„Скъпа, обади се на майка си на село. Нека дойде, че вчера уволних чистачката.“ — нахално заяви свекървата, Полиня Яковлевна. Гласът ѝ беше остър като настърган метал, а в погледа ѝ играеше онази позната смесица от самодоволство и очакване да види смущението по лицето на снаха си.
Седяха в просторната, залитаща от лукс всекидневна на апартамента им в центъра, обзаведен с тежки, тъмни мебели и картини, изобразяващи мъгляви пейзажи. Маша тъкмо се беше прибрала от работа, уморена, но свикнала да се справя с ежедневните провокации на свекърва си.
„Чистачката ли? Пак ли? Госпожо Яковлевна, нали казахте, че предишната беше перфектна?“ — попита Маша, опитвайки се да запази спокоен тон, въпреки че вътрешно вече се стягаше за поредната атака. Знаеше, че свекърва ѝ уволняваше домашния персонал на всеки няколко месеца, обикновено измисляйки абсурдни причини – от „оставя косъм в банята“ до „гледа ме накриво“. Но никога досега не беше стигала до там да иска нейната майка да дойде и да поеме тази роля.
Полиня Яковлевна махна небрежно с ръка, на която блестяха внушителни диаманти. „Е, оказа се, че не е била. Или пък просто ми омръзна. Няма значение. Важното е, че сега няма кой да чисти. Аз с моята артроза в пръстите не мога да се справям с прахосмукачка, а баща ти… неговите гърбови проблеми са хронични. Така че, майка ти е идеалният вариант.“ Тя се подсмихна едва забележимо, сигурна в гениалността на плана си. В главата ѝ вече се въртеше картина на смирена селянка, благодарна за всяка стотинка, която ще ѝ подхвърлят, търпяща униженията с покорство. Това щеше да е перфектният начин да покаже на Маша къде ѝ е мястото – чрез произхода ѝ.
Маша повдигна вежди учудено. Вече ѝ беше ясно защо не се харесва на свекървата. Не беше достатъчно „от тяхното тесто“. Произходът ѝ от сравнително скромно семейство от провинцията беше постоянен повод за едва прикрити подигравки. Сега Полиня Яковлевна използваше това директно срещу нея, като приравняваше майка ѝ с прислугата. Искаше не просто помощ, искаше унижение.
„Не съм сигурна, че майка ми ще прояви интерес…“ — започна Маша бавно, обмисляйки думите си внимателно. — „Тя все пак е в отпуск… от работата си… Но нека първо се запознаете с нея. Пък после ще решите дали става за домашна помощница.“ Тя подчерта последните думи с едва доловима ирония, която изглежда убягна на свекървата, заслепена от собственото си коварство. Маша си помисли бързо. Майка ѝ, Елена Петрова, наистина беше в отпуск от учителската си работа в градчето близо до тяхното село.
Беше обмисляла да я покани да остане при тях за известно време така или иначе, за да си починат заедно. Сега се появяваше неочакван повод, макар и породен от злобата на свекървата. Това беше възможност майка ѝ да види с очите си в каква среда живее дъщеря ѝ и как се отнасят към нея.
Маша се усмихна широко – истинска, неподправена усмивка. Планът на свекърва ѝ се обърна срещу нея. Полиня Яковлевна едва не се задави от яд. Изобщо не това беше очаквала. Смяташе, че Маша ще се смути, ще започне да се оправдава, да се дърпа. Не очакваше такова бързо, спокойно и дори… ентусиазирано съгласие. Не мислеше, че снаха ѝ ще успее да се измъкне така, като обърне ситуацията в своя полза, при това с безупречна любезност. А вече беше късно да се отмята — сама предложи. Беше хваната в капан от собствената си интрига.
След това Полиня Яковлевна започна да се мръщи. Щеше да трябва да търпи още една жена в къщата. При това майката на Маша. Вече си я представяше – груба, необразована, говореща с диалект, непохватно движеща се из скъпите им мебели. Смяташе, че присъствието ѝ ще е постоянно напомняне за „ниския“ произход на Маша и ще дава повод за нови и нови критики. Замисляше се как да използва всеки повод, дори нещо толкова важно като предстояща сватба на далечни роднини, за да злепостави снахата – уж деликатно, но ефективно, чрез майка ѝ.
Не искаше да е груба директно – така щеше да изглежда зле пред сина си, Андрей, който напоследък видимо се дразнеше от поведението ѝ към Маша. А още повече пред мъжа си, Яков Петрович, който редовно ѝ правеше забележки за скандалния ѝ характер и безцеремонното отношение към хората, особено към Маша, която той изглеждаше искрено харесва. Трябваше да действа по-фино, чрез внушения, чрез създаване на конфузни ситуации, в които майката на Маша, а оттам и самата Маша, да изглеждат смешно или неподходящо.
Междувременно Маша, без да губи време, организира бързо пристигането на майка си. Обади ѝ се веднага след разговора със свекърва си. Обясни ситуацията с леко намигване, без да скрива абсурдността на предложението. Майка ѝ, Елена, се засмя с онзи тих, разбиращ смях, който винаги успокояваше Маша. „Домашна помощница, а? Е, поне ще имам причина да дойда и да ви видя по-скоро. А за другото… ще видим“ — каза Елена със спокоен глас, в който Маша улови познатата нотка на сила и самоувереност, която свекърва ѝ никога не би разбрала или очаквала.
Полиня Яковлевна само стискаше юмруци – мислеше си, че някаква селянка ще дойде да се наслаждава безплатно на хубавия им дом, на комфорта, който тя, Полиня Яковлевна, беше изградила с години усилия и връзки (а според Маша – и с доста интриги). Щеше тя да ѝ покаже. Ако реши да остане, веднага ще ѝ даде да чисти най-мръсните тоалетни, които бяха три в апартамента, и ще ѝ предложи мизерно заплащане – и то без настаняване, разбира се. Щеше да я остави сама да се оправя, да си търси квартира или да пътува всеки ден. Беше си наумила да направи престоя ѝ максимално неприятен, за да я накара сама да си тръгне.
Свекървата имаше стратегия, варианти, реплики, готови унизителни въпроси и задачи – беше подготвена за среща с „неука селянка“. Но не беше предвидила всичко. Не беше предвидила, че човекът, който ще прекрачи прага, няма да отговаря на нито една от представите ѝ.
Денят на пристигането на Елена наближаваше. Андрей, съпругът на Маша, беше в чудесно настроение. Радваше се, че тъща му ще дойде. Винаги беше харесвал Елена – спокойна, интелигентна жена с фино чувство за хумор, която никога не се месеше в живота им, но винаги беше готова да помогне със съвет, ако бъде поискан. Отношенията му с Полиня Яковлевна, макар и синовски, бяха напрегнати заради постоянните ѝ опити да контролира живота му и особено връзката му с Маша. Присъствието на Елена, макар и временно, обещаваше малко спокойствие и интелигентна компания.
Яков Петрович, бащата на Андрей, също беше спокоен, дори нетърпелив да се запознае с тъщата. Той беше човек на реда и приличието, уморен от постоянните драми, които съпругата му създаваше. Намираше Маша за прекрасно момиче и често се чудеше какво Полиня Яковлевна толкова не харесва в нея. Надяваше се майката на Маша да е подобна на нея – тиха, възпитана и разумна. За разлика от съпругата си, която се притесняваше, че майката на Маша няма да изглежда „достатъчно достойно“ за техния дом, Яков Петрович се надяваше точно на обратното – на достоен и приятен човек, с когото да могат да разговарят нормално.
И ето, денят на пристигането на Елена настъпи. Маша беше леко притеснена, но и развълнувана. Андрей също очакваше с нетърпение. Полиня Яковлевна се беше пременила в един от най-строгите си костюми, седнала на дивана с кръстосани крака и кисела гримаса, готова за „инспекцията“. Яков Петрович четеше вестник в креслото си, но очите му бяха вперени към вратата.
Звънецът иззвъня. Маша скочи веднага. Андрей тръгна след нея. Полиня Яковлевна се изправи бавно, опирайки се на бастунчето си, което използваше само при специални случаи, когато искаше да изглежда по-крехка или по-внушителна.
Маша отвори вратата.
На прага стоеше жена. Не беше висока, но стоеше изправена, с достойнство. Беше облечена елегантно, но семпло – костюм от фино кашмирено палто в цвят камел, което стоеше безупречно, прибрана коса в елегантен кок, ненатрапчив грим. В ръката си държеше една малка, но явно скъпа пътна чанта. В погледа ѝ нямаше и следа от притеснение или покорство. Очите ѝ сияеха с тих, интелигентен блясък. От нея се излъчваше спокойствие и увереност.
Маша се хвърли в прегръдките на майка си. „Мамо! Добре дошла!“ — възкликна тя с огромна радост.
Андрей пристъпи напред с широка усмивка. „Добре дошли, госпожо Петрова! Радвам се, че най-после дойдохте!“ Той протегна ръка към Елена, която я пое с топла усмивка.
А Полиня Яковлевна и съпругът ѝ… стояха като вкаменени. Гледката пред тях беше толкова различна от очакваното, толкова съвършено противоположна на всички представи и планове на Полиня Яковлевна, че буквално им спря дъха. И двамата ПОБЕЛЯХА… не, те станаха пепелявосиви, като лицата на восъчни фигури. Усмивката на Полиня Яковлевна се изпари като дим, устата ѝ леко се отвори, но никакъв звук не излезе от нея. Яков Петрович изпусна вестника си на пода, без дори да забележи. Очите му се разшириха в невяра и… изненада, примесена със смущение.
Тази жена не беше селянката от техните представи. Тази жена изглеждаше, говореше (когато поздрави Андрей с тих и чист глас), стоеше и се държеше като човек от техния, дори по-висш социален кръг. Елегантността ѝ не беше показна, а вродена. Спокойствието ѝ не беше от липса на опит, а от вътрешна сила и знание за собствената стойност.
Полиня Яковлевна буквално не можеше да мръдне. Цялата ѝ стратегия, всичките ѝ готови реплики, всичките ѝ планове за унижение се сгромолясаха в прах. Как да унижиш такава жена, която дори с вида си ти показва, че твоите критерии са плитки, а представите ти – ограничени?
Срещата в коридора беше кратка, но изпълнена с напрежение, което само Маша и Андрей изглежда не усещаха в пълна степен, щастливи от пристигането на Елена. Поведоха я към всекидневната. Полиня Яковлевна се съвзе първа, колкото да си поеме въздух, но лицето ѝ остана изкривено от шок и неприкрита неприязън. Яков Петрович се наведе бавно да вдигне вестника си, сякаш това беше най-важното нещо на света в този момент.
Разговорът в стаята беше неловък. Полиня Яковлевна се опитваше да си върне контрола, като задаваше уж небрежни, но всъщност проучващи и леко хапливи въпроси: „От кое точно село сте?“, „С какво се занимавате там?“, „Сигурно е скучно, нали?“. Елена отговаряше спокойно и учтиво, но с нотка на интелигентен хумор, която още повече дразнеше свекървата. Когато Елена спомена, че преподава литература в езикова гимназия в града, който беше близо до тяхното село, и че активно участва в организирането на културни събития, Полиня Яковлевна изсумтя пренебрежително, но Маша видя как Яков Петрович кимна одобрително и дори зададе няколко въпроса за съвременната българска литература, показвайки изненадваща осведоменост.
Маша се отпусна леко. Майка ѝ се справяше блестящо. Беше точно такава, каквато я познаваше – достойна, интелигентна и непоклатима. В този момент Маша повдигна вежди учудено. Вече ѝ беше напълно ясно защо не се харесва на свекървата. Не беше просто произходът, беше всичко. Беше фактът, че и двете – Маша и майка ѝ – не се вписваха в калъпа, който Полиня Яковлевна искаше да им наложи. Бяха силни, независими, образовани и не можеха да бъдат манипулирани или унизени лесно. Майка ѝ беше живо доказателство, че можеш да идваш от „село“ (което в случая не беше изостанала колиба, а добре уредено градче), но да притежаваш повече класа, интелект и достойнство от хора, които се мислят за елита.
Свекървата, победена в първия рунд, отстъпи временно. Не посмя повече да споменава за чистене и заплащане в присъствието на Елена. Вместо това се съсредоточи върху плановете за предстоящата сватба. Бяха поканени много хора от „тяхното“ общество, бизнес партньори, видни личности. Това беше идеалната сцена за изпълнение на втория етап от плана ѝ – да представи Маша и майка ѝ в неизгодна светлина пред важна публика.
През следващите дни Елена остана при тях. Къщата изглеждаше по-светла, атмосферата – по-лека. Елена не седеше безучастно. Сутрин ставаше рано, оправяше стаята си, помагаше на Маша с приготвянето на закуската. Не чистеше тоалетни, но когато виждаше нещо, което може да оправи, го правеше тихо и сръчно. Когато Полиня Яковлевна се опита да ѝ подхвърли задача, например да глади огромна купчина покривки, Елена прие спокойно, но след това, докато гладеше, започна непринуден разговор с Яков Петрович за разликата между лен и памук, за историята на текстила и за това как се поддържат фини материи, показвайки такива познания, че свекъра слушаше с интерес, а Полиня Яковлевна остана безмълвна от почуда и яд. Постепенно стана ясно, че Елена не е дошла като прислужница, а като гостенка, която помага от добрина, но не поема задължения на персонал. Тя се вписваше в ежедневието им толкова естествено, че това допълнително изкарваше от нерви Полиня Яковлевна.
Яков Петрович явно хареса тъща си. Вечер често разговаряха в библиотеката, докато Полиня Яковлевна се цупеше пред телевизора. Обсъждаха книги, новини, дори политика. Елена се оказа изключително начетена и интелигентна събеседничка. Яков Петрович все по-често хвалеше Маша за това „прекрасно семейство“, което има. Това бяха сол в раните на Полиня Яковлевна, която вече не знаеше как да се бори срещу тази тиха, достойна инвазия в живота ѝ. Единствената ѝ надежда оставаше сватбата. Там, сред „техните хора“, щеше да намери начин да накара майката на Маша да изглежда смешно и неуместно. Беше сигурна, че Елена няма подходящи тоалети, че маниерите ѝ ще я издадат, че няма да знае как да се държи сред елита.
Най-голямата гордост на Полиня Яковлевна беше нейният социален статус и перфектният ѝ вид пред обществото. Тя живееше за тези събития, където можеше да покаже богатството, влиянието и безупречния си вкус. Тази сватба беше особено важна, защото присъстваха хора от най-високите етажи на бизнеса и властта, с някои от които Яков Петрович имаше деликатни бизнес отношения. Всичко трябваше да бъде безупречно. И присъствието на „селската тъща“ на сина ѝ беше риск, който тя трябваше да обърне в своя полза, за да затвърди собствената си позиция и евентуално да подкопае тази на Маша.
Денят на сватбата настъпи. Беше пищно събитие в луксозен хотел в града. Мястото беше изпълнено с елегантно облечени гости, звучаха тиха музика, сервитьори разнасяха шампанско. Полиня Яковлевна се чувстваше в стихията си. Беше облечена в скъпа дизайнерска рокля, безупречно гримирана и фризирана, усмихната и приветлива към всички, които срещаше. Държеше се като домакиня, въпреки че бяха просто гости. Яков Петрович, също в елегантен костюм, стоеше до нея, поздравявайки познати. Андрей и Маша също бяха там, облечени стилно, но не толкова показно като Полиня Яковлевна. Маша беше леко притеснена за майка си. Знаеше, че Елена не обича подобни събирания, но се надяваше да се чувства комфортно.
Елена трябваше да пристигне малко по-късно, тъй като имаше нещо неотложно за вършене по-рано през деня. Всички ги очакваха при входа на залата. Полиня Яковлевна стоеше с изпъчена гръд, готова да наблюдава и коментира.
И тогава тя пристигна.
Елена влезе в залата със същата тиха увереност, с която прекрачи прага на дома им преди дни. Но сега изглеждаше различно. Не беше облечена в официозен костюм. Носеше дълга, струяща рокля в наситен изумруденозелен цвят, изработена от фина коприна. Роклята беше изключително семпла като кройка, но платът и как падаше подчертаваха естествената ѝ елегантност. Около врата си имаше тънка златна верижка с един-единствен, но явно много голям и чист диамант. Косата ѝ отново беше прибрана в кок, но този път по-мек, по-празничен. Гримът беше дискретен, но подчертаваше сиянието на кожата ѝ и интелигентните ѝ очи. Тя не носеше много бижута, но всяко едно беше подбрано с вкус и класа, които Полиня Яковлевна, въпреки всичките си диаманти, изглежда никога не постигаше. От Елена се излъчваше аура на спокойствие, изтънченост и… неочаквана власт. Тя не търсеше внимание, но то естествено се насочваше към нея.
Маша се хвърли в прегръдките на майка си с облекчение и възхищение. „Мамо, изглеждаш прекрасно!“
Зетят, Андрей, с радост я поздрави, като целуна ръката ѝ с истинско уважение. „Мамо Елена, добре дошли! Прекрасно е, че успяхте да дойдете.“
А Полиня Яковлевна и съпругът ѝ… стояха като вкаменени за втори път. И двамата ПОБЕЛЯХА… не, този път лицата им станаха мъртвешко бели. Усмивките, с които посрещаха гостите допреди секунди, изчезнаха напълно. Очите им бяха вперени в Елена с шок, ужас и нещо, което приличаше на паника. Те не просто бяха изненадани от вида ѝ. В погледите им се четеше признаване на някого, когото познават, и то явно не в най-добрия смисъл за тях.
Няколко души от гостите, които стояха наблизо, също се обърнаха към Елена с леко изненадани, но и някак уважителни погледи. Някои от тях кимнаха едва забележимо, други се усмихнаха сдържано. Беше ясно, че тази жена не е случаен човек за тях.
Полиня Яковлевна стоеше неподвижна, а погледът ѝ се местеше от елегантната рокля на Елена, към диаманта на врата ѝ, към спокойното ѝ лице, след което се спираше ужасено на собствения ѝ съпруг, чието лице беше не по-малко бяло от нейното.
Яков Петрович изглеждаше не просто шокиран, а съкрушен. В очите му имаше израз на човек, видял призрак от миналото, който не само, че не е изчезнал, но се е оказал много по-влиятелен и мощен, отколкото си е представял. Той направи неволен жест с ръка, сякаш искаше да се хване за нещо, но се овладя.
Тишината около тях стана осезаема. Маша и Андрей все още стояха до Елена, но започнаха да усещат напрежението във въздуха, идващо от родителите на Андрей. Маша погледна свекърва си, после свекъра си. Видя белите им лица, разширените очи, изражението на абсолютен шок и ужас. Видя как няколко от важните гости ги гледат с любопитство и някакво скрито задоволство.
В този момент Маша не разбираше напълно защо реакцията е толкова силна, но знаеше, че това надхвърля обикновеното разочарование, че майка ѝ не е селянка. Това беше нещо много по-дълбоко, свързано вероятно с миналото на семейството на Андрей, с техните бизнес или социални връзки. Беше ясно, че майка ѝ не е просто учителка от провинцията, а някой, когото родителите на Андрей познават или с когото са имали взаимоотношения, които сега се връщаха да ги преследват по най-неочакван начин.
Полиня Яковлевна, която допреди малко се готвеше да блесне и да унижи Маша и майка ѝ, сега стоеше напълно обеззъбена, с всичките си планове разбити на пух и прах. Ужасът в очите ѝ беше толкова силен, че дори злобата временно се беше оттеглила. Яков Петрович изглеждаше по-уязвим от всякога, с маска на величието си свлечена и разкриваща страх и безпомощност.
Елена, сякаш не забелязваше цялата драма, която се разиграваше пред нея. Тя се усмихна леко на Маша и Андрей и каза с тихия си, спокоен глас: „Е, да не стоим на вратата. Сигурна съм, че има много хора, с които трябва да се здрависате.“
И докато тримата тръгнаха към центъра на залата, оставяйки Полиня Яковлевна и Яков Петрович заковани на мястото си, Маша усети, че това не е просто пристигане на гост. Това беше началото на нещо голямо, нещо, което щеше да разтърси основите на този лъскав, но пълен с тайни и лицемерие свят, в който се беше омъжила. И майка ѝ, тихата учителка от провинцията, изглежда беше ключът към това.
Полиня Яковлевна и Яков Петрович стояха още дълго, изгубени в шока и ужаса си, гледайки как Елена се движи с естествена грация из залата, поздравявана от хора, които Полиня Яковлевна смяташе за свои „равностойни“ или дори „подчинени“ в социалната йерархия. За първи път от много години те не бяха център на вниманието, освен по начина, по който се гледа нещо необичайно или скандално. Лицата им, все още мъртвешки бледи, говореха повече от хиляда думи за разкрита тайна или за връзки, които са се опитвали да скрият.
А сватбата продължаваше, но за семейството на Андрей и Полиня Яковлевна атмосферата вече беше различна. Напрежението висеше във въздуха, очакването беше видимо. Всички се чудеха кой е този елегантен гост и защо появата ѝ е предизвикала такава реакция у домакините. А Маша, държана под ръка от Андрей, вървеше до майка си, с усещане за предстоящи събития, които щяха да преобърнат всичко.
Продължението предстои… Коя е Елена Петрова и каква е връзката ѝ с Полиня Яковлевна и Яков Петрович, която успя да ги разклати до основи на собственото им светско събитие? Какво ще се случи сега, когато истината започва да излиза наяве? Ще успее ли Полиня Яковлевна да си върне контрола или ще бъде принудена да се изправи пред последиците от собствените си действия и предразсъдъци?
…И докато тримата – Елена, Маша и Андрей – тръгнаха към центъра на залата, оставяйки Полиня Яковлевна и Яков Петрович заковани на мястото си, Маша усети, че това не е просто пристигане на гост. Това беше началото на нещо голямо, нещо, което щеше да разтърси основите на този лъскав, но пълен с тайни и лицемерие свят, в който се беше омъжила. И майка ѝ, тихата учителка от провинцията, изглежда беше ключът към това.
Полиня Яковлевна и Яков Петрович стояха още дълго, изгубени в шока и ужаса си, гледайки как Елена се движи с естествена грация из залата, поздравявана от хора, които Полиня Яковлевна смяташе за свои „равностойни“ или дори „подчинени“ в социалната йерархия. За първи път от много години те не бяха център на вниманието, освен по начина, по който се гледа нещо необичайно или скандално. Лицата им, все още мъртвешки бледи, говореха повече от хиляда думи за разкрита тайна или за връзки, които са се опитвали да скрият. Свекървата първа се опита да си събере мислите, но умът ѝ беше в пълен хаос. Тази жена… Елена Петрова. Откъде се появи? И защо точно сега? Погледът ѝ се спря на диаманта на врата на Елена. Сърцето ѝ подскочи тревожно. Беше сигурна, че е виждала този диамант и преди. Или пък беше просто част от кошмара? Яков Петрович, също така блед като платно, стискаше ръката ѝ толкова силно, че я заболя. „Какво става, Яша?“, прошепна тя, гласът ѝ едва се чуваше. Свекърът не отговори. Очите му не откъсваха от Елена, която вече разговаряше с няколко високопоставени гости.
„Трябва… трябва да отидем там“, каза Яков Петрович с дрезгав глас, сякаш току-що се беше събудил от дълбок сън. Трябваше да се приближат, да разберат какво се случва, преди някой друг да го направи вместо тях. Полиня Яковлевна кимна механично. Стъпките им бяха несигурни, походката им, обикновено толкова уверена и царствена, сега изглеждаше почти комично, сякаш вървяха срещу силен вятър.
Приближиха се до групата, около която стоеше Елена. Тя разговаряше оживено с виден бизнесмен, известен с връзките си в политическите среди, и със съпругата му – дама с безупречна репутация и остроумие. Разговорът изглеждаше лек и приятен, но Маша, която стоеше наблизо, усети, че под повърхността се крие нещо повече. Чуваха се имена, свързани с големи проекти, с инвестиции, с минали събития, които не означаваха нищо за нея, но при всяко такова име Полиня Яковлевна видимо потреперваше, а Яков Петрович ставаше още по-блед.
„Елена! Скъпа моя! Колко време мина!“, възкликна съпругата на бизнесмена с истинска радост и топлота. „Мислехме, че сте се оттеглили завинаги! Къде се изгубихте?“
Елена се усмихна топло. „Не съм се изгубила, Соня. Просто си дадох почивка. Наслаждавах се на по-спокоен живот, далеч от… суетата.“ Погледът ѝ за миг се спря на Полиня Яковлевна, а в очите ѝ проблесна нещо, което Полиня Яковлевна разпозна – не беше злоба, беше по-лошо – беше пълно безразличие, което сряз по-дълбоко от всеки упрек.
Бизнесменът, господин Георгиев, също се намеси: „Радвам се да ви видя отново, Елена. От години не се е появявал човек с вашия финес и… прозорливост в нашите среди. Липсвахте ни.“ Той каза това с тон, който ясно показваше, че не става дума за липса в социалния живот, а за нещо по-сериозно, вероятно свързано с бизнес или професионални среди, в които Елена някога е била важен играч.
Полиня Яковлевна не можеше да повярва на ушите си. „Прозорливост“? „Финес“? Тази… учителка? Която допреди дни смяташе за идеална кандидатка за чистачка? Стоеше скована до Яков Петрович, опитвайки се да си върне самообладанието, но беше почти невъзможно. Чувстваше се като на показ, изобличена в собствените си предразсъдъци пред хора, чието мнение беше изключително важно за нея.
Яков Петрович, събирайки остатъци от достойнството си, се намеси с пресилена любезност: „Елена… Петрова, нали? Радваме се, че успяхте да дойдете на сватбата на [име на младоженеца/булката]… Майката на Маша.“ Той се опита да я представи по начин, който я поставяше в позицията на „майката на снахата“, а не на равностоен гост, познат на влиятелните им приятели.
Елена го погледна с онази позната тиха усмивка, която Полиня Яковлевна вече мразеше. „Яков Петрович. Полиня Яковлевна“, поздрави ги тя спокойно. „Да, Елена Петрова. И е прекрасно да ви видя отново… всички.“ Подчерта „всички“ едва доловимо, но достатъчно ясно, за да накара Яков Петрович да потрепери. Той знаеше, че това не е просто случайна среща. Миналото ги беше настигнало.
Георгиев, сякаш усетил напрежението, но без да разбира напълно причината, се обърна към Яков Петрович: „Яша, не знаех, че Елена е… роднина. Колко малък е светът!“
„Ами… да, чрез снаха ми“, промърмори Яков Петрович, чувствайки се все по-неловко.
Полиня Яковлевна най-сетне събра сили да проговори, опитвайки се да си върне инициативата. „Елена е… м-да, майката на Маша. Живее на село. Учителка е там… много отдадена на професията си, доколкото разбирам.“ Тя се усмихна криво, акцентирайки на „на село“ и „учителка“, опитвайки се да върне Елена в рамките на своята представа за нея.
Елена обаче не трепна. „Да, преподавам литература“, потвърди тя спокойно. „Обичам работата си. Вдъхновяващо е да работиш с млади хора. А и, както се оказа, е много полезно да имаш остър ум и широки познания за живота, нали, Полиня Яковлевна? Понякога те спасяват от… неочаквани ситуации.“ Погледът ѝ отново се спря на свекървата, а в очите на Полиня Яковлевна проблесна страх. Тази реплика беше твърде конкретна, твърде насочена, за да е случайна.
Разговорът продължи още малко в тази неловка атмосфера, преди Георгиев и съпругата му да се извинят и да се отдалечат, оставяйки тримата в тежка тишина. Полиня Яковлевна веднага се нахвърли на съпруга си, гласът ѝ едва се чуваше, но беше пълен със злоба: „Какво беше това, Яша?! Коя е тази жена? Как те познаваха?! И защо ти стоеше като пън?!“
Яков Петрович я сряза с изненадваща за него острота: „Мълчи, Поля! Не сега! Не тук!“ Той погледна Елена, която ги наблюдаваше с тих интерес. „Елена… можем ли да поговорим насаме за момент?“
Елена кимна. „Разбира се, Яков Петрович. Маша, Андрей, вие отидете при младоженците. Аз идвам след малко.“ Маша и Андрей, чувствайки, че се задава буря, се отдалечиха с притеснение погледи към родителите на Андрей.
Яков Петрович поведе Елена към по-укътeна част на залата, далеч от любопитни уши, следвани плътно от Полиня Яковлевна, която не смееше да остави съпруга си сам с тази жена.
„Как…? Откъде…?“, започна Яков Петрович, но думите му заседнаха в гърлото. Лицето му беше сиво, а ръцете му леко трепереха.
Елена седна на един стол с грацията на кралица, която приема аудиенция. „Откъде ли? Яша, времето лети, но паметта… понякога остава“, каза тя с тих, но пронизващ глас. „Отдавна не сме се виждали. Мислех, че сте… забравили.“
„Не можем да забравим“, прошепна Полиня Яковлевна, гласът ѝ беше по-мек от обикновено, изпълнен със страх, а не с арогантност. „Но мислехме, че… че сте се оттеглили за постоянно. Че няма да…“
„Няма да напомням за себе си ли?“, довърши Елена спокойно. „Защо? Животът ми продължи. И да, оттеглих се. Имах нужда от спокойствие след… случилото се. Станах учителка. Прекрасна професия, уверявам ви. Много по-чиста от… други сфери.“ Погледът ѝ за миг се спря на Полиня Яковлевна, която се сви на стола си.
„Случилото се…“, повтори Яков Петрович, „Вие… Вие сте вдовицата на Иван Петров… Нали?“
Елена кимна бавно. „Да. Аз съм Елена Петрова. Същата, която бях съпруга на Иван Петров – вашият… бизнес партньор. Или по-скоро… жертва? Зависи как ще го наречете.“ Думите ѝ не бяха обвинение, а тихо констатиране на факт, което ги засегна по-дълбоко от всичко.
Иван Петров. Името отекна в умовете им като гръм. Преди много години, в зората на прехода, Яков Петрович и Иван Петров бяха партньори в голям и обещаващ бизнес. Но Яков Петрович, подтикван и подкрепян от амбициозната си съпруга Полиня, беше измамил партньора си, присвоил беше голяма част от общите активи и го беше изтласкал от бизнеса, практически го беше разорил. Иван Петров не успя да понесе удара – получи инфаркт и почина малко след това.
Елена, неговата млада и интелигентна съпруга, остана сама, с малка дъщеря (Маша) и без почти нищо. Всички в техния кръг знаеха историята, но Яков Петрович и Полиня Яковлевна успяха да я замажат, да изградят нова империя върху руините на стария бизнес и да се изкачат в обществото, оставяйки миналото зад гърба си. Мислеха, че Елена е безсилна, че няма да може да им навреди, че ще изчезне в забрава. А тя, оказва се, не само че не беше изчезнала, но сега стоеше пред тях, елегантна, уверена и явно все още с контакти във висшите среди, които те бяха сигурни, че е загубила.
„Диамантът…“, прошепна Полиня Яковлевна, поглеждайки отново към верижката на врата на Елена. „Това е…“
„Да, Полиня Яковлевна“, каза Елена със същата тиха усмивка. „Това е същият диамант, който Иван купи за мен малко преди… преди да го изоставите. Беше му много ценен.“ Тя не каза нищо повече, но намекът беше ясен. Диамантът беше символ на богатството и отношенията, които те бяха разрушили.
Яков Петрович сведе глава. Чувстваше се изобличен, уязвим. Всичко, което беше изградил – богатство, репутация, влияние – сега висеше на косъм. Тази жена можеше да говори. Можеше да разкаже истината пред всички тези хора, които допреди малко бяха техни гости и бизнес партньори.
„Елена“, каза той тихо, гласът му вече не беше арогантен или командващ, а умоляващ. „Моля ви… Нека не… Нека не разваляме тази вечер. Можем да поговорим по-късно. Да… да оправим нещата.“
Елена го погледна внимателно. В очите ѝ нямаше желание за отмъщение, поне не по начина, по който Полиня Яковлевна си го представяше – скандали, публични обвинения. Тя изглеждаше над това. „Да оправим нещата?“, повтори тя. „Яша, някои неща не могат да се оправят. Но… вижте дъщеря ми. Маша. Тя не знае нищо за… онова време. Тя е щастлива с Андрей. Не искам да я наранявам.“
Това беше удар под кръста. Елена знаеше, че най-ценното за тях, въпреки всичките им недостатъци, е синът им Андрей и неговото щастие, което очевидно беше свързано с Маша. Нейната дъщеря беше техният слаб ангел.
„Маша…“, прошепна Полиня Яковлевна, поглеждайки към снаха си, която стоеше на другия край на залата. За първи път свекървата погледна Маша не като дразнеща пречка или символ на нисък произход, а като връзката с тази опасна жена от миналото.
„Не искам да руша нищо“, каза Елена. „Но искам… искам да има яснота. А и не харесвам начина, по който се отнасяте към дъщеря ми, Полиня Яковлевна. Особено след… всичко.“
Полиня Яковлевна преглътна тежко. „Аз… аз не знаех, че… че ти си…“
„Да“, прекъсна я Елена. „Аз съм. И както виждате, не съм онази безсилна селянка, за която ме мислехте. Животът на село, Полиня Яковлевна, не е присъда. Той може да бъде избор. Избор за по-смислен и спокоен живот.“
Напрежението висеше тежко във въздуха. Сватбената музика продължаваше да звучи, гостите се смееха и разговаряха, но в този малък ъгъл на залата се разиграваше драма, която можеше да срине света на Яков Петрович и Полиня Яковлевна. Те разбраха. Разбраха, че унизителното предложение на Полиня Яковлевна към Маша, за да покаже превъзходството си и да я върне на мястото ѝ, се е обърнало срещу нея с ужасяваща сила. Чрез опита да унижи майката на Маша, тя беше върнала в живота си жена, която имаше силата да унищожи всичко, което те бяха изградили върху несправедливост.
„Какво… какво искате?“, попита Яков Петрович, готов да предложи всичко – пари, активи, само и само да избегне скандал и изобличение.
Елена го погледна с израз, който не можеше да разчете. „В момента… искам да се насладя на сватбата. И да видя дъщеря си щастлива. А за останалото… Ще видим.“ Тя стана от стола с грациозност, която Полиня Яковлевна никога не би могла да имитира, дори с най-скъпите си уроци по етикет. „Извинете, ще отида да поздравя младоженците.“
И Елена Петрова, учителката от провинцията, която се оказа вдовица на някогашния бизнес партньор на Яков Петрович и притежателка на опасни тайни, се отдалечи, оставяйки Полиня Яковлевна и Яков Петрович сами, треперещи от страх и безсилие. Сватбата продължаваше, но за тях тя се беше превърнала в поле на битка с миналото, което бяха смятали за погребано. Планът на Полиня Яковлевна да унизи снаха си чрез майка ѝ се беше провалил катастрофално, донасяйки в дома им не чистачка, а призрак от миналото, който държеше ключа към тяхното бъдеще. Сега те бяха в позицията на чакащи, несигурни какво ще реши Елена Петрова. Дали ще избере прошката, дискретността, или пък ще реши, че е време за възмездие? Бъдещето на лъскавата им фасада зависеше от тихата жена с изумрудената рокля и диаманта на врата, която Полиня Яковлевна беше поканила в живота им с най-добри намерения да я унижи.
Иронията беше жестока. И едва сега Полиня Яковлевна започваше да разбира пълния мащаб на собствената си грешка. А Маша, без да знае всички подробности, усещаше, че въздухът около родителите на Андрей е наситен с гръмотевични облаци, донесени от пристигането на нейната майка. Началото беше поставено. А краят беше непредсказуем.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: