Страшно е да си представим как животът се променя, когато силите започват да ни напускат, а никой не е до нас. Когато вече не сме нужни и започваме да се чувстваме като бреме за близките си. Много жени, особено след 60-те, казват: „Не искам да бъда тежест“.
Вероятно сте на същото мнение. Защото дори когато близките не ни виждат като бреме, усещането за срам, самосъжаление и зависимост може да ни съсипе отвътре.
За да се справим с тези чувства, Наталия Бехтерева, неврофизиолог и професор, и жена, която до последния си ден запази умствената си яснота, споделя 5 основни правила.
Тя винаги е смятала, че трябва да се чувстваме необходими. Ето пет правила как да не бъдете тежест на старини:
Останете полезни и необходими
Когато човек се пенсионира, изглежда, че настъпва моментът за дългоочаквана почивка. Възможността да не бързаш, да не се съобразяваш с външни очаквания и да бъдеш просто себе си – без натиск и задължения.
В младостта да си нужен е нещо естествено. Работиш, отглеждаш деца, които разчитат на теб, интересуват се от твоето мнение, искат да прекарват време с теб.
Но с времето, когато децата пораснат и изградят собствен живот, започваш да осъзнаваш, че вече не си толкова важен за тях. Те се справят сами, а твоите съвети не са вече търсени, както преди.
Бехтерева е казвала, че мозъкът живее, докато остава полезен за човека.
Тя е говорела за важността на това да останем полезни, за да запазим жизнеността си.
Според нея, щом спрем да бъдем активни и да допринасяме, тялото започва да губи своята енергия. Мозъкът забавя темпото, интересът към света намалява, а реакциите стават по-бавни.
Спомням си една позната , която след пенсионирането си реши да помага на съседските деца с уроците, защото в младостта си беше учителка. Безплатно, просто защото ѝ е скучно да седи вкъщи. След няколко години имаше толкова ученици, че трябваше да си записва графика в тефтер. Тя казваше: „Отново се събуждам сутрин с мисълта, че съм нужна на някого.“
Бехтерева е съветвала: „Дори ако изглежда, че нищо не зависи от вас, намерете на кого можете да бъдете полезни. Нека това да е един човек. Нека да е просто дума на подкрепа.“
Умейте да се радвате
С времето неща като новите дрехи или хубавото време вече не могат да ни радват толкова, колкото в младостта. Радостта вече не идва от външни фактори, а става нещо вътрешно и дълбоко личностно.
Бехтерева е казвала, че мозъкът живее от емоции. Ако човек спре да изпитва радост, активността на невроните му намалява, паметта се влошава, появява се умора. Но е важно да не чакаш радостта да дойде сама. Трябва да умееш да я намираш.
Веднъж наблюдавах възрастна жена в парка. Вървеше бавно, с бастун, и се усмихваше. Не се сдържах и попитах какъв е поводът за празника ѝ. Тя отговори: „Никакъв. Просто днес почувствах, че ми е по-лесно да ходя.“
Тогава разбрах, че радостта е състояние. Може да бъде породена от малите неща, ако гледаш на света правилно.
Мозъкът е устроен така, че ако забелязваме доброто, той започва да произвежда допамин и серотонин. Тези вещества отговарят за усещането за щастие и устойчивостта на стрес. И обратното – ако се съсредоточаваме върху лошото, организмът се изпълва с този негативизъм.
Бехтерева е съветвала „да тренираме радостта“. Като мускул. Всеки ден да намираме поне едно събитие, за което можем да благодарим на живота. Нека това да е храна, общуване с приятен човек, слънчева сутрин или просто усещането, че все още можете да вървите.
Не чакайте признание
Бехтерева често е повтаряла, че очакването на благодарност е най-бързият път към вътрешната болка. Когато човек прави добро, помага, подкрепя, а след това чака благодарност, дори просто едно „благодаря“, и не го получава, му става тежко.
С времето това чувство на обида става все по-силно, особено за жените, които дълги години са се посветили на семейството си. Те са вложили време, усилия и енергия, а в крайна сметка откриват, че никой не ги оценява, никой не си спомня за техните жертви.
Бехтерева е съветвала да се освободим от очакванията. Да правим това, което смятаме за правилно, не заради похвала, а заради собствените си желания и спокойствие.
Не обсъждайте другите
С напредване на възрастта, времето сякаш започва да се проточва.
Заниманията намаляват, а разговорите се удължават и често започват да изглеждат безцелни. За някои хора, това е моментът, когато започват да се отдават на обсъждане на чуждите животи – клюки и сплетни, които запълват времето.
Наталия Бехтерева е подчертавала, че такава негативна комуникация има вредно въздействие върху мозъка и нервната система.
Когато човек постоянно обсъжда другите, особено с раздразнение, при него се активират същите зони на мозъка, както при физическа болка.
Именно затова след такива разговори се появява умора.
Често забравяме, че тези разговори, които ни изглеждат незначителни, всъщност ни влияят повече, отколкото си мислим. Жените, например, често усещат, че не могат да избегнат този вид разговори, че са част от социалния им живот. Но всъщност е важно да си припомним какво избираме да обсъждаме – и в какво влагаме вниманието си.
Ако през цялото време обсъждаш кой се е развел, кой се е разболял, кой е остарял – започваш да виждаш само това. Бехтерева е съветвала да следим думите си.
Когато човек говори добро, той се успокоява. Когато си спомня хубави неща, се активират зоните на паметта, отговарящи за удоволствието. А когато осъжда, се включва стресовата система и тялото получава сигнал за опасност.
Бъдете в добри отношения със себе си
Последното правило, за което Бехтерева често е напомняла: „Не се критикувайте.“
Тя е казвала, че мозъкът не прави разлика кой му се сърди – вие или друг човек. Мисли като: „Отново забравих“, „Как изглеждам ужасно“, „Със старостта ставам все по-глупава“ – само влошават нещата.
И тогава организмът започва да се защитава. Хаби енергийни запаси. Потапя в стрес. А оттук вече идват болести, безсъние, слабост.
За сметка на това, когато се хвалим и подкрепяме, се активират процеси, които произвеждат ендорфини, които подобряват паметта, концентрацията и повишават устойчивостта към стрес. Когато бъдеш добър към себе си, всичко около теб започва да се променя. Лицето се отпуска, погледът става ясен, а походката — уверен.
Много хора изпитват страх от старостта, като я възприемат като наказание. Но всъщност това е просто нов етап от живота.
Етап, в който жената вече не се стреми към идеалите за младост и съвършенство, а започва да се грижи за себе си по начин, който ѝ носи спокойствие и радост. Когато сте благодарни на живота и се чувствате полезни, старостта не е бреме – нито за вас, нито за тези около вас.