи още една крачка. Наведе се. Прегърна внука си, който сега беше седнал на пода, за първи път в живота им. Никола не помнеше дядо си. Никола беше на десет години, когато го „погребаха“ в Одрин, и споменът за живия дядо беше един – един-единствен обед в Малко Търново, през лятото на 2007-ма, когато Никола беше на седем.
– Кой е поставил заряда тази нощ – попита командирът, когато прегръдката приключи.
Ибрахим го погледна. Тежко.
– Един мой стар подчинен – каза той. – От седемдесетте. Работеше с мене в Одрин от 1990-та до 1998-та. Казва се Стамат Николов. Той не беше добър човек, Веселине. Много лоши неща правихме в онези години, аз и той – неща, за които сега, като стар човек, се срамувам. Стамат мислеше, че съм умрял през 2010-та като всички останали. Но преди два месеца, случайно, разбра, че съм жив. Един негов колега ме видял в кафене в Демиркьой и разказал за това. Стамат разбра, че аз съм скрит тук от службата от четиринадесет години – и че аз, като жив свидетел, мога един ден да проговоря за някои неща, които той направи тогава. Много лоши неща, Веселине. Убийства. Не съм чист аз – съучастник бях. Но той беше този, който натискаше спусъка.
– И той е решил тази нощ – каза командирът, – че ако убие Никола, ти ще излезеш от скривалището си.
– И ще ме открие – каза Ибрахим. – Точно това. Знаеше, че ако единственият ми внук умре в загадъчен взрив, аз ще изляза от Демиркьой, за да отида на погребение – или поне за да разбера кой го е направил. И щеше да ме проследи. И да ме убие. И всички тайни, които аз пазя – включително тайните за него – биха умрели с мене.
– Но – казах, – вие сте тук сега. Значи все пак сте излезли.
– Излязох – каза Ибрахим. – Защото знам, че вече ме проследи. Знае, че съм жив. Знае къде живея. Може би този момент, докато говорим, е в моята вила в Демиркьой и претърсва всичко за информация. Или ме чака на границата с оръжие. Няма значение вече. Дойдох тук през тунела, защото знаех, че само тук – в тази конкретна шахта, тази конкретна нощ – аз мога да успея да предпазя единственото важно нещо, което имам. Не тайните. Не миналото. Тебе, Никола.
Той извади от вътрешния джоб на балтона си голям кафяв плик. Подаде го на командира.
– В този плик – каза той – са всички доказателства за престъпленията на Стамат Николов между 1990-та и 1998-ма в Одрин. Имена. Дати. Места. Свидетели, някои от които са още живи. Документи. Снимки. Всичко, което може да го изпрати в затвор до края на живота му. И, разбира се, всичко, което може да изпрати в затвор и мене – защото аз бях там, и аз бях съучастник. Веселине, вие сте офицер на българска държава. Аз ви предавам тази информация. Ще я използвате. Ще арестувате Стамат утре сутрин – а той е гражданин на България, живее в София, на улица „Веслец“ номер петдесет и три. Ще ме арестувате и мене, ако решите. Аз ще призная всичко пред съда. Заслужавам присъдата, каквато и да е тя.
Командирът взе плика. Мълчаливо. Държеше го, като че ли в него имаше нещо горещо.
– Дядо – каза Никола. – Не.
– Никола – каза Ибрахим тихо, – аз съм на деветдесет и пет години. Не съм оцелял до тази възраст, за да умра свободен. Оцелях, за да мога да ти оставя нещо чисто. Ако утре не арестуват Стамат, той пак ще опита. Може след месец, след половин година, но пак ще опита. Единственият начин да си спасен ти и семейството ти е Стамат да е в затвор. А единственият начин да го затворят е аз да разкажа всичко. И понеже за да разкажа всичко, трябва да призная и своята вина – ще призная и своята вина. Това е моят подарък за тебе. Не пари. Не имение. Мир. Мир за тебе, за брат ти, за майка ти. Мир.
Никола плачеше сега. Тихо. Като мъж плаче. Вълкът лежеше до него и не мърдаше.
– А Курт – прошепна Никола накрая.
Ибрахим погледна вълка. Дълго. И вълкът вдигна муцуна и погледна него. И тогава Ибрахим коленичи – с усилие, с опора на бастуна, но коленичи – и постави ръка върху главата на стария вълк. Двамата се гледаха тридесет секунди. Никой не мърдаше в тунела. Никой не говореше.
– Курт – каза Ибрахим тихо на вълка, – работата ти е свършена, приятелю. Тридесет и девет години си пазил тази шахта. Тридесет и девет години. Никое куче не е служило толкова. Сега си свободен. Никой няма да идва вече да ти оставя храна. Никой няма да минава през този тунел. Утре командирът ще запечата шахтата. Ти ще си вървиш в гората. Ще намериш място да умреш спокойно, като диво животно.
Вълкът не помръдваше.
– Дядо – каза Никола. – Ще го взема с мене. При майка.
Ибрахим се усмихна тъжно.
– Момче, той е вълк. Не куче. Ще умре в град.
– Няма да го взема в град. Ще го отведа в двора на майка в Малко Търново. Там има поле, гора зад него. Ще му построя навес. Ще му оставя храна. Ще му дам последните му години.
Ибрахим погледна Никола дълго. После кимна.
– Ако той тръгне с тебе – каза той, – тръгвай с него. Ако не тръгне – остави го тук, в гората. Той сам ще реши.
Изкачихме се обратно през шахтата. Ибрахим се хвана за ръката на Никола, за да се качи. Курт се качи сам – скочи по стълбата с последна сила, като че ли беше подмладен от нещо, което току-що беше видял. Горе, над земята, снежната буря беше отслабнала. Пожарът беше загасен от Стоян и Митко. Западното крило на заставата беше срутено, но никой не беше пострадал – всички бяха живи, всички бяха топли, всички дишаха.
Командирът се обади по сателитния телефон на своите началници в София. След двадесет минути от София потвърдиха – Стамат Николов е задържан в апартамента си на улица „Веслец“, оказал е слаба съпротива, при него са намерени още документи, планове, оръжия. Тази нощ Стамат няма да излезе оттам.
Ибрахим Караибрахимов беше отведен в София със същия екип, който пристигна на разсъмване с хеликоптер. Като свидетел, засега. Не като обвиняем. Съдът щеше да реши по-нататък.
Никола пътува до Малко Търново три дни по-късно, след като заставата беше временно преместена в друга сграда, и след като огънят и взривът бяха разследвани от военните следователи. С него пътуваха Курт и една вехта пътна чанта. Курт седеше на задната седалка на служебния джип и гледаше през прозореца, като че ли беше пътувал с кола хиляда пъти преди този ден.
В двора на майка му в Малко Търново Никола построи навес от дъски, поставя му покрив от ламарина, изолира го със слама. Курт не влизаше вътре. Спеше отвън, на входа, като че ли и там продължаваше да пази нещо.
Курт умря през юни 2024-та. Легна една вечер до навеса и не се събуди на сутринта. Никола го погреба зад двора, на края на полето, което гледаше към гората. Постави му малък камък. Не написа нищо на камъка, защото не знаеше какво да напише.
Дядо Ибрахим излежа в затвор една година и осем месеца – краткосрочна присъда, като се вземе предвид напредналата му възраст, влошеното здраве и пълното сътрудничество със следствието. Излезе през септември 2025-та. Оттогава живее с дъщеря си и с внука си в Малко Търново, на пет крачки от гроба на Курт. Никола посещава заставата само през ваканции – премина в нова служба, в София.
Стамат Николов беше осъден на двадесет и една години затвор през декември 2024-та. Умря в затвора в Пазарджик през юли 2026-та от инсулт.