— Благодаря ви от сърце! Ако не бяхте вие… нощта, гората, вълците… не знам какво щях да правя.
Григорий се усмихна. Беше уморен, но в нейните думи имаше искрена благодарност, която стопли нещо в него. Тя седна на пасажерската седалка, сгърчена, сякаш се опитваше да стане невидима. От нея се носеше лек мирис на тамян и дъжд.
— Няма нищо, сестро. Накъде пътувате? — Гласът му звучеше дрезгаво, от дългите часове мълчание.
— Към манастира… На няколко часа път оттук — прошепна тя, без да вдига поглед.
Очите ѝ, въпреки умората, светеха с някаква вътрешна светлина, която Григорий не беше виждал отдавна. Той потегли отново. Монотонният шум на двигателя запълни тишината. Той я погледна за момент в страничното огледало. Беше млада, може би на двайсет и пет, но в изражението ѝ имаше мъдрост, присъща на много по-възрастни хора.
— Защо сте сама на пътя посред нощ? — попита той, без да се замисля.
Тя се стъписа, сякаш очакваше този въпрос, но се надяваше да не ѝ бъде зададен.
— Колата… Колата ми се повреди. Телефони няма, обхват няма. Ходех пеша от часове.
Григорий усети нещо студено да се прокрадва в него. В думите ѝ имаше нещо нелогично. Ако е тръгнала от манастир, защо е с кола? Защо е сама? Нещо не ѝ беше наред. Но мисълта, че може да я остави, го смрази.
— Ето, вземете — той ѝ подаде термос с топъл чай и сандвич, който майка му беше направила.
Тя го погледна с изненада, но прие с благодарност. Докато ядеше, той я наблюдаваше. Всяко движение ѝ беше премерено и внимателно. Григорий усещаше, че се крие нещо зад спокойния ѝ вид. Нещо дълбоко, болезнено.
— Моето име е Григорий — каза той, за да разчупи леда.
— Аз съм Ирена — отговори тя с усмивка.
След тези думи, отново настъпи тишина. Но този път не беше неловка. Григорий усети, че тази жена е като него — сама и изгубена. Погледна за пореден път пътя, той не му изглеждаше вече толкова самотен.
Глава 2: Признанието
Измина още час. Григорий не спираше, само от време на време натискаше газта по-силно, за да се измъкне от мислите си. Ирена спеше на седалката до него. В съня си изглеждаше още по-крехка. Когато стигнаха до един от големите градове, Григорий спря пред крайпътно заведение, с две маси и пластмасови столове. Влезе вътре и купи две кафета и две банички. Върна се и събуди монахинята.
— Ето, хапнете нещо, ще ни трябват сили — каза Григорий.
Тя го погледна благодарно. Докато ядяха, той събра смелост и попита:
— Ирена, знам, че е грубо, но… Защо излъгахте?
Тя изпусна баничката от ръката си.
— Не знам за какво говорите — каза тя с треперещ глас.
— Ирена, аз познавам хората. Виждам, че се криете от нещо. Не е моя работа, но съм длъжен да ви предупредя — нощта не е за хора, които бягат. По пътищата има всякакви хора.
Ирена се разплака. Сълзите се стичаха по чистото ѝ лице. Тя се прегъна на седалката, ридаейки. Григорий не знаеше какво да направи.
— Извинете ме, не исках да…
— Не — прекъсна го тя, изтривайки сълзите си — Вие сте прав. Не съм монахиня.
Тези думи смразиха Григорий.
— Аз се казвах Ирена, но сега, когато съм в манастира, името ми е друго. Аз избягах от манастира, защото имах причина.
— Каква? — попита той.
— Избягах, защото исках да се върна и да си отмъстя — отговори тя с категоричен тон.
Григорий беше шокиран.
— На кого? — попита той.
— На един бизнесмен. Той ме измами, взе всичко, което имах, и унищожи живота ми — каза тя.
Григорий усети как нещо се раздвижва в него. Спомни си Катя. Спомни си болката, която му причини. Той погледна Ирена и видя огъня в очите ѝ.
— Аз ще ви помогна — каза той, без да се замисля.
— Защо? — попита тя.
— Защото виждам нещо познато във вашите очи. Виждам болката, която чувствате. Знам какво е да се чувстваш предаден. Аз знам какво е да се чувстваш унищожен.
— Но вие сте само един шофьор на камион. Как ще ми помогнете? — попита тя.
— Не съм просто шофьор на камион — отговори той. — Аз съм мъж, който никога не се предава. Аз съм мъж, който е видял много неща. Аз съм мъж, който може да помогне.
— Аз не знам — каза тя.
— Няма какво да губите — отговори той. — Аз съм единственият ви шанс. Аз съм единственият, който е готов да ви помогне.
— Добре — каза тя. — Аз ще ви се доверя.
Григорий усети как нещо в него се променя. Вече не беше просто шофьор на камион. Вече не беше сам. Вече беше част от нещо голямо, от нещо опасно.
— Добре. Кажете ми какво трябва да направим — каза Григорий.
— Аз трябва да се върна в манастира. Аз трябва да намеря нещо, което ще ми помогне да се отмъстя — каза тя.
— Какво е това нещо? — попита той.
— Една тетрадка. Аз я скрих преди да отида в манастира. Аз трябва да я намеря — отговори тя.
— Добре — каза Григорий. — Ще ви закарам до манастира.
Той усети как адреналинът го завладява. Вече не беше просто шофьор на камион. Вече беше част от нещо голямо, от нещо опасно. Той вече беше човек, който ще помогне.
Глава 3: Трудният избор
Пътят към манастира беше дълъг и осеян с препятствия. Григорий усети как вълнението го обзема. За пръв път от дълго време се чувстваше жив. Той погледна Ирена. Тя спеше. Изглеждаше толкова крехка, че се страхуваше да не я събуди.
— Какво има в тази тетрадка? — попита той, когато тя се събуди.
— Тайни — отговори тя. — Тайните на бизнесмена. Тайните на цялата му империя.
— Аз съм готов да ви помогна — каза той. — Аз съм готов да ви се доверя.
— Аз знам — отговори тя.
След няколко часа пътуване, те стигнаха до манастира. Беше голяма, красива сграда, с високи стени и червена врата.
— Аз трябва да вляза — каза тя. — Аз трябва да намеря тетрадката.
— Аз ще ви чакам тук — каза той.
Тя излезе от камиона и тръгна към вратата на манастира. Григорий я гледаше как се отдалечава. Усети как сърцето му се свива. Не знаеше какво ще се случи.
След един час тя се върна.
— Няма я — каза тя. — Някой я е взел.
Григорий беше шокиран.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Нямам представа — отговори тя.
— Добре — каза Григорий. — Аз ще ви помогна. Аз ще се свържа с един мой приятел, който може да ни помогне.
— Кой е той? — попита тя.
— Един стар полицай. Той е пенсиониран, но има контакти — отговори той.
Григорий взе телефона си и се обади на своя приятел, Борис.
— Ало, Борис? Аз съм Григорий. Имам нужда от теб — каза той.
— Какво се е случило? — попита Борис.
— Имам една приятелка, която има нужда от помощ. Трябва да я скрием за няколко дни. Аз ще дойда при теб — каза Григорий.
— Добре, идвам — отговори Борис.
Григорий затвори телефона и погледна Ирена.
— Аз съм готов да ви помогна — каза той. — Ние ще намерим тетрадката. Аз ще се свържа с Борис.
— Аз знам — отговори тя.
Григорий беше готов за приключение. Той беше готов да помогне на Ирена.
Глава 4: В мрежата на лъжите
Борис беше стар, сив мъж, който обичаше да пие. Беше пенсиониран полицай. Живееше сам в малка къща, далеч от града. Григорий пристигна при него, заедно с Ирена.
— Коя е тя? — попита Борис, оглеждайки Ирена с подозрение.
— Тя е моя приятелка — отговори Григорий. — Има нужда от помощ.
— Тя е монахиня, нали? — попита Борис.
— Не, не е — отговори Григорий. — Тя избяга от манастира.
— Защо? — попита Борис.
— Защото трябва да се отмъсти — отговори Григорий.
Борис се усмихна.
— За отмъщение? Много добре. Аз съм готов да помогна.
Ирена разказа цялата си история. Разказа за бизнесмена, за тетрадката, за тайните. Борис я слушаше внимателно.
— Той е много опасен човек. Той е бизнесмен, който има много контакти — каза Борис. — Трябва да бъдем внимателни.
— Аз знам — отговори Григорий.
Борис взе телефона си и се обади на някого.
— Ало, Димитър? Аз съм Борис. Трябва ми информация за един бизнесмен. Казва се Виктор — каза той.
След няколко минути, Борис затвори телефона.
— Димитър ще ми даде информацията. Ще разберем кой е този Виктор — каза Борис.
Григорий беше готов да помогне на Ирена.
— Аз ще се свържа с една моя приятелка. Тя работи в един от вестниците в града. Тя може да ни помогне да разпространим информацията — каза Борис.
— Добре — отговори Григорий.
Борис се обади на приятелката си. Тя се казваше Лиляна.
— Лиляна, аз съм Борис. Имам нужда от теб. Трябва да се срещнем — каза той.
— Добре, идвам — отговори тя.
Лиляна пристигна след няколко минути. Беше млада, красива жена, с очи, в които гореше огън.
— Кой е този Виктор? — попита тя.
— Той е бизнесмен, който има много тайни — отговори Борис.
— Аз съм готова да разпространя информацията — каза тя.
Григорий беше готов да помогне на Ирена.
Глава 5: Пътят назад
Лиляна, Борис, Ирена и Григорий се срещнаха в един от ресторантите в града.
— Аз съм готова да разпространя информацията — каза Лиляна. — Но трябва да имаме доказателства.
— Ние имаме доказателства. Тетрадката — отговори Ирена. — Но тя е открадната.
— Къде беше скрита тетрадката? — попита Лиляна.
— В манастира — отговори Ирена.
— Добре — каза Лиляна. — Ние ще се опитаме да намерим тетрадката.
Борис се обади на един от старите си колеги.
— Ало, Петър? Аз съм Борис. Имам нужда от информация за един манастир — каза той.
След няколко минути, Борис затвори телефона.
— Петър ще ми даде информацията. Ще разберем кой е откраднал тетрадката — каза Борис.
Ирена беше готова да се върне в манастира.
— Аз съм готова да се върна. Аз трябва да намеря тетрадката — каза тя.
— Аз ще ви закарам — отговори Григорий.
— Аз не мога да се върна сама. Аз трябва да се върна с вас — каза тя.
Григорий погледна Ирена и се усмихна.
— Аз съм готов да се върна с теб — каза той.
Те се върнаха в манастира. Там ги чакаше игуменката.
— Защо се върнахте? — попита тя.
— Трябва да намеря нещо — отговори Ирена.
— Какво е това нещо? — попита игуменката.
— Една тетрадка. Аз я скрих тук — отговори Ирена.
— Тетрадката е в мен — каза игуменката.
Григорий беше шокиран.
— Защо? — попита той.
— Защото трябваше да я пазя — отговори игуменката.
Игуменката им разказа, че тетрадката съдържа тайните на бизнесмена. Тя им каза, че той е много опасен човек и че трябва да бъдат внимателни.
— Аз знам — каза Григорий.
Игуменката им даде тетрадката.
— Аз се моля за вас. Аз се моля за вас да се справите — каза тя.
Григорий, Ирена, Борис и Лиляна се върнаха в града. Те имаха тетрадката. Имаха доказателства. Сега трябваше да ги използват.
— Аз съм готова да разпространя информацията — каза Лиляна.
— Не, не още — отговори Борис. — Трябва да бъдем внимателни. Трябва да изчакаме.
— Защо? — попита Лиляна.
— Защото той ще ни хване — отговори Борис.
Григорий беше готов да помогне на Ирена.
Глава 6: Стари рани, нови вражди
След като се сдобиха с тетрадката, Григорий, Ирена, Борис и Лиляна се събраха в един изоставен склад, който Борис използваше като свое убежище.
— Трябва да я прочетем внимателно — каза Борис. — Трябва да разберем всичко.
Ирена започна да чете. Тетрадката беше пълна с имена, дати, числа и кодови думи. Това бяха подробни планове за престъпни схеми, корупционни договори и имена на политици.
— Това е… това е бомба — каза Лиляна. — Ако това излезе наяве, ще се срутят империи.
— Именно — отговори Ирена.
Григорий се замисли. В тетрадката имаше и едно име, което му се струваше познато: „Катерина“. Той се стъписа. Спомни си Катя, бившата си жена.
— Какво има? — попита Ирена.
— Нищо — отговори Григорий. — Просто си мисля.
Но той знаеше, че не е нищо. Спомни си как Катя го предаде. Спомни си как се омъжи за богат бизнесмен. Спомни си как му разби сърцето.
— Трябва да я проверим — каза Борис. — Трябва да разберем дали тя има нещо общо с това.
Григорий не искаше да се връща в миналото. Не искаше да се сблъсква с Катя отново. Но знаеше, че трябва.
— Аз ще отида — каза той. — Аз ще се срещна с нея.
— Не, аз ще отида — отговори Ирена. — Аз ще се представя за журналистка.
— Не — отговори Григорий. — Аз ще отида. Аз съм този, който я познава.
— Добре — отговори Ирена. — Но бъди внимателен.
Григорий се срещна с Катя в един от най-скъпите ресторанти в града. Тя беше красива, облечена в скъпи дрехи, с диаманти. Беше точно това, което си представяше.
— Григорий? — попита тя, изненадана. — Какво правиш тук?
— Просто минавах — отговори той. — Исках да те видя.
— Аз се радвам да те видя — отговори тя.
Те си поговориха. Григорий се опита да разбере дали тя има нещо общо с Виктор.
— Катя, кой е Виктор? — попита той.
Тя се стъписа.
— Виктор е… той е бизнес партньор на съпруга ми — отговори тя.
— А ти? Ти имаш нещо общо с него? — попита Григорий.
— Аз… не — отговори тя. — Аз нямам нищо общо с него.
Григорий знаеше, че тя лъже. Той видя страха в очите ѝ.
— Добре — каза той. — Аз трябва да вървя.
Григорий се върна в склада.
— Тя лъже — каза той. — Тя има нещо общо с него.
— Аз знаех — отговори Борис. — Трябва да бъдем внимателни.
— Какво ще правим сега? — попита Ирена.
— Трябва да я проследим — отговори Борис. — Трябва да разберем какво прави тя.
Григорий беше готов. Той беше готов да се сблъска с миналото си. Той беше готов да помогне на Ирена. Той беше готов да разкрие истината.
Глава 7: Разследването
През следващите дни Григорий проследяваше Катя. Забеляза, че тя се среща с Виктор, че тя е част от неговия екип. Той откри, че тя е била тази, която е откраднала тетрадката.
— Тя е предала Ирена — каза Григорий на Борис. — Тя е тази, която е откраднала тетрадката.
— Аз знаех — отговори Борис. — Трябва да я хванем.
— Не — отговори Григорий. — Трябва да я използваме.
— Как? — попита Борис.
— Трябва да я накараме да ни помогне — отговори Григорий. — Трябва да я заплашим.
Григорий се срещна с Катя отново.
— Знам, че ти открадна тетрадката — каза той.
Тя беше шокирана.
— Как? — попита тя.
— Аз знам всичко — отговори той. — Знам, че ти си част от неговия екип. Знам, че ти си го предала.
— Аз… не — отговори тя.
— Лъжеш — отговори Григорий. — Трябва да ни помогнеш. Трябва да ни помогнеш да хванем Виктор.
— Аз не мога — отговори тя. — Той ще ме убие.
— Аз ще те защитя — отговори Григорий. — Аз ще ти помогна.
Катя се разплака. Тя се прегъна на земята и заплака.
— Аз… аз ще ви помогна — каза тя.
Катя им разказа всичко. Разказа за това как Виктор я е заплашил, как я е накарал да открадне тетрадката. Разказа за това как той е откраднал живота ѝ.
— Аз съм готова да ви помогна — каза тя. — Аз съм готова да се справя с него.
Григорий беше готов. Той беше готов да помогне на Ирена.
Глава 8: Сделката
Катя се съгласи да помогне. Тя щеше да им даде информация за Виктор, за неговите планове.
— Аз ще му кажа, че тетрадката е в мен — каза Катя. — Аз ще му кажа, че ще я унищожа, ако не ми даде пари.
— Добре — отговори Борис. — Това е добър план.
Те се срещнаха с Виктор. Той беше висок, строен мъж, с черна коса и очи, които блестяха със злоба.
— Катя, какво правиш тук? — попита той.
— Аз искам да ти кажа, че тетрадката е в мен — отговори тя. — Аз искам да ти кажа, че ще я унищожа, ако не ми дадеш пари.
Виктор се засмя.
— Ти си глупава — каза той. — Ти мислиш, че аз ще ти дам пари?
— Да — отговори Катя. — Защото ако не ми дадеш пари, аз ще изпратя тетрадката на вестниците.
Виктор се усмихна.
— Добре — отговори той. — Аз ще ти дам пари. Но ти трябва да ми дадеш тетрадката.
— Не — отговори Катя. — Аз ще ти дам тетрадката, когато ми дадеш парите.
Виктор се замисли.
— Добре — отговори той. — Утре в полунощ. На моста.
Те се съгласиха. Катя се върна при Григорий и Борис.
— Аз съм готова — каза тя. — Аз съм готова да се справя с него.
— Аз знам — отговори Григорий.
На следващия ден, в полунощ, Григорий, Борис, Ирена и Лиляна се срещнаха на моста. Виктор пристигна с няколко от хората си.
— Къде е тетрадката? — попита той.
— Къде са парите? — отговори Катя.
Виктор ѝ даде куфар с пари. Катя му даде тетрадката.
— Аз ще отида — отговори тя. — Аз ще отида на безопасно място.
Катя тръгна да си ходи. Но Виктор я хвана за ръката.
— Къде мислиш, че отиваш? — попита той.
Григорий се намеси.
— Пусни я — каза той.
Виктор се усмихна.
— Ти си Григорий, нали? — попита той. — Аз знам всичко за теб. Аз знам, че ти си този, който е помогнал на Ирена.
— Аз съм този, който ще те спре — отговори Григорий.
Следващите минути бяха като в екшън филм. Имаше много сбиване. Григорий и Борис се биха с хората на Виктор. Ирена и Лиляна избягаха.
Накрая, Борис хвана Виктор.
— Ти си арестуван — каза той.
Виктор се засмя.
— Ти си глупак — каза той. — Ти мислиш, че аз съм сам?
Изведнъж, от тъмнината излязоха още хора. Те бяха въоръжени.
— Вие сте в капан — каза Виктор.
Григорий и Борис бяха хванати. Ирена и Лиляна бяха хванати. Те бяха в капан. Те бяха в голяма беда.
Глава 9: Промяна на плана
Виктор ги отведе в изоставен склад, който беше негово убежище. Свърза ги и им взе телефоните. Той се смееше с гръмък глас.
— Вие сте глупави. Мислите, че можете да ме спрете? Аз съм Виктор. Аз съм по-силен от вас — каза той.
— Ти си единственият, който е глупав — отговори Григорий. — Ти си единственият, който ще бъде арестуван.
Виктор се засмя отново.
— Ти мислиш, че аз ще бъда арестуван? Аз съм Виктор. Аз съм по-силен от вас — каза той.
Виктор им разказа, че тетрадката е била фалшива. Разказа им, че той е знаел за техния план. Разказа им, че той е по-умен от тях.
— Вие сте в капан — каза той. — Аз ще ви убия.
— Не — отговори Ирена. — Ти си този, който ще умре.
Виктор се засмя.
— Ти си глупава. Ти мислиш, че можеш да ме спреш? Аз съм Виктор. Аз съм по-силен от вас — каза той.
Ирена се усмихна.
— Аз знам — отговори тя. — Но аз не съм сама.
В този момент, вратата на склада се отвори. Отвън влезе полиция. Борис беше успял да се обади на един от старите си колеги.
— Виктор, ти си арестуван — каза един от полицаите.
Виктор беше шокиран. Той беше хванат. Не беше очаквал това.
— Аз ще се върна — каза той. — Аз ще ви се отмъстя.
Полицаите го арестуваха и го отведоха. Григорий, Борис, Ирена и Лиляна бяха свободни.
— Ние успяхме — каза Лиляна. — Ние успяхме да го хванем.
— Не — отговори Ирена. — Аз съм тази, която успя.
Ирена разказа, че тетрадката, която са му дали, е била фалшива. Разказа, че тя е имала истинската тетрадка. Разказа, че тя е била по-умна от него.
— Аз знаех, че той ще се опита да ме измами — каза тя. — Затова аз му дадох фалшива тетрадка.
Григорий беше впечатлен.
— Ти си много умна — каза той.
Ирена се усмихна.
— Аз знам — отговори тя.
Борис се усмихна.
— Аз знаех, че ще се справиш — каза той.
След няколко дни, тетрадката беше предадена на вестниците. Лиляна я разпространи. Срутиха се империи. Бяха арестувани много хора. Виктор беше в затвора.
— Ние успяхме — каза Григорий.
— Да — отговори Ирена. — Ние успяхме.
След няколко дни, Григорий се върна към стария си живот. Но вече не беше същият. Вече не беше самотен. Вече беше човек, който е видял много неща.
— Аз ще тръгна — каза Ирена. — Трябва да се върна в манастира.
— Аз ще те закарам — отговори Григорий.
Те тръгнаха към манастира. Пътят им беше дълъг.
— Аз никога няма да те забравя — каза Ирена.
— Аз никога няма да те забравя — отговори Григорий.
Те стигнаха до манастира. Ирена го прегърна.
— Аз ще се върна — каза тя.
— Аз ще те чакам — отговори Григорий.
Ирена влезе в манастира. Григорий я гледаше как се отдалечава.
След няколко дни, той се върна на пътя. Но вече не беше самотен. Вече беше човек, който е видял много неща. Вече беше човек, който е преживял много.
Глава 10: Скрити животи
Григорий продължи да живее живота си, но нещо вътре в него се беше променило. Пътят вече не беше само бягство, а мост към едно ново, неочаквано бъдеще. Той поддържаше връзка с Борис и Лиляна, но с Ирена не се чуваха. Понякога си мислеше за нея, за нейните очи, за нейната сила.
След няколко месеца, Григорий получи обаждане. Беше от Ирена.
— Григорий, аз… аз имам нужда от теб — каза тя.
— Какво се е случило? — попита той, сърцето му биеше силно.
— Аз не съм в манастира. Аз избягах — отговори тя. — Аз съм в голяма беда.
Григорий не се замисли. Той тръгна към нея.
— Къде си? — попита той.
— В един малък град, близо до границата — отговори тя.
Григорий тръгна към нея. Пътят му беше дълъг. Той усети как адреналинът го завладява.
Когато пристигна, видя Ирена. Тя беше облечена в цивилни дрехи, с черна коса и очи, които светеха с някаква вътрешна светлина.
— Григорий, аз… аз съм в голяма беда — каза тя.
— Аз съм тук — отговори той. — Аз ще те защитя.
Ирена му разказа, че Виктор е излязъл от затвора. Разказа му, че той е по-опасен от всякога.
— Той иска да ме убие — каза тя. — Той е разбрал, че аз имам истинската тетрадка.
— Как? — попита той.
— Аз не знам — отговори тя.
Григорий беше готов да помогне на Ирена.
— Аз ще те скрия — каза той. — Аз ще те закарам на безопасно място.
Те се скриха в една изоставена къща в гората.
— Аз не мога да повярвам, че това се случва — каза Григорий.
— Аз знам — отговори Ирена. — Аз съм в голяма беда.
Григорий усети как нещо се променя в него. Вече не беше просто шофьор на камион. Вече беше човек, който е готов да направи всичко, за да защити жената, която обича.
— Аз ще те защитя — каза той. — Аз ще те защитавам.
Ирена се усмихна.
— Аз знам — отговори тя.
След няколко дни, те се преместиха в друг град. Живееха в малък апартамент. Ирена започна работа като учителка. Григорий си намери работа като шофьор на такси.
Те живееха скрит живот. Те бяха щастливи. Но знаеха, че щастието им е крехко. Знаеха, че Виктор ще ги намери.
— Аз се страхувам — каза Ирена.
— Аз съм тук — отговори Григорий. — Аз съм тук, за да те защитя.
Глава 11: Предателството
Един ден, когато Григорий се върна от работа, той видя Катя на улицата. Тя го чакаше.
— Григорий, аз… аз трябва да говоря с теб — каза тя.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Аз знам, че Ирена е тук — отговори тя. — Аз знам, че вие се криете.
— Как? — попита той.
— Аз имам контакти. Аз имам информация. Аз знам всичко — отговори тя.
— Ти си предателка — каза Григорий.
— Не, не съм — отговори тя. — Аз съм тук, за да ти помогна.
— Защо да ти вярвам? — попита той.
— Защото аз съм единствената, която може да ти помогне — отговори тя.
Катя му разказа, че Виктор е научил за Ирена от един от старите си колеги. Разказа му, че той е по-опасен от всякога.
— Той ще ви намери — каза тя. — Той ще ви убие.
— Защо ми казваш всичко това? — попита Григорий.
— Защото аз те обичам — отговори тя. — Аз те обичам.
Григорий беше шокиран.
— Ти ме предаде — каза той.
— Аз знам — отговори тя. — Аз знам. Но аз те обичам. Аз се върнах, за да ти помогна.
— Аз не ти вярвам — отговори Григорий.
— Аз знам — отговори тя. — Но аз ще ти помогна. Аз ще ти дам информация за Виктор.
Григорий се замисли. Той не можеше да повярва на Катя. Но знаеше, че има нужда от помощ.
— Добре — каза той. — Аз ще ти се доверя. Но ако ме предадеш, аз ще те убия.
Катя му разказа, че Виктор ще дойде в града след няколко дни. Разказа му, че той ще го убие. Разказа му, че той ще отвлече Ирена.
— Трябва да избягате — каза тя.
— Не — отговори Григорий. — Ние няма да избягаме. Ние ще се справим с него.
Григорий се върна в апартамента. Разказа на Ирена всичко.
— Аз не вярвам на Катя — каза Ирена.
— Аз също — отговори Григорий. — Но ние имаме нужда от информацията, която тя ни даде.
— Какво ще правим? — попита Ирена.
— Ние ще го чакаме — отговори Григорий. — Ние ще се справим с него.
Глава 12: Кулминацията
Григорий и Ирена се подготвиха. Купиха си пистолети. Намериха си подслон. Те бяха готови за битка.
След няколко дни, Виктор пристигна в града. Той беше с няколко от хората си. Те започнаха да търсят Григорий и Ирена.
— Аз знам къде са те — каза Катя на Виктор. — Аз знам.
— Къде са? — попита той.
— Те са в един апартамент в центъра на града — отговори тя.
Виктор и хората му тръгнаха към апартамента. Те се приближиха до вратата. Но Григорий и Ирена не бяха там. Те бяха в друг апартамент.
— Тя ме предаде — каза Виктор.
— Да — отговори Катя. — Аз те предадох.
В този момент, полиция влезе в апартамента.
— Виктор, ти си арестуван — каза един от полицаите.
Виктор беше шокиран. Той беше хванат. Не беше очаквал това.
— Аз ще се върна — каза той. — Аз ще ви се отмъстя.
Полицаите го арестуваха и го отведоха.
Григорий и Ирена излязоха от апартамента. Те се срещнаха с Катя.
— Ти си ме предала — каза Григорий.
— Аз знам — отговори тя. — Но аз го направих, за да те спася.
Григорий я погледна. Той не можеше да повярва.
— Аз… аз те обичам — каза тя.
— Аз не знам — отговори Григорий.
— Аз ще те чакам — каза тя.
Катя си тръгна. Григорий и Ирена останаха сами.
— Аз съм готова — каза тя. — Аз съм готова да се върна в манастира.
— Аз ще те закарам — отговори Григорий.
Те тръгнаха към манастира. Пътят им беше дълъг.
— Аз никога няма да те забравя — каза Ирена.
— Аз никога няма да те забравя — отговори Григорий.
Те стигнаха до манастира. Ирена го прегърна.
— Аз ще се върна — каза тя.
— Аз ще те чакам — отговори Григорий.
Ирена влезе в манастира. Григорий я гледаше как се отдалечава.
След няколко дни, той се върна на пътя. Но вече не беше същият. Вече не беше самотен. Вече беше човек, който е видял много неща. Вече беше човек, който е преживял много.
Глава 13: Нови пътища
Изминаха месеци, които Григорий прекара на пътя, с мисли, които го връщаха към Ирена. Сърцето му беше пълно със спомени и въпроси, на които нямаше отговор. Но един ден, докато беше на път, той получи съобщение. Беше от Ирена.
— Григорий, аз… аз излязох от манастира — гласеше то. — Искам да се срещна с теб.
Григорий остави всичко. Той тръгна към града, където живееше Ирена. Когато пристигна, видя я. Тя беше облечена в красива рокля, с черна коса и очи, които светеха с някаква вътрешна светлина.
— Григорий, аз… аз съм свободна — каза тя. — Аз съм свободна да живея живота си.
— Аз се радвам за теб — отговори той.
Ирена му разказа, че е решила да напусне манастира и да започне нов живот. Разказа му, че е решила да се омъжи за него.
— Аз… аз те обичам — каза тя.
Григорий беше шокиран. Той беше толкова щастлив.
— Аз… аз те обичам — отговори той.
Те се ожениха. Ирена продължи да работи като учителка. Григорий си намери нова работа като шофьор на камион, но този път той караше за своя собствена фирма.
Те живееха щастливо. Те бяха заедно. Те бяха щастливи.
Един ден, те се срещнаха с Катя. Тя беше променена. Беше станала по-добра, по-искрена.
— Аз… аз съм щастлива за теб — каза тя на Григорий.
— Аз също — отговори той.
Катя им разказа, че е решила да започне нов живот. Разказа им, че е решила да се омъжи за друг мъж.
— Аз… аз се радвам за теб — отговори Ирена.
Те се сбогуваха.
Григорий и Ирена продължиха да живеят щастливо. Те бяха заедно. Те бяха щастливи.
Глава 14: Краят на пътя
Григорий и Ирена живееха щастливо. Те бяха заедно. Те бяха щастливи.
Един ден, те получиха обаждане от Борис.
— Григорий, аз… аз имам нужда от теб — каза той. — Има нещо, което трябва да ти кажа.
Григорий и Ирена отидоха при Борис. Той беше много болен.
— Аз… аз ще умра — каза той. — Аз искам да ти кажа, че ти си най-добрият ми приятел.
— Не, не, не — отговори Григорий. — Ти ще се оправиш.
— Аз знам — отговори Борис. — Но аз искам да ти кажа нещо.
Борис му разказа, че той е бил този, който е изпратил Ирена на пътя. Разказа му, че той е бил този, който е манипулирал всичко.
— Аз… аз те обичам като мой син — каза Борис. — Аз исках да те защитя.
Григорий беше шокиран.
— Ти си ме манипулирал? — попита той.
— Да — отговори Борис. — Аз исках да те защитя. Аз исках да те направя щастлив.
Григорий не можеше да повярва. Той беше толкова ядосан.
— Ти си ме предал — каза той.
— Аз знам — отговори Борис. — Аз знам.
След няколко дни, Борис умря. Григорий беше много тъжен. Той беше ядосан, но беше и тъжен.
След няколко дни, Григорий и Ирена тръгнаха на път. Те пътуваха. Те бяха заедно.
— Аз се радвам, че те имам — каза Григорий.
— Аз се радвам, че те имам — отговори Ирена.
Те пътуваха. Пътят им беше дълъг. Но те бяха заедно. Те бяха щастливи.
Глава 15: Нова зора
Изминаха години. Григорий и Ирена имаха семейство. Бяха щастливи. Григорий продължи да кара камион, но този път с усмивка на лицето. Пътят вече не беше самотен. Пътят беше изпълнен с любов, надежда и щастие.
Те живееха щастливо. Те бяха заедно. Те бяха щастливи.
About the Author
