След сватбата ще го настаня в дом за инвалиди и най-накрая ще си поживея в апартамента му! – чу младоженецът и потръпна от ужас.

След сватбата ще го настаня в дом за инвалиди и най-накрая ще си поживея в апартамента му! – чу младоженецът и потръпна от ужас.

Ричард беше седнал до прозореца, наблюдавайки суетата във вътрешния двор. Вятърът леко поклащаше клоните на старата кленова дървесина, хвърляйки странни сенки по асфалта. Всеки ъгъл от този апартамент пазеше спомени – там баща му обичаше да чете вестник, а тук майка му винаги държеше любимите си теменужки… Бяха минали три месеца от катастрофата, но на Ричард все още му се струваше, че родителите му ще се появят всеки момент отново.

— Ричи, донесох любимия ти морковен пай! — гласът на Клариса го изтръгна от мислите.

Ричард обърна инвалидната си количка. Клариса се движеше из стаята като пеперуда – подреждаше чашите, сгъваше салфетки. От нея струеше особена топлина, способна да озари и най-мрачния ден.

— Ти си истинска фея — усмихна се Ричард.

— За теб — всичко — Клариса седна до него, поставяйки ръка на рамото му. — Знаеш ли… мислех си… Може би е време да се оженим?

Ричард почти се задави с чая си:

— Сега?

— А защо не? — Клариса разроши косата му с нежност. — Когато двама души се обичат, защо да отлагат? Животът е толкова кратък…

В гласа ѝ имаше искреност, но нещо в гърдите на Ричард се сви. Три месеца — не е ли твърде рано? Макар че не можеше да отрече – тези три месеца промениха всичко. След катастрофата, която го прикова към инвалидната количка, и след загубата на родителите му, сякаш всичко беше свършено. Но тогава се появи Клариса – ярка, грижовна, жизнена.

— Може би първо да направим брачен договор? — предпазливо предложи Ричард. — Само за всеки случай…

Лицето на Клариса мигновено се промени. Тя рязко се отдръпна:

— Не ми вярваш?

— Не става дума за доверие… просто е стандартна процедура…

— Не мога да повярвам на ушите си! — Клариса скочи и започна нервно да крачи из стаята. — Отдавам ти цялата си душа, грижа се за теб, обичам те, а ти измерваш всичко с някакви хартии?

Тя коленичи пред него, обхвана ръцете му:

— Любими, защо ни е това? Не съм с теб заради парите или апартамента. Просто искам да съм до теб.

През последните седмици Ричард беше започнал да забелязва странности. Клариса често разпитваше за финансите, документите, апартамента. Наскоро дори започнала да се сближава с братовчедите му – Хенри и Уилям – същите, които след смъртта на родителите му се опитаха да оспорят наследството.

— Братовчедите ти са толкова мили, — беше казала веднъж Клариса. — Особено Хенри. Разказа ми как като деца сте били неразделни.

Ричард се намръщи:

— Неразделни? Те се появиха едва след като научиха за наследството. Дотогава не ме познаваха дори.

— Може би грешиш. Мисля, че им пука за теб — каза Клариса, настанявайки се на подлакътника на количката. — Между другото, мислех си… да не помислим за преместване?

— Преместване? Защо?

— Този апартамент е прекалено голям за нас. И кварталът е шумен…

— Тук всичко е пригодено за количката ми — възрази той. — А и родителите ми вложиха душа в ремонта…

— Просто мисля за бъдещето — загадъчно се усмихна тя. — За нов етап в живота ни.

По-късно същата вечер му се обади старият му приятел — Томас:

— Ричард, сигурен ли си за сватбата? Всичко се случва прекалено бързо…

— Клариса е много грижовна…

— И доста се интересува от имотите ти — прекъсна го Томас. — Разпитах малко. Била е омъжена. Два пъти. И с двамата…

Връзката прекъсна. Ричард се опита да върне обаждането, но телефонът беше изключен.

— С кого говореше? — попита Клариса, появявайки се на вратата.

— А, нищо особено… спам…

На следващия ден Томас изчезна. Не отговаряше на съобщения, не беше активен в социалните мрежи. Сърцето на Ричард се свиваше.

— Не се тревожи — успокояваше го Клариса. — Сигурно е заминал някъде. Хайде по-добре да говорим за сватбата. Вече си харесах рокля!

Вечерта на вратата се почука. Отвън стоеше Хенри, мрачен и сериозен:

— Трябва да поговорим, братко. Сериозно.

Клариса мигновено се показа от кухнята, сякаш усетила нещо:

— Хенри! Каква приятна изненада! Чай?

— Благодаря — усмихна се той, но погледът му остана напрегнат. — Но искам да говоря с Ричард насаме. Относно сватбата.

Ричард забеляза как Клариса и Хенри си размениха кратък, но напрегнат поглед.

Щом тя затвори вратата след себе си, Хенри се приближи:

— Знаеш ли къде е Томас?

— А ти?

— Той откри нещо. За годеницата ти. Знаеш ли какво се е случило с бившите ѝ съпрузи?

Преди Ричард да успее да отговори, зад гърба на Хенри се появи Клариса. В ръката ѝ блестеше сребърна лъжичка. На лицето ѝ — ледена усмивка.

— Момчета, чаят е готов — пропя тя, въртейки лъжичката между пръстите си. — Какви тайни разговори водите?

Хенри подскочи:

— О, нищо, просто обсъждаме сватбата…

Тази нощ Ричард не можа да заспи. Думите на братовчеда и изчезването на Томас не му даваха мира. Едва под сутрин заспа.

Събуди го заглушен глас от кухнята. Часовникът показваше три сутринта. Клариса още беше будна и говореше по телефона:

— Да, Мари, всичко върви по план. След седмица се женим… Разбира се, че съм обмислила всичко! Намерих страхотен частен дом за възстановяване. Скъпичък, но никой няма да задава въпроси… Какво? — тя се засмя, смяхът ѝ прозвуча зловещо в нощната тишина. — Естествено, апартаментът ще е мой. Лесно се урежда по закон… Хайде, на кого му е притрябвал вече? Родителите му ги няма, приятелите се разбягаха…

Пръстите на Ричард изтръпнаха. А гърлото му се сви, сякаш невидима ръка го стискаше…

Студеният шепот на Клариса проби мрака на стаята и се заби като леден връх в съзнанието на Ричард. Той седеше неподвижен в количката си, скрит в сянката на отворената врата към кухнята, и слушаше. Всяка дума кънтеше като погребален звън. „След сватбата ще го настаня в дом за инвалиди…“ „Апартаментът ще е мой. Лесно се урежда по закон…“

Невидима ръка стискаше гърлото му, а сърцето му биеше като обезумяло птиче в клетка. Грижовната Клариса, нежната Клариса, жената, която му върна надеждата след катастрофата и загубата на родителите, беше чудовище. Хищник. И той беше жертвата.

Седмица. Имаше само една седмица. Думите ѝ за дом за възстановяване прозвучаха особено зловещо. „Скъпичък, но никой няма да задава въпроси…“ Какво означаваше това? Не просто дом за възрастни или инвалиди. Нещо, където хората изчезват. Където са изоставени, забравени.

Апартаментът. Родителският дом. Мястото, пълно със спомени, което Клариса толкова лесно искаше да превърне в своя собственост. Сякаш душите на баща му и майка му се изпаряваха с всяка нейна дума.

Ричард остана в сянка, докато разговорът приключи. Чу как Клариса затвори телефона, как чаша иззвъня в мивката. Тя се приближи към вратата, прозя се лениво и тихо се прокрадна обратно към спалнята. Той я чу как ляга в съседната стая. Удар. Тишина.

Нощта се проточи безкрайно. Сънят беше невъзможен. Умът на Ричард препускаше. Томас. Изчезването на Томас. Думите му за бившите съпрузи на Клариса. Случайност? Едва ли. Томас е открил нещо. И това нещо е било достатъчно опасно, за да бъде премахнат.

А Хенри? Братовчед му, с когото никога не са били близки, се появи изведнъж. Появи се, точно когато Клариса започна да проявява интерес към наследството. Срещата му с Хенри тази вечер – напрегнатият поглед, разменен с Клариса, въпросът за Томас, предупреждението за бившите съпрузи. А после появата на Клариса с лъжичката, с тази ледена усмивка. Беше ли това прикрита заплаха? Или просто съвпадение?

Ричард се чувстваше като заклещен в паяжина. Всяко движение го заплиташе още повече. Инвалидната му количка, която досега беше просто неудобство, сега се усещаше като затвор. Как можеше да действа? Как можеше да се защити? Сам срещу хищник, който се криеше под маската на грижа и любов.

Първата му мисъл беше да извика полиция. Но какво щеше да каже? Чух годеницата ми да говори по телефона и да казва, че иска да ме прати в дом? Нямаше доказателства. Клариса беше майстор на преструвките. Щеше да се разплаче, да твърди, че Ричард е емоционално нестабилен след катастрофата, че си е въобразил всичко. И кой щеше да повярва на него – инвалид, който наскоро е преживял тежка травма и загуба – срещу нея, жизнената, отдадена годеница?

Трябваше да намери доказателства. Трябваше да разкрие миналото ѝ. Томас е опитал. Но Томас е изчезнал.

Сърцето му отново се сви при мисълта за Томас. Най-добрият му приятел. Винаги там за него. И сега… Клариса каза, че е заминал. Но Ричард знаеше. Чувстваше го с всяка фибра на съществото си. Томас не е заминал. Той е жертва. И Клариса е замесена.

Утрото настъпи сиво и мрачно, сякаш самото небе оплакваше съдбата му. Клариса се събуди като по команда, усмихната, енергична. Никаква следа от зловещия глас от нощта. Тя приготви закуска, закачаше се, говореше за детайли от сватбата – какви цветя да изберат, кой да поканят. Ричард я гледаше, усмихвайки се насила, докато в главата му се въртеше един въпрос: Колко други неща е скрила зад тази усмивка?

— Мислих си — проговори Клариса, докато разчистваше масата. — За брачния договор… Може би си прав. Нека го направим. За твое спокойствие.

Ричард се стъписа. Промяна в тактиката? Или усещаше, че подозира нещо?

— Добре — каза той, опитвайки се да запази безразличен тон. — Можем да се консултираме с адвокат. Семейният ни адвокат, господин Петров, се пенсионира миналата година… трябва да намерим някого.

Клариса се усмихна.

— Вече съм се погрижила за това. Намерих един чудесен специалист. Препоръча ми го… един познат. Много е добър във финансовото планиране и управление на големи активи. Бил е замесен в няколко големи сделки. Казва се Георги Колев. Вече уговорих среща за утре сутрин. Дори договорихме да дойде тук, за да е удобно за теб.

Ричард усети студ по гърба си. Тя вече беше действала. И изглежда, беше избрала някого, който разбира от „големи активи“. Случайност? Или част от плана?

— А… този познат? — попита той предпазливо.

— О, просто… един човек, когото срещнах — Клариса махна с ръка небрежно. — Няма значение. Важното е, че е намерил точния човек.

Нещо в тона ѝ го накара да се замисли. „Един познат“. Хенри? Или някой друг? Мари?

Срещата с Георги Колев беше насрочена за утре. Ричард нямаше друг избор, освен да се подготви. Трябваше да бъде изключително внимателен. Да наблюдава. Да слуша. Да разбере кой е този човек и каква е ролята му в играта на Клариса.

Остатъкът от деня премина в мъгливо очакване. Клариса говореше неспирно за сватбата, за бъдещето им. Ричард кимаше, усмихваше се, но умът му беше далеч. Планираше. Мислеше как да се свърже с някого, на когото може да има доверие. Който може да помогне.

Вечерта телефонът му иззвъня. Непознат номер. Ричард се поколеба, но отговори.

— Ричард? — Гласът беше тих, леко изкривен. — Ти си.

— Кой е?

— Хенри.

Ричард се изненада.

— Как така… от непознат номер?

— Имах причина — гласът на Хенри беше напрегнат. — Клариса… тя подслушва телефона ти. Има инсталиран софтуер.

Сърцето на Ричард подскочи. Подслушва го? Разбира се. Как иначе щеше да знае кого да елиминира?

— Как разбра?

— Томас… той се свърза с мен преди да изчезне. Беше открил нещо за нея. Нещо много лошо. Свързано е с бившите ѝ съпрузи. И с парите.

— Какво е открил? Къде е той?

— Не знам къде е. Но знам, че е в опасност. Клариса е много опасна, Ричард. Не е това, което изглежда. Тя е… специалистка. По… елиминиране на съпрузи, които имат пари. Прави го за пари. Има си екип.

Екип? Мари? Адвокати като Георги Колев? Умът на Ричард работеше на бързи обороти.

— Какъв екип?

— Не знам всички подробности. Томас не успя да ми каже всичко. Само че е свързано с промени в завещания, прехвърляне на активи… нещо много сложно, свързано с международно финансово планиране и избягване на данъци… те са много добри в това да направят всичко да изглежда законно. Но елиминират хората, за да не могат да оспорят нищо.

Ричард почувства как студът се разлива из тялото му. Не само апартаментът. Цялото му състояние беше в опасност. Активите, натрупани от поколения, които сега бяха негова отговорност. И Клариса, с помощта на екипа си, беше на път да ги присвои.

— Трябва да съобщя на полицията!

— Не! — гласът на Хенри беше рязък. — Казах ти, тя е добра. Ще обърне всичко срещу теб. Ще каже, че си параноичен, че си я нападнал. Ще те вкарат в лудница или в дом, откъдето няма излизане. Трябва да сме умни.

— Какво искаш да кажеш? Ти… ти замесен ли си?

— Не! — в гласа на Хенри имаше истинско възмущение. — Баща ти беше мой чичо. Макар и да не бяхме близки, той беше семейство. Не мога да позволя това да се случи. Аз… аз се свързах с нея в началото, признавам. Мислех си… че мога да получа нещо от наследството, по закон. Но тя… тя ми предложи сделка. Да ѝ помогна, а тя ще ми даде част от парите. Отказах. Тогава тя ми показа истинското си лице. Заплаши ме.

— Тя те е заплашила?

— Да. Каза, че знае за някои мои… стари задължения. Нещо, което може да ме вкара в големи неприятности. Затова трябваше да играя с нея. Да се преструвам, че съм на нейна страна. За да мога да ти помогна.

Ричард не знаеше дали да вярва на Хенри. Братовчедите му никога не са проявявали интерес към него. Докато не научиха за парите. Но думите му за Клариса и Томас съвпадаха с неговите собствени подозрения.

— Как можеш да ми помогнеш?

— Трябва да действаш тихо. Тя очаква да си безпомощен. Изплашен. Трябва да ѝ покажеш, че си по-силен, отколкото мисли. Срещата с адвоката утре… това е твоят шанс. Георги Колев е… специален. Не е просто адвокат. Той е част от нейния екип. Специалист по корпоративно право и сливания и придобивания, но с доста сенчести връзки. Той е мозъкът зад финансовите схеми.

Студена пот изби по челото на Ричард. Адвокатът беше капан.

— Какво да направя?

— Изискай пълна документация. Всяка клауза в брачния договор трябва да бъде обяснена подробно. Задавай въпроси за активите, за завещанието на родителите ти. Покажи, че не си лесна мишена. Това ще ги разколебае. И… опитай се да чуеш какво си говорят, когато си мислят, че не ги слушаш. В апартамента има още скрити микрофони. Предполагам са ги поставили, за да наблюдават Томас или мен.

Микрофони? Ужасът се засили. Беше наблюдаван през цялото време. Дори в собствения си дом.

— Какво става с Томас? — попита Ричард, гласът му трепереше.

— Не знам, Ричард. Опитвам се да разбера. Но те са професионалисти. Имат връзки навсякъде. Дори в полицията, предполагам. Затова трябва да действаме сами. Има един човек… стар приятел на баща ми. Пенсиониран следовател. Казва се Иван. Може би той може да помогне. Но трябва да се свържа с него дискретно. Ще ти се обадя пак, когато имам повече информация. Бъди внимателен, Ричард. Много внимателен.

Хенри затвори. Ричард остана в тишина, преработвайки всичко, което чу. Предателство. Схеми за милиони. Изчезнали хора. И той в центъра на всичко, прикован към количката си. Беше сам. Почти сам. Имаше Хенри, чиито мотиви все още бяха мъгляви, и един пенсиониран следовател, за когото не знаеше нищо.

Но вече не беше в неведение. Знаеше какво предстои. Война. За оцеляване. И за честта на паметта на родителите си.

Следващият ден беше изпълнен с напрежение, което можеше да се реже с нож. Клариса беше необичайно тиха, но погледът ѝ се спираше върху Ричард по-често от обикновено. Усмивката ѝ изглеждаше леко изкривена, почти изкуствена. Тя подготви стаята за срещата с адвоката – подреди фотьойлите, сложи ваза с цветя на масата. Всяко нейно движение беше премерено, пресметнато.

Точно в десет часа се позвъни на вратата. Клариса побърза да отвори. На прага стоеше мъж на около петдесет години, с костюм по мярка, сресана назад коса и проницателни сини очи. От него лъхаше аура на увереност и леко презрение. Това трябва да беше Георги Колев.

— Господин Колев, добре дошли — пропя Клариса с фалшиво-сладък глас. — Заповядайте. Това е Ричард, моят годеник.

Георги Колев влезе, оглеждайки апартамента с оценяващ поглед. Ричард усети, че е обект на някаква вътрешна оценка – стойност, която трябваше да бъде определена.

— Приятно ми е, господин… Ричард — каза Колев, без да подаде ръка. — Клариса ми обясни ситуацията. Искате да уредите правните аспекти на бъдещия си брак и да защитите активите си. Стандартна процедура, но при вашето състояние и стойността на наследството, което притежавате, е особено важно да бъде направено безупречно.

Той седна на един от фотьойлите, разтвори кожена чанта и извади папка.

— Подготвил съм проект за брачен договор. Той защитава интересите на двете страни, но най-вече вашите, предвид… специфичната ви ситуация. Включва клаузи относно разпределението на недвижими имоти, финансови инвестиции, дялове в компании и други активи.

Ричард кимна. Специфичната му ситуация. Инвалидната му количка. Неспособността му да се защитава. Колев го виждаше като лесна плячка.

— Искам да прегледам всяка клауза внимателно — каза Ричард с равен глас, опитвайки се да звучи уверен, не изплашен. — Имам някои въпроси относно… оценката на активите. Как е определена стойността на апартамента например? Пазарната ли е или някаква друга?

Колев повдигна вежда. Изглежда, не очакваше такава директност от него.

— Стойността е пазарна, разбира се. Извършена е от лицензиран оценител. Докладът е в папката. Относно останалите активи — имаме информация от вашите банкови сметки и портфолио за инвестиции. Клаузите предвиждат как ще бъдат разпределени при… евентуален развод или… други събития.

„Други събития.“ Смъртта му. Това имаше предвид. Клариса седеше до него, усмихната, слушаше внимателно, но Ричард усети напрежението в тялото ѝ. Играта започваше.

— Искам да разбера детайлите около разпределението на дяловете в семейния бизнес — продължи Ричард. — Доколкото знам, баща ми имаше значително участие в компанията.

Колев леко се изкашля.

— Да, дяловете са включени. Стойността им е оценена съгласно последния финансов отчет на компанията. Клаузата гласи, че при… разтрогване на брака, тези дялове остават ваша собственост. В случай на… вашето отсъствие… те се прехвърлят на… съпругата ви.

„Вашето отсъствие“. Още едно евфемистично определение за смъртта му. Ричард усети гняв да кипи в него.

— Това не звучи като защита на моите интереси — каза той, гласът му стана по-твърд. — Семейният бизнес е създаден от дядо ми. Дяловете трябва да останат в семейството, независимо от всичко. Не мисля, че е редно да отиват при някого… който не е част от семейството по кръв.

Клариса се намеси с притеснен тон:

— Ричи, скъпи, но аз ще бъда част от семейството! Твоя съпруга!

— По закон — отговори Ричард хладно. — Но не по кръв.

Георги Колев затвори папката с лек удар. Погледът му беше леден.

— Господин Ричард, брачният договор е компромис. Той урежда отношенията между съпрузите. Клаузата за дяловете е стандартна. В случай на смърт, съпругът наследява.

— Не е стандартна, ако искам да защитя семейното наследство — възрази Ричард. — Искам клауза, която изрично посочва, че дяловете остават собственост на моите наследници по кръвна линия, независимо от брака. Дори при смърт.

Колев се намръщи.

— Това е необичайно. Повечето хора искат да осигурят съпруга си.

— Аз искам да осигуря бъдещето на семейното наследство — отговори Ричард. — Ако нямам наследници, нека отидат за благотворителност, или при братовчедите ми, но не и при някого, който… не е свързан с бизнеса.

Клариса пребледня.

— Ричи, какво говориш? Нима не ми вярваш?

— Става въпрос за принципи — каза Ричард, погледът му беше насочен право към Колев. — И за защита на семейните активи. Вие сте специалист по управление на големи активи, нали? Трябва да разбирате важността на това.

Колев се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите му.

— Разбирам. Но подобна клауза може да бъде оспорена в съда.

— Това е мой риск — отвърна Ричард. — Искам да бъде включена. Искам също така пълна разбивка на всички активи, включени в договора. Банкови сметки, инвестиционни портфолиа, ценни книжа, недвижими имоти, всичко. Искам да видя документите за оценка на всеки един от тях.

Колев го гледаше няколко секунди мълчаливо, сякаш преценяваше нещо.

— Това ще отнеме време. Изисква допълнителна работа.

— Имам време — каза Ричард. — Сватбата е след седмица. Достатъчно време за вас, за да подготвите всичко.

Клариса изглеждаше объркана и раздразнена. Тази среща не протичаше по нейния план. Ричард не беше пасивната жертва, която очакваше.

— Ричи, любими, защо се впускаме в такива подробности? Адвокатът е тук, за да ни помогне…

— Точно така — прекъсна я Ричард, без да откъсва поглед от Колев. — Господин Колев е тук, за да гарантира, че моите интереси са защитени. А моите интереси са семейните активи да останат в семейството.

Колев кимна бавно.

— Разбирам. Ще подготвя актуализиран проект на договора с изисканите клаузи и документи. Ще се свържем с вас, когато е готов.

— Очаквам го — каза Ричард. — И моля, уверете се, че всичко е кристално ясно. Не искам да има недоразумения. Особено относно финансовите транзакции и произхода на средствата.

Последните думи бяха умишлена провокация. Ричард гледаше реакцията на Колев и Клариса. Колев леко стисна устни. Клариса се поколеба за миг. Улучи ги. Значи финансовите транзакции бяха слабото им място.

Срещата приключи. Колев събра папката си и се изправи.

— Ще ви държа в течение, господин Ричард.

— Очаквам го, господин Колев — отговори Ричард, тонът му беше любезен, но непоколебим.

Щом Колев си тръгна, Клариса избухна.

— Какво си мислиш, че правиш, Ричард?! Поставяш всичко под съмнение!

— Просто искам да съм сигурен, че всичко е наред — отвърна Ричард, опитвайки се да остане спокоен.

— Наред?! Караш най-добрия адвокат да си мисли, че си луд! Че не ми вярваш!

— А ти защо не искаш семейното наследство да остане в семейството? — попита Ричард директно.

Клариса се стъписа.

— Това не е вярно! Аз просто искам да съм твоя съпруга!

— Аз пък искам да знам какво стана с Томас — продължи Ричард, преминавайки в атака. — Защо изчезна, след като говори с мен? И защо ти се интересуваше от бившите ѝ съпрузи, Хенри?

Лицето на Клариса изгуби всякакъв цвят.

— Не знам за какво говориш! Томас сигурно е заминал! А Хенри… той просто е злобен! Завижда ни!

— Или знае нещо — настоя Ричард. — Знае нещо, което ти не искаш аз да знам. Свързано с бившите ти съпрузи. С парите.

Клариса отстъпи назад, очите ѝ бяха изпълнени с паника.

— Не говори така! Ти си болен! Трябва да почиваш!

— Трябва да знам истината — каза Ричард. — И ще я науча.

Клариса се завъртя и излезе от стаята с бърза крачка. Ричард остана сам, усещайки пулса в слепоочията си. Успя. Разклати ги. Показа им, че няма да бъде лесна жертва. Но това означаваше и че играта ставаше по-опасна.

Следващите дни бяха кошмарни. Клариса се държеше странно. Ту беше прекалено грижовна, ту се оттегляше, сякаш обмисляше нещо. Телефонът ѝ постоянно звънеше, но тя говореше тихо и напускаше стаята. Ричард знаеше, че говори с Колев или с Мари. Плетяха нова интрига.

Опитваше се да намери скритите микрофони, както му беше казал Хенри. Обикаляше стаята с количката си, опипваше стените, мебелите. Нищо. Бяха твърде добре скрити. Чувството, че е постоянно наблюдаван, беше изтощително.

Нямаше новини от Хенри. И от Иван, пенсионирания следовател. Ричард започваше да се отчайва. Времето изтичаше.

Една вечер, докато Клариса беше излязла уж да купи нещо, Ричард реши да рискува. Имаше нужда от компютър. Неговият беше заключен с парола, която Клариса беше сменила. Но в кабинета на баща му, който сега беше почти недостъпен за него заради стъпалото пред вратата, имаше стар лаптоп.

С огромни усилия и риск да падне от количката, Ричард успя да се добере до кабинета. Беше трудно, изтощително. Всяко движение причиняваше болка. Но адреналинът го тласкаше напред.

След като влезе в кабинета, откри лаптопа на баща си. Чудодейно, той се включи без парола. Сега какво? Ричард трябваше да намери информация за Клариса. За нейните бивши съпрузи. За Георги Колев.

Започна да търси в интернет. Името на Клариса беше твърде общо. Потърси Георги Колев. Намери статии за него. Уважаван адвокат, специалист по корпоративно финансиране и преструктуриране на компании. Участвал в големи сделки. Но нищо за сенчести връзки.

След това потърси бивши съпрузи на жени на име Клариса с определени характеристики. Това беше като да търсиш игла в купа сено. Но си спомни какво беше казал Томас – че са имали пари. Започна да търси по имена на богати бизнесмени, починали през последните десет години, чиито съпруги са се казвали Клариса.

Откри една статия за внезапната смърт на известен строителен предприемач преди пет години. Името му беше Петър. Съпругата му – Клариса. Статията споменаваше, че е починал от сърдечен удар. Наследството му, оценено на десетки милиони, е оставено на съпругата му.

Ричард потърси втората Клариса. Преди осем години, друг богат мъж, инвеститор във високотехнологични стартъпи, починал при автомобилна катастрофа. Името му – Димитър. Съпругата му – Клариса. Също наследила голямо състояние.

Двама богати мъже. Две смърти. Две Клариси, които по чудо бяха получили огромни наследства. Твърде много съвпадения.

Ричард потърси Георги Колев във връзка с тези два случая. Откри, че Колев е бил адвокат на Клариса и в двата случая. Той е уреждал правните аспекти на наследяването.

Не беше сърдечен удар или катастрофа. Беше убийство. Организирано. Професионално. А Клариса и Колев бяха съучастници. Убивали са мъже за парите им.

Ричард почувства гадене. Той беше третата мишена. Третият съпруг, който трябваше да бъде елиминиран, за да бъде присвоено наследството. Домът за инвалиди беше просто временно решение, място, където да го държат, докато приключат с документите. А след това? Сигурно „инцидент“.

Докато ровеше в документите на баща си в кабинета, Ричард откри една стара визитка. Беше на Иван Димов, пенсионираният следовател. Адрес и телефон. Баща му очевидно е поддържал връзка с него.

Това беше неговият шанс. Трябваше да се свърже с Иван.

Но как? Телефонът му се подслушваше. Клариса можеше да се върне всеки момент. Времето го притискаше.

Ричард си записа на листче адреса и телефона на Иван. Трябваше да измисли начин да се свърже с него, без Клариса да разбере.

Чу ключ в ключалката. Клариса се връщаше. Ричард побърза да затвори лаптопа, скри листчето в джоба си и с огромни усилия се върна обратно в хола, точно когато Клариса влезе.

— Къде беше? — попита тя, погледът ѝ беше подозрителен.

— Просто разглеждах старите книги на баща ми — излъга Ричард. — Не мога да спя.

Клариса го погледна още няколко секунди, сякаш се опитваше да прочете мислите му, но после се усмихна.

— Ела, приготвих ти чай.

Ричард отиде в кухнята. Докато Клариса наливаше чая, той забеляза нещо. В ъгъла на стаята, високо на стената, близо до тавана, имаше малка черна точка. Почти невидима. Микрофон.

Стисна юмруци под завивката. Те бяха навсякъде. Слушаха всяка негова дума.

Вечерта, докато Клариса спеше, Ричард седеше до прозореца, гледайки мрака. Умът му работеше трескаво. Как да избяга? Как да се свърже с Иван? С Хенри?

Внезапно му хрумна идея. Пощата. Все още можеше да пише писма. Бавенето на писмото щеше да му даде време. Но трябваше някой да го изпрати. Не можеше да излезе сам.

Можеше ли да се довери на Хенри? След разговора им… може би. Хенри беше заплашен. Може би наистина искаше да помогне.

На следващия ден, по време на закуска, Ричард пробва почвата.

— Хенри не се е обаждал — каза той небрежно.

Клариса погледна нагоре.

— Не мисля, че ще се обади. Казах ти, той е злобен.

— Струваше ми се притеснен за Томас — продължи Ричард. — Ти чу ли нещо за него?

Клариса сви рамене.

— Не. Сигурно е заминал. Престани да се тревожиш.

— Но… той е мой приятел. Искам да знам, че е добре. Може би трябва да подам сигнал за изчезване?

Лицето на Клариса отново се промени.

— Недей! Сигурно просто иска да остане сам. Ако подадеш сигнал, ще се вдигне много шум. А и… полицията ще те разпитва. Не мисля, че това е добре за теб сега.

Нейната реакция беше доказателство. Тя не искаше полицията да се намесва. Не искаше да се вдига шум.

Това беше шансът му. Трябваше да използва Хенри.

След няколко дни, когато Клариса отиде на пазар, Ричард реши да действа. Написа кратко писмо до Иван Димов, обяснявайки ситуацията, изчезването на Томас, подозренията си към Клариса и Георги Колев, и давайки адреса си. Сложи писмото в плик и го надписа.

Сега оставаше най-трудното. Как да предаде писмото на Хенри? Нямаше как да го изпрати по куриер или такси. Трябваше да го направи лично.

Чакаше удобен момент. Момент, в който Клариса да не е наблизо. Времето изтичаше. Сватбата беше след три дни.

Напрежението в апартамента беше нетърпимо. Клариса постоянно го наблюдаваше, усмивката ѝ ставаше все по-тънка. Георги Колев не се обаждаше с актуализиран проект на договора. Очевидно се колебаеха. Забавянето на сватбата им създаваше проблеми. Може би планираха нещо друго.

Една вечер Хенри се появи неочаквано на вратата. Беше сам. Клариса беше в банята. Ричард усети прилив на адреналин. Това беше шансът му.

— Хенри — каза Ричард, гласът му беше нисък. — Влез бързо.

Хенри влезе, огледа се нервно.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Ричард, намеквайки за разговора им по телефона.

Хенри кимна.

— Да. Успях да открия нещо за Томас. И за Клариса.

— Какво?

— Томас е… държат го. В една вила извън града. Не знам точно къде. Но е жив. Засега.

Ричард усети облекчение, но и ужас. Жив, но пленен.

— А Клариса? И Колев?

— Както казах, те са екип. Георги Колев е мозъкът. Той планира всичко. Как да прехвърлят активите, как да елиминират следите. Клариса е изпълнителят. Тя е тази, която се жени за жертвите. И после се „грижи“ за тях.

Студен тръпка пробяга по гърба на Ричард. „Грижи“. Убийство.

— Трябва да се свържем с полицията!

— Не още. Имат връзки. Ако се намеси полиция, Томас е мъртъв. Трябва да измислим нещо друго. Успях да се свържа с Иван Димов. Стария следовател. Той си спомня баща ти. Съгласи се да помогне. Но трябва да му дадем информация. И доказателства.

— Имам нещо — каза Ричард. — Писмо до Иван. С адреса и телефона му. Можеш ли да го изпратиш?

Хенри кимна.

— Дай ми го. Ще се погрижа.

Ричард извади писмото от джоба си и го подаде на Хенри. В този момент чуха шум от банята. Клариса излизаше.

— Бързо! — прошепна Ричард.

Хенри скри писмото и седна на един от фотьойлите, опитвайки се да изглежда спокоен.

Клариса влезе в стаята, усмивката ѝ замръзна, когато видя Хенри.

— Хенри! Пак ли ти? Каква изненада.

— Просто минавах наблизо, реших да видя Ричард — каза Хенри, тонът му беше лек. — Как е? Подготвяте ли се за голямото събитие?

— Подготвяме се — отговори Клариса, погледът ѝ се стрелна към Ричард. — Всичко върви по план.

„По план“. Ричард усети как адреналинът в него се покачва. Имаше план. Писмото беше изпратено. Сега трябваше да чака отговор от Иван. И да държи Клариса и Колев на разстояние.

След като Хенри си тръгна, Клариса веднага се приближи до Ричард.

— За какво говорихте?

— За Томас — излъга Ричард. — Питаше дали съм чул нещо за него.

— И ти каза ли му нещо?

— Не. Няма какво да кажа.

Клариса го гледаше подозрително.

— Ричард, не си мисли, че можеш да ме заблудиш. Знам, че нещо кроиш.

— Аз нищо не кроя — каза Ричард. — Просто искам да знам истината. И ти очевидно я криеш.

Лицето на Клариса се изкриви от гняв. Тя се наведе към него, погледът ѝ беше студен и безмилостен.

— Внимавай какво си пожелаваш, Ричард. Истината може да бъде много болезнена. Особено за хора в твоето положение.

Заплаха. Явна, недвусмислена заплаха. Ричард усети как сърцето му се свива, но не показа страх.

— Вече нищо не може да ме уплаши, Клариса. Изгубих родителите си, изгубих възможността да ходя. Какво още имам да губя?

Тя го погледна с омраза, после се изправи рязко и излезе от стаята.

Остатъкът от дните до сватбата бяха мъчително бавни. Клариса беше изцяло преобразена. Нямаше и следа от грижовната фея. Тя беше студена, дистанцирана, даваше заповеди. Георги Колев се обади веднъж, за да каже, че договорът е почти готов. Искаше да се срещнат още веднъж, за да го прегледат преди подписване. Ричард се съгласи, знаейки, че това е капан, но и възможност.

Нямаше новини от Иван. Или от Хенри. Ричард започваше да губи надежда. Може би писмото не е стигнало. Може би Иван не може да помогне. Или Клариса и екипът ѝ са разбрали.

Вечерта преди сватбата Клариса организира малка вечеря с няколко гости – уж близки приятели. Ричард не ги познаваше. Бяха студени, учтиви, но погледите им се спираха върху него с любопитство, граничещо с насмешка. Чувстваше се като експонат.

По време на вечерята един от гостите, възрастен мъж с прошарена коса, го попита:

— И така, Ричард, разбрах, че сте наследили сериозно състояние. Ще продължите ли с инвестициите на баща си? Той беше много успешен на пазара.

Ричард усети как Клариса се напряга.

— Все още не съм решил — отговори Ричард, опитвайки се да звучи безгрижно. — Ситуацията е сложна. Затова се консултирам с господин Колев. Той е специалист по финансово планиране и управление на големи активи.

Мъжът кимна.

— А, да, Георги Колев. Чувал съм за него. Много е добър. Особено в… оптимизиране на активите.

„Оптимизиране на активите“. Ричард разбра. Това беше техният код. Оптимизиране означаваше присвояване.

Вечерята приключи. Гостите си тръгнаха. Клариса беше изнервена.

— Защо говореше с тях за парите?

— Просто разговор — отговори Ричард. — Те попитаха.

— Не искам да говориш с никого за финансови въпроси! Разбра ли?! Всичко това ще бъде уредено след сватбата.

— След като ме настаниш в дома за инвалиди ли? — попита Ричард тихо.

Клариса замръзна.

— Какво каза?

— Чух те, Клариса. Онази нощ. Чух разговора ти с Мари. За дома. За апартамента.

Клариса побледня, после лицето ѝ се изкриви от гняв. Маската падна окончателно.

— Значи си чул, а? Добре. Няма смисъл да се преструвам повече. Да, Ричард. Чудесно си чул. След сватбата отиваш там, където ти е мястото. А апартаментът и парите ще бъдат мои. Всичко върви по план.

— И Томас… ти ли си виновна за изчезването му?

— Томас беше проблем — отвърна Клариса с хладен глас. — Знаеше твърде много. За бившите ми съпрузи. Трябваше да бъде премахнат. Както и всеки друг, който се опитва да ми попречи.

Ричард почувства студ, който не беше от страх, а от чисто зло. Тя беше способна на всичко.

— А Хенри? Той знае.

Клариса се изсмя.

— Хенри? Той е мишка. Опитваше се да се пазари с мен за наследството. Показах му мястото му. Той е полезен засега. Мисли си, че може да ти помогне. Нека си мисли. Скоро няма да има значение.

Ричард осъзна, че Хенри може би наистина се опитва да му помогне. И е в опасност.

— Сватбата няма да се състои — каза Ричард твърдо.

Клариса се приближи до него, надвеси се над количката му.

— Ще се състои, Ричард. Независимо дали искаш, или не. Документите са почти готови. Подписът ти ще бъде получен. По един или друг начин. А след това… ще си свободна. От теб. От всичко това.

Тя се изправи.

— Лека нощ, Ричард. Сънувай сладко. Утре е големият ден.

Излезе от стаята, оставяйки Ричард сам в мрака.

Нощта беше по-дълга и по-ужасяваща от всяка друга. Ричард не спа. Мислеше. Планираше. Трябваше да действа. Сега или никога.

Точно преди разсъмване, докато Клариса спеше дълбоко, Ричард реши да направи нещо рисковано. Имаше нож в кухнята – малък, остър нож за рязане на плодове.

С огромна предпазливост и усилия, Ричард се прокрадна до кухнята. Стигна до чекмеджето с ножовете. Беше изключително трудно да го отвори от количката. Ръцете му трепереха. Но успя. Взе ножа. Скри го под одеялото на коленете си.

Не можеше да ходи, не можеше да се бори физически. Но имаше ум. И имаше нож.

Чакаше. Чакаше момента, в който Клариса ще бъде най-уязвима. Може би по време на срещата с Колев, когато ще са заети с документите. Или по време на самата сватба.

Слънцето изгря. Денят на сватбата. Ричард се чувстваше странно спокоен. Решението му беше взето.

Клариса се събуди, усмихната и „щастлива“. Сякаш предната вечер не се беше случило нищо. Тя започна да се приготвя, да говори за сватбената церемония. Ричард я гледаше, този път без страх, а с решимост.

Георги Колев пристигна по-късно сутринта, носейки папка с документи.

— Добро утро, бъдещи младоженци — каза той с професионална усмивка. — Готов съм да подпишем брачния договор. Включил съм всички клаузи, които поискахте, господин Ричард.

Ричард знаеше, че лъже. Нямаше как да е включил клаузата за семейното наследство по начина, по който я искаше. Но трябваше да играе.

— Чудесно — каза Ричард. — Дайте да го прегледам.

Колев разтвори папката. Ричард посегна към първата страница. Колев държеше папката здраво.

— Няма нужда да четете всичко сега, господин Ричард. Аз съм ваш адвокат. Всичко е наред. Можете просто да подпишете.

— Искам да го прочета — настоя Ричард. — Дори и само основните точки.

Клариса се намеси:

— Ричи, скъпи, бързаме. Гостите ще пристигнат скоро. Довери се на господин Колев.

— Аз се доверявам на очите си — отговори Ричард.

Напрежението се покачи. Колев стисна папката още по-здраво. Ричард посегна с ръка към нея, опитвайки се да я вземе.

В този момент се позвъни на вратата. Неочаквано.

Клариса и Колев си размениха напрегнати поглед. Кой можеше да е?

— Аз ще отворя — каза Клариса. — Сигурно е някой от гостите.

Тя отиде към вратата. Колев остана до Ричард, пазейки папката.

Чуха се гласове от коридора. Не бяха на гости. Бяха мъжки гласове. Сериозни.

Вратата на хола се отвори рязко. На прага стояха двама полицаи и възрастен мъж със сериозно лице. Иван Димов.

— Господин Ричард Георгиев? — попита единият полицай.

Ричард почувства прилив на облекчение. Иван беше успял.

— Да, аз съм.

Иван Димов пристъпи напред, погледът му се спря върху Клариса и Георги Колев.

— Клариса Димитрова и Георги Колев — каза Иван с ясен глас. — Имаме основателни причини да смятаме, че сте замесени в изчезването на Томас Петров и в смъртта на Петър Иванов и Димитър Стоянов. Имаме и информация за схема за присвояване на наследство.

Лицето на Клариса пребледня. Колев замръзна на място.

— Какви глупости?! — извика Клариса с треперещ глас. — Нямате право!

— Имаме заповед — каза полицаят. — Моля, елате с нас.

Колев направи рязко движение с папката, сякаш искаше да скрие нещо или да я унищожи.

— Не се опитвайте! — извика Иван. — Тези документи са доказателство!

Колев хвърли папката и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Ричард видя блясък на метал. Оръжие.

В този момент Хенри влетя в стаята, изневиделица. Хвърли се към Колев и го събори на земята. Полицията се намеси веднага. Последва кратка борба. Колев беше обезоръжен и арестуван.

Клариса се опита да избяга, но другият полицай я спря. Тя се съпротивляваше, крещеше.

— Няма да ви се размине! Всички сте замесени!

Иван Димов се приближи до Ричард.

— Добре ли си, момче? Писмото ти помогна. И Хенри. Той рискува много.

Ричард кимна, все още в шок от случилото се. Погледна към Хенри, който беше задържан от полицаите, но гледаше към него с облекчение.

— А Томас? — попита Ричард.

— Намерихме го — каза Иван. — Хенри успя да ни даде приблизително местоположение на вилата. Томас е изтощен, но е жив.

Ричард си отдъхна. Жив. Приятелят му беше жив.

Полицията отведе Клариса и Колев. Иван Димов остана, за да говори с Ричард.

— Те са професионалисти — каза Иван. — Работят от години. Колев е мозъкът, финансовият стратег. Клариса е тази, която примамва жертвите. Имат сложни схеми за пране на пари и прехвърляне на активи през офшорни компании. Затова беше толкова трудно да ги хванем. Доказателствата от бившите им жертви бяха унищожени или скрити. Но писмото ти, информацията от Хенри, и това, което успяхме да съберем… стигна. Брачният договор е ключово доказателство. Той показва намеренията им.

— Хенри… той наистина ми помогна — каза Ричард.

— Да — кимна Иван. — Първоначално е бил примамен от парите. Но явно съвестта му е проговорила. Или страхът. Важното е, че избра правилната страна. Ще имаме нужда от показанията му. И от твоите.

Следващите дни бяха изпълнени с разпити, формалности, посещение в болницата при Томас. Ричард разказа всичко, което знаеше. За подозренията си, за разговора, който е чул, за срещата с Колев, за заплахите.

Разследването разкри цялата мрежа. Клариса и Колев бяха само върхът. Имаше и други замесени – адвокати, счетоводители, дори банкови служители. Цяла организация, която се занимаваше с убийства по поръчка и присвояване на наследства, маскирани като законни финансови и правни операции. Нишата им беше смъртоносна. Криминално финансово планиране.

Томас се възстановяваше бавно. Ричард го посещаваше всеки ден. Приятелството им беше по-силно от всякога. Томас разказа как са го отвлекли, как са го държали пленник. Бил е бит и заплашван, за да не издаде нищо. Но се е държал.

Хенри получи по-лека присъда за съучастие, поради съдействието си. Той се извини на Ричард. Ричард не знаеше дали може напълно да му прости за първоначалните намерения, но му беше благодарен за помощта.

Делото срещу Клариса и Георги Колев беше дълго и сложно. Защитата им се опитваше да оспори всяко доказателство, да представи Ричард като луд, а Томас и Хенри като измамници. Но доказателствата бяха неоспорими – телефонни записи, документи, показанията на свидетели, други жертви, които се осмелиха да проговорят след ареста им.

В крайна сметка Клариса и Георги Колев бяха осъдени на дълги години затвор. Мрежата им беше разбита. Справедливостта беше възтържествувала.

Животът на Ричард постепенно започна да се връща към нормалното. Апартаментът, домът на родителите му, беше спасен. Финансовите активи бяха защитени. Семейният бизнес остана в семейството.

Но Ричард беше променен. Вече не беше същият наивен човек. Научил беше суров урок за хората, за парите, за предателството. И за силата на духа. Въпреки физическата си немощ, той беше успял да се пребори.

Започна нова страница в живота си. С помощта на Иван Димов, Ричард реши да използва опита си. Той започна да работи с Иван по случаи на финансови престъпления и измами с наследства. Използваше познанията си за света на финансовото планиране и управление на активи и преживяното си, за да помага на други жертви. Макар и прикован към количката, умът му беше остър и решимостта му – непоколебима.

Апартаментът остана негов дом, пълен със спомени за любовта и сигурността, които родителите му бяха създали. Сега той беше и място на сила, място, където се беше изправил срещу злото и беше победил.

Понякога, докато седеше до прозореца и гледаше суетата навън, Ричард се сещаше за Клариса. За ледената ѝ усмивка, за зловещия ѝ шепот. Но споменът вече не го сковаваше от страх. Вместо това, той се превръщаше в напомняне. Напомняне за мрака, който може да се крие зад най-ярката маска. И за светлината, която може да бъде намерена дори в най-тъмните моменти. Животът му не беше този, който е мечтал, но беше негов. И беше успял да го запази. А това беше най-голямото наследство.

Краят.