— Събирайте си багажа! Този апартамент е на мое име и аз не съм ви канила тук! — казах тихо на свекърва си и нейния син.
Но до този момент бяха минали няколко седмици, през които търпението ми беше подложено на изпитание.
Всичко започна една вечер.
— Ти изобщо мислиш ли за бъдещето, или не? — гласът на Вадим се чу още от входната врата, преди дори да е успял да събуе обувките си. — Майка ми скоро пристига. И какво да ѝ кажа? Че собствената ми жена не може да приеме роднините ми?
Кира вдигна поглед от екрана на лаптопа.
Запази файла.
Бавно.
— Майка ти идва при нас?
— Само временно. Буквално за няколко седмици.
Кира се намръщи.
— Защо изведнъж?
— Ами… има ситуация.
Вадим махна с ръка и отиде към кухнята.
Започна да отваря и затваря вратите на хладилника така, сякаш отговорите на неудобните въпроси се намираха вътре.
— Илия е натрупал дългове за наем. Майка ми реши да отдаде своя апартамент, за да покрие част от тях. Само временно!
Кира замълча.
Първо за една секунда.
После за още една.
— Значи идват и двамата.
Вадим се поколеба.
— Ами… да.
— Вадим.
Тя произнесе името му спокойно.
Без повишаване на тон.
— Разбираш ли, че това е моят апартамент?
Той веднага се изнерви.
— Пак започваш с това!
Излезе от кухнята с бутилка вода в ръка, раздразнен като дете, на което са отказали нещо.
— Ние семейство ли сме или не?! Какво е това място — музей? Майка ми ми се обади и поиска помощ. Какво трябваше да ѝ кажа?
Кира го погледна.
— Не.
Вадим застина.
Гледаше я така, сякаш беше произнесла думата на непознат език.
После изсумтя.
Постави бутилката на перваза точно върху листовете с нейни работни скици.
И тръгна към спалнята.
Обиден.
Убеден, че не е разбран.
И най-вече — убеден, че е прав.
Кира остана сама в стаята.
Погледна смачканите листове.
Взе ги.
Изглади ги внимателно с пръсти.
И тогава за първи път си помисли, че може би е време да намери телефона на добър адвокат.
Защото това не беше първият случай, в който Вадим се държеше така, сякаш нейното жилище, време и решения принадлежат на цялото му семейство.
Но този път той беше преминал още една граница.
И дори не подозираше колко близо е до момента, в който Кира окончателно ще спре да отстъпва.
Продължението 👇👇👇
На следващата сутрин Кира се събуди от шум в коридора.
Куфари.
Много куфари.
Излезе от спалнята и видя свекърва си Галина да подрежда чанти до стената.
До нея стоеше Илия.
— Какво става? — попита Кира.
Вадим излезе след тях.
— Казах ти, че идват за малко.
Кира го погледна.
— Не. Ти ми каза, че майка ти „може би“ ще дойде.
Галина се усмихна хладно.
— Не прави сцена. Ще се съберем.
Първите два дни Кира мълча.
На третия Илия вече беше преместил вещите си в кабинета ѝ.
На петия Галина смени пердетата.
На седмия Вадим ѝ каза:
— Мама смята, че тази стая е по-подходяща за нея. Ти можеш да работиш от кухнята.
Тогава Кира се усмихна.
— Разбира се.
Вадим не забеляза тона ѝ.
Същата вечер тя се срещна с адвокат.
Апартаментът беше купен преди брака.
Изцяло на нейно име.
Никой друг нямаше право върху него.
Три дни по-късно Кира се прибра по-рано.
На масата в хола имаше документи.
Вадим, Галина и Илия спореха.
Когато я видяха, замълчаха.
Кира взе папката.
— Какво е това?
Вадим пребледня.
— Нищо.
Тя прочете първата страница.
Заявление за адресна регистрация.
Подготвено за Галина и Илия.
С нейния адрес.
Без нейното съгласие.
Кира затвори папката.
После много спокойно каза:
— Събирайте си багажа.
Галина избухна.
— Ти не можеш да ни изгониш!
Кира посочи към вратата.
— Мога.
Вадим се изправи.
— Ако изгониш майка ми, и аз си тръгвам!
Кира го погледна право в очите.
— Знам.
Той замръзна.
— Какво?
Тя извади още един плик.
Документи за развод.
Вадим пребледня.
— Ти сериозно ли?
— Напълно.
Но най-неочакваното дойде от Галина.
Тя започна да крещи:
— След всичко, което синът ми е вложил тук!
Кира се усмихна леко.
— Точно затова проверих.
Адвокатът беше проследил преводите.
Оказа се, че Вадим не само не беше „влагал“ в апартамента.
Месеци наред беше прехвърлял пари от общата им сметка на Илия.
За неговите дългове.
Без да казва на Кира.
Вадим седна тежко.
— Мога да обясня.
— Вече не е нужно.
Два часа по-късно куфарите отново стояха в коридора.
Само че този път отвън.
Кира затвори вратата.
И за първи път от години в апартамента стана напълно тихо.
На следващия ден смени ключалката.
А когато Вадим ѝ написа:
„Ще съжаляваш.“
Тя отговори само:
„Вече съжалявам. Че не го направих по-рано.“