Тишината в апартамента, която доскоро бе нарушавана само от приглушените ридания на Оксана, сега бе разкъсана от гласове, идващи от кухнята. Беше гласът на свекъра – властен, отсечен, не търпящ възражения. Оксана, с подути от плач очи и душа, свита от скръб по обичаната баба, механично се движеше из хола, събирайки разпилени кърпички. Чувстваше се като в мъгла – смъртта бе настъпила преди по-малко от 24 часа и реалността още не я бе ударила с пълна сила.
„Сине, бабата на жена ти умря.“ Думите прозвучаха сурово, лишени от всякаква топлина или съчувствие. Оксана потрепери. Дори в този момент на траур, свекърът успяваше да бъде дистанциран и официален. Но следващото изречение я накара да спре насред стаята, сърцето й да замръзне в гърдите.
„Сега ще настаним сестра ти в нейния апартамент.“
Оксана застина. Умът й отказа да обработи чутото. Апартаментът на баба? Сестрата на Ивайло – Емилия? Настаняване? Какво означаваше всичко това? Гърлото й се стегна, дишането стана плитко. Прилепи се до вратата на хола, водеща към коридора и кухнята, неспособна да помръдне.
Чу се гласът на Ивайло, несигурен и някак смутен: „Татко, но… това е апартаментът на бабата на Оксана. Още не знаем какво ще стане…“
„Какво ще стане? Как какво? Тя е наследничка, естествено. Но това е идеално! Емилия има нужда от място веднага, знаеш в каква ситуация е. Този апартамент е празен сега. Докато се оправят документите, докато минат всички процедури… тя може спокойно да се нанесе.“ Свекърът Стефан говореше с тона на човек, който решава логистичен проблем, а не съдбата на имот, пропит със спомени и сантимент, принадлежащ на току-що починала жена и нейната внучка.
Гласът на свекървата, Мария, се включи, тих и някак уплашен: „Стефане, не мислиш ли, че е прекалено рано? Оксана… тя е в траур.“
„Траур! Естествено, че е в траур. Но животът продължава. А Емилия не може да чака. Ще говориш с нея, Ивайло. Ще обясниш ситуацията. Няма да има проблеми. Тя е умно момиче, ще разбере. В крайна сметка, това е временно решение. Докато си стъпи на краката.“
Временно решение? Докато си стъпи на краката? Кръвта кипна във вените на Оксана. Временно решение ли? За апартамент, в който бе прекарала детството си, в който всяка вещ носеше отпечатъка на баба й, всяко кътче пазеше спомен? Апартамент, който тя наследяваше, а не бащата на съпруга й или сестра му! И то без дори да я попитат!
Яростта, която внезапно измести скръбта, й даде сили. Без да се замисли, Оксана пристъпи към кухнята. Отвори вратата рязко.
Стефан стоеше до масата, с телефон в ръка, вероятно готов да се обади на Емилия. Ивайло седеше на един от столовете, сведе поглед. Мария, свекървата, стоеше до прозореца, лицето й бе обърнато към тях. Когато Оксана влезе, очите на Мария се разшириха. Тя притвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но от устните й не излезе звук.
СВЕКЪРВАТА ОНЕМЯ.
Погледът на Оксана се премести от лицето на стъписаната Мария към това на Стефан, който бавно свали телефона от ухото си, и накрая се спря върху смутеното лице на Ивайло.
„Настаняване ли?“, гласът на Оксана беше нисък, треперещ, но изпълнен с опасна енергия. „Временно решение? В апартамента на баба ми?“
Стефан първи се окопити. Направи опит да се усмихне бащински, но усмивката не достигна очите му. „Оксана, миличка, чула си… Всичко ще ти обясним. Седни.“
„Нямам нужда от обяснения!“, гласът й се извиси. „Чух всичко! Баба ми не е мъртва от 24 часа, а вие вече разпределяте имуществото й зад гърба ми! Като някакви лешояди!“
„Оксана! Език!“, извика Стефан, лицето му почервеня. „Говориш с бащата на мъжа си!“
„Говоря с човек, който решава еднолично какво да се случва с наследството на моето семейство!“, отвърна тя, без да отстъпи. „Този апартамент е мой! Мой и на родителите ми, ако те имат претенции, но мой! Не ваш! Не на Емилия!“
Ивайло най-после вдигна поглед. „Оксана, успокой се. Баща ми просто…“
„Баща ти просто решава да се разпорежда с чуждо!“, прекъсна го тя, сега обръщайки се към него. Болката в очите й се смени с разочарование. „И ти… ти мълчиш? Съгласен си с това? Дори не ме попита?“
Ивайло стана. „Не, не съм съгласен! Опитах се да му кажа, че е рано, че трябва първо да говорим с теб, но той…“
„Той? Той решава, а ти изпълняваш, така ли? Къде е твоето мнение, Ивайло? Къде е твоето уважение към мен, към баба ми, към моята скръб?“ Сълзи отново напираха в очите й, този път от гняв и предателство.
Мария най-после наруши мълчанието си. Гласът й беше тих, почти шепот. „Стефане, казах ти… Не е редно. Оксана е права.“
Стефан се обърна рязко към съпругата си. „Мария! Няма да ме саботираш пред снахата! Това е семеен въпрос!“
„Да, Стефане, семеен е! И снахата е част от това семейство!“, отвърна Мария, гласът й набираше сила. „И баба й беше прекрасна жена, която никога не ни е направила зло. Не можеш да я погребеш днес и утре да настаняваш Емилия в дома й, без да попиташ внучката й!“
„Емилия има нужда!“, изръмжа Стефан.
„И Оксана има чувства и право на наследство!“, контрира Мария. „Има си родители, с които трябва да се консултира! Не можеш да действаш така, Стефане! Не е християнско, не е човешко!“
Стефан беше видимо разтърсен от отпора на съпругата си. Той не беше свикнал тя да му се противопоставя, особено не по такъв категоричен начин и пред други хора. Лицето му стана мораво. „Ще млъкнеш веднага, Мария! И ти, Оксана! Няма да ми държите тон в собствената ми къща! Решението е взето! Емилия се нанася!“
Оксана се засмя горчиво. „Решението е взето? От кого? От теб? Е, ще трябва да го преразгледаш, свекърю. Защото аз няма да позволя това да се случи. Този апартамент е мой. И ако се наложи, ще се боря за него.“
„Ще се бориш?“, прихна Стефан. „С кого? С нас? Със семейството си?“
„С когото трябва!“, отвърна твърдо Оксана. „С теб, ако се наложи. С Емилия. Дори с Ивайло, ако не застане до мен! Това е принцип, свекърю! Това е уважение към паметта на баба ми! Не можеш да се държиш така!“
Ивайло пристъпи към Оксана, опитвайки се да сложи ръка на рамото й. „Оксана, моля те…“
Тя отстъпи. „Не ме докосвай, Ивайло. Не сега. Трябва да знам къде стоиш. С тях ли си, или с мен? Подкрепяш ли това безсрамие, или ще защитиш жена си и паметта на нейната баба?“
Настъпи тежко мълчание. Очите на всички бяха вперени в Ивайло. Мария гледаше със смесица от надежда и страх. Стефан гледаше заплашително. Оксана го гледаше с изпитателен, но и дълбоко наранен поглед.
Ивайло преглътна мъчително. Погледна баща си, майка си, накрая спря поглед на съпругата си. Лицето му издаваше вътрешна борба. „Татко… Не може така. Оксана е права. Не можем просто да се нанесем… Емилия не може просто да се нанесе там. Това е нейният дом… бил е домът на баба й.“
„Значи избираш нея пред сестра си?! Пред семейството си?!“, избухна Стефан.
„Избирам това, което е правилно!“, отвърна Ивайло, гласът му вече по-уверен. „А това, което предлагаш, не е правилно. Нито към Оксана, нито към паметта на баба й. Емилия има проблеми, ще й помогнем, но не по този начин. Не с цената на това да нараним Оксана и да се разпореждаме с нещо, което не е наше.“
Лицето на Стефан стана пепеляво. Той не очакваше този отпор нито от съпругата си, нито от сина си. Почувства се предаден, авторитетът му – сринат пред очите на снахата. „Добре!“, изсъска той. „Щом е така! Щом всички сте против мен! Вие решавайте тогава! Но да знаете – Емилия разчита на мен! И ако вие не й помогнете, аз ще намеря начин!“
Обърна се рязко и напусна кухнята, блъскайки вратата след себе си.
Настъпи нова тишина, по-лека от предишната, но все пак напрегната. Мария пристъпи към Оксана. „Миличка… Съжалявам за това. Не знаех, че баща му е намислил такова нещо… В смисъл, знаех, че мислят за Емилия, но не по този начин, не толкова бързо…“
„Добре е, мамо Мария“, каза Оксана, усещайки как част от яростта й се стопява пред съчувствието на свекървата. „Благодаря ви, че застанахте на моя страна.“
Мария въздъхна. „Това не е само твоя страна, миличка. Това е страната на справедливостта. И на уважението към мъртвите.“ Тя я прегърна предпазливо.
Оксана се отпусна в прегръдката. За първи път днес усети истинска подкрепа от някого от семейството на Ивайло.
Ивайло пристъпи към тях. Погледна първо майка си, после Оксана. Лицето му беше измъчено. „Оксана… Наистина съжалявам. Трябваше да ти кажа веднага, когато татко спомена нещо. Бях… в шок от идеята му, не знаех как да реагирам.“
Оксана се отдели от прегръдката на Мария. Погледна Ивайло в очите. Все още се чувстваше наранена, но яростта отстъпваше място на умора и тъга. „Думите не стигат, Ивайло. Но… благодаря ти, че накрая каза това, което мислиш.“
Ситуацията с апартамента далеч не беше решена. Емилия щеше да се появи, със своите проблеми и претенции, подклаждани вероятно от баща й. Отношенията със свекъра бяха сериозно обтегнати. Но в този момент, в тази кухня, след първоначалния шок и последвалата конфронтация, нещо се беше променило. Мария беше преминала от състояние на безмълвен ужас към открита подкрепа за снаха си, а Ивайло беше направил своя труден избор.
Предстояха още много разговори, спорове и вероятно сълзи. Но Оксана вече не се чувстваше сама срещу всички. Знаеше, че в тази битка, която не тя беше започнала, но която трябваше да води за своето наследство и своята памет, вече имаше поне един, а може би двама неочаквани съюзници в лицето на свекървата и съпруга си. Апартаментът на баба й не беше просто имот. Беше част от нея, от нейната история. И тя нямаше да позволи просто така да й бъде отнет.
След няколко дни, когато първоначалният шок от смъртта леко отмина, Оксана и Ивайло отидоха в апартамента на баба й. Влязоха бавно, въздухът беше някак застоял, но все още носеше слаб аромат на цветя и на баба. Оксана се разплака отново, този път не от гняв, а от чиста, неизменима тъга. Ивайло я прегърна силно. „Твой е“, прошепна той. „Всичко тук е твое.“
Докато бяха там, телефонът на Ивайло иззвъня. Беше Емилия. Тя говореше бързо, нервно. Чуваше се как Стефан също нещо нарежда на заден план. Емилия директно попита кога ще може да види апартамента, за да започне да пренася багаж.
Ивайло погледна Оксана. Тя кимна едва доловимо, очите й бяха пълни с решимост.
„Емилия“, каза Ивайло твърдо. „Трябва да поговорим. Но не сега и не по телефона. Имай предвид, че нещата не стоят така, както татко ти ги представя.“
Разговорът беше кратък и напрегнат. Емилия беше ядосана, не разбираше какъв е проблемът. „Татко каза, че е решено! Имам нужда от място! Квартирата ми е ужасна, а наемът висок!“
„Знам, Емилия, и ще ти помогнем. Но този апартамент е наследство на Оксана. Не можем просто да се настаним тук. Трябва да се спазят процедури, да се говори с нея, с родителите й…“
„Ама татко каза…!“, започна Емилия.
„Татко греши в случая“, прекъсна я Ивайло. „И ще ти го обясним, когато се видим. А сега трябва да затварям.“
Затвори телефона и въздъхна. „Предстои тежък разговор.“
„Знам“, каза Оксана. „Но поне ще е лице в лице. И с ясни позиции.“
През следващите седмици напрежението в семейството беше осезаемо. Стефан беше обиден и студен. Емилия се обаждаше често, ту разстроена, ту агресивна, настоявайки за апартамента. Мария се опитваше да балансира, говореше както с Ивайло и Оксана, така и с Емилия, опитвайки се да успокои страстите.
Срещата с Емилия се състоя в апартамента на Стефан и Мария. Беше неловко и изпълнено с обвинения. Емилия се чувстваше ощетена и предадена.
„Но аз нямах къде да отида!“, повтаряше тя. „Татко каза, че бабата на Оксана е умряла и че апартаментът е празен! Какво лошо има да се нанеса там временно?“
Оксана се опита спокойно да обясни: „Емилия, разбирам, че имаш проблем с жилището. Но този апартамент е мой. Наследство от баба ми. Всяка вещ тук е свързана с нея. Не е просто ‘празен’ имот. А и има законови процедури, които трябва да се спазят при наследяване. Не можеш просто да се нанесеш. Това е все едно аз да реша да се нанеса във вашата къща, само защото има ‘празни’ стаи.“
Емилия избухна в плач. „Но татко каза… Вие просто не искате да ми помогнете! Винаги е било така! Оксана, ти имаш всичко! Аз нищо нямам!“
„Това не е вярно, Емилия“, намеси се Ивайло. „Ние искаме да ти помогнем. Ще ти помогнем да намериш квартира, ще ти дадем пари за наем, ще те подкрепим, докато си стъпиш на краката. Но не с цената на това да нараниш Оксана и да пренебрегнеш правата й.“
Стефан седеше в един фотьойл и мълчеше, но лицето му издаваше недоволство. Мария седеше до Емилия, галеше я по гърба.
Разговорът продължи дълго. Постепенно, с помощта на Мария и настояването на Ивайло и Оксана, Емилия започна да разбира, макар и с голямо нежелание. Обещанието за финансова помощ за наем и време за търсене на подходящо жилище изигра своята роля. Беше постигнат компромис – Емилия нямаше да се нанася в апартамента, но семейството щеше да й помогне да се справи с жилищния си проблем.
През следващите месеци отношенията между Оксана и Стефан останаха хладни. Той трудно преглътна факта, че синът и съпругата му бяха застанали срещу него и че планът му се беше провалил. Емилия намери квартира, с частична помощ от Ивайло и Оксана, но горчивината у нея остана. Тя все още чувстваше, че е можела да живее в апартамента на бабата на Оксана, ако не били „себични“.
Оксана бавно започна да се справя с мъката си. Апартаментът на баба й остана така, както тя го бе оставила. Оксана не бързаше да променя нищо. Ходеше там често, сядаше на любимия фотьойл на баба си, преглеждаше албуми със снимки, усещаше присъствието й. Този апартамент вече не беше обект на семеен спор, а тихо убежище, пазещо скъпи спомени.
Отношенията с Мария се бяха стоплили значително. Свекървата се оказа по-различна, отколкото Оксана си мислеше – по-справедлива и състрадателна, отколкото властният й съпруг позволяваше да се прояви.
Бракът на Оксана и Ивайло беше преминал през тежко изпитание, но беше оцелял. Ивайло беше осъзнал колко е важно да бъде до съпругата си и да отстоява това, в което вярва, дори ако това означава да се противопостави на собственото си семейство. Доверието беше накърнено, но не унищожено. Предстояше им работа за възстановяването му.
Една вечер, месеци по-късно, Оксана и Ивайло седяха в апартамента на бабата. Беше тихо. Оксана гледаше през прозореца към осветения град.
„Спомняш ли си онзи ден?“, каза тя тихо. „В кухнята? Когато майка ти онемя?“
Ивайло я прегърна. „Спомням си. Беше ужасно.“
„Но… сякаш нещо се пречупи тогава“, продължи Оксана. „За добро. Сякаш майка ти видя нещата по друг начин. И ти… ти също.“
„Може би“, прошепна Ивайло. „Понякога са нужни крайни моменти, за да видиш ясно.“
Апартаментът на бабата остана символ не само на загуба и спомени, но и на битката за справедливост, на неочаквана подкрепа и на важността да отстояваш себе си. Историята беше започнала с шок и гняв, но беше продължила с уроци за семейство, лоялност и истинската стойност на дома и наследството – не само материалната, но и емоционалната. И макар че сянката на конфликта все още витаеше, Оксана знаеше, че бе постъпила правилно, защитавайки не само апартамента, но и достойнството и паметта на своята обичана баба. А фактът, че свекървата онемя в онзи ключов момент, се оказа първата пукнатина в стената на безразличието и егоизма, която в крайна сметка позволи на истината и справедливостта да си проправят път.
Всяка мебел, всяка снимка, всяка книга в този апартамент разказваше история. Сега към тях се добави и историята за това как той едва не беше отнет, как беше защитен с ярост и любов, и как промени съдбите и отношенията на хората, свързани с него. Това вече не беше просто „апартаментът на бабата“. Беше крепост на спомените, място на изпитания и символ на победа, извоювана с цената на много емоции и разбити и възстановени връзки. Оксана погледна Ивайло. Усмихна се леко. Пътят беше дълъг, но те щяха да го извървят заедно. В този апартамент, който вече наистина се чувстваше като неин дом.
Край на историята.
НЕКА ВИ ДАДЕМ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ НЯКОЛКО СУПЕР ДОБРИ ИСТОРИИ, НАПЪЛНО БЕЗПЛАТНО Е ВСИЧКО:
Вера Ивановна влезе във фоайето на наскоро открития в техния квартал фризьорски салон и изненадано поклати глава. Колко е уютно и красиво! По стените висяха картини с момичета с най-различни прически. Огледалата блестяха от чистота, удобните пурпурни кресла просто примамваха да седнеш и да се насладиш на почивката.
— Момичета — промълви Вера Ивановна, — има ли свободен майстор? Искам да се подстрижа и да си боядисам косата.
Майсторките се спогледаха и с презрителна усмивка огледаха слабата, белокоса старица в бедно палтенце и изтъркани ботуши. Тя изглеждаше много жалко. Набръчканото лице се оживяваше само от умните очи на възрастната жена.
— А какво точно искате? — попита фризьорката, на чийто бадж пишеше Светлана.
— Ами да се подстрижа — повтори Вера Ивановна и показа страница от списание, която беше донесла със себе си. — Ето така.
Фризьорката се разсмя и се обърна към приятелките си, канейки ги да се позабавляват с желанието на старицата.
— Не, виждали ли сте? Иска ей такава прическа. Ами, първо, това е младежка прическа, тоест за млади хора. Второ, виждали ли сте си косата? Рядка, сива. Сега ще махнеш два пъти с ножиците и ще станете плешива. И трето, такава прическа не подхожда на такива слаби хора. Пък и изобщо, знаете ли колко пари ще отидат за това? Сигурно цялата ви пенсия.
— Ами, нищо, имам си пари. Ще ме подстрижете ли?
— Ох, сега ще умра от смях — не се укротяваше Светлана. — А на колко години сте, бабо, чувате ли ме изобщо? Или сте решили да се подмладявате? Късно сте се сетили… Пък и дядото няма да ви пусне през прага. Ще каже, че млада жена е сбъркала вратата.
Вера Ивановна се изчерви и промълви:
— Ами нямам дядо. От повече от десет години.
— А с такава прическа няма да закачите дядо, а младеж — засмя се друга майсторка, довършвайки прическата на клиент… Той също се усмихна на остроумната й забележка.
Вера Ивановна разбра, че тук никой няма да й помогне, наведе глава и излезе от красивия, но толкова негостоприемен салон. Старицата премина през площада, после зави по малка уличка и там видя малък фризьорски салон само с две кресла. В салона я посрещна млада жена, ниска, пълничка, с просто, открито лице.
— Здравейте, искахте да се подстрижете?
— Да, дъще — плахо отговори Вера Ивановна, очаквайки и тук подигравки. Но фризьорката настани старицата в креслото и се усмихна.
— Е, разказвайте, как ще се подстригваме?
— Ето, имам списание — пак се смути старицата. — Тук, разбира се, е по-младежко, но може би поне нещо подобно ще се получи.
Жената взе списанието и внимателно разгледа снимката, после го остави настрана и каза:
— Знаете ли, този модел много ще ви подхожда. — Тя оправи сивите къдрици на Вера Ивановна. — Само че ви предлагам и да боядисаме косата. Ако искате сивота, можем да й придадем благороден нюанс. Ако не, тогава нека изберем цвят от каталога. И не се притеснявайте, няма да е много скъпо, а резултатът много ще ви хареса.
— Благодаря ти, дъще. А днес ми е юбилей, 70 години, ето и исках сама себе си да зарадвам.
— Ох, поздравлявам ви. Много здраве ви желая. А за красотата не се притеснявайте, сега всичко ще стане.
— А как се казваш, мила? — попита Вера Ивановна.
— Лена — отговори тя и пристъпи към работа.
Три часа по-късно щастлива Вера Ивановна, красива, поддържана и дори с маникюр, който Лена й направи като подарък, вървеше по улицата, наслаждавайки се на топлия пролетен ден. Настроението й беше прекрасно и се чувстваше много по-млада, отколкото беше в действителност.
Мислеше си старицата за Лена-фризьорката с вълшебни ръце и нелека съдба. Докато Лена работеше, Вера Ивановна успя да я разпита за живота и разбра, че е дошла в техния град от провинцията.
— Живеем със сина ми двамата, но сега той е в детската градина — разказваше Лена. — Квартирка наемаме малка. Така си живеем.
— А мъж имаш ли?
— Имах — въздъхна Лена, — имах, но изчезна.
— Как така? — изненада се старицата.
— Ами просто е, както при всички. Живяхме със Володя седем години. Родихме сина Митенка, живеехме добре, спокойно. Аз се грижех за майката на Володя, тя последните години беше лежащо болна. Володя ходеше на север на смени. Ето…
Сякаш си спомни нещо неприятно, Лена замълча. Вера Ивановна също нищо не каза, но после не издържа.
— И така, Леночка?
— Ами нищо, Вера Ивановна, не се върна Володя. Каза, че там на север вече има друго семейство и няма да се прибере вкъщи. Майка му не понесе удара, за една седмица се стопи. А уж се оправяше, ставаше вече. Погребах я, заключих къщата, дадох ключовете на съседите, за да ги предадат на Володя, ако случайно се върне. Взех сина си и заминах тук.
— А защо не остана вкъщи?
— Не е моя, къщата е на мъжа. Как ще живея там? Какво право имам? — въздъхна Лена.
— А родителите ти?
— Ами нямам никого. Аз съм от детски дом, след интерната учих за фризьор. После се запознах с Володя, с него заминах в селото. Там приемах хора вкъщи. Селото е малко, а магазинът е само един. Какъв фризьорски салон там. Ето, всички идваха при мен. Не им взимах много, но за хляб, лекарства за свекървата, да за най-необходимото стигаше. Там и си набих ръката, ето, пригоди ми се майсторството. Но погледнете, каква красавица сте!
Наистина Вера Ивановна сега изглеждаше просто шикарно. Топло се сбогува с Лена и си тръгна към вкъщи, размишлявайки за нейната нелека съдба.
Изведнъж някой я извика.
— Вера Ивановна, вие ли сте?
Бабата се обърна и видя как към нея се насочва красива, поддържана жена, и веднага я позна. Беше една от най-любимите й ученички — Анечка Волкова.
— Анюта, добрата ми! — зарадва се Вера Ивановна, бившата учителка на Анна. — Ами каква си станала! Просто не мога да откъсна очи, какво говоря! Ти винаги си била такава! Помниш ли как момчетата тичаха на тълпи по теб?
Вера Ивановна, тя прегърна възрастната жена, искрено радвайки се на срещата.
— Сто години не съм ви виждала. Как сте, как е здравето? Изглеждате толкова шикарно!
— Ами всичко е добре, мила моя. Живея си полека. Ето, днес ми е рожден ден. Сега искам да вляза в магазина, да купя нещо за трапезата, да приготвя. А ела ми на гости, ако намериш време. Ще поседим, ще си поговорим.
— Ох, Вера Ивановна, имам по-добра идея. Тук наблизо е моят салон, трябва да отскоча до там за минутка. Хайде елате с мен. А докато аз поръчам вечеря в ресторанта и с удоволствие ще посидя с вас. Още повече, че толкова отдавна не сме се виждали. Е, съгласна ли сте?
Щастливата Вера Ивановна кимна, но усмивката слезе от лицето й, когато се приближи до онзи салон, от който я бяха изгонили. Обаче при вида на Анна всички работнички се разбързаха, заискващо поглеждаха в очите на собственичката и нейната спътница, не веднага разпознавайки старицата.
— Ето, вижте, Вера Ивановна, това е моят салон — похвали се Анна. — Сега имам собствен бизнес.
— Салонът ти е хубав — поклати глава Вера Ивановна. — Ама лоши хора работят в него, на такива не може да се разчита. Благодаря ти, Анечка, но ще си тръгна, не искам отново да си развалям настроението.
— Чакайте, Вера Ивановна — объркано я погледна Анна. — Нищо не разбирам.
— А аз ще обясня — вдигна поглед към нея старицата, а после огледа всички, които я бяха обидили…
Слушайки разказа на Вера Ивановна, всички те навеждаха глави все по-ниско, а лицето на Анна просто пламтеше от негодувание.
— Извинете ме, Вера Ивановна — каза тя на бившата си учителка, — а сега влезте в кабинета ми. Нашият договор е в сила, само ще направя тук някои разпореждания и няколко обаждания.
Когато вратата се затвори зад старицата, Анна се обърна към служителките си.
— Всички сте уволнени. Вера Ивановна каза истината. На такива като вас не може да се разчита. Ще считаме, че не сте преминали проверката. Моят салон е най-добрият в града и заплатите са пъти по-високи, отколкото в другите фризьорски салони. Но вие не ги заслужавате. От утре не искам да ви виждам тук. Нито една. Всичко разбрано ли е?
— Разбрано — прозвучаха унили гласове.
Сега на Светлана и нейните приятелки не им беше до смях. А Вера Ивановна я очакваше изненада. Анна беше успяла да покани още няколко съученици и тържеството в ресторанта се получи шумно и весело. Всички честваха старата учителка и я поздравяваха с такъв забележителен юбилей.
На следващия ден в фризьорския салон при Лена дойде Анна и й предложи работа в своя салон. Жената много се зарадва и се съгласи на всички условия. А по-късно вечерта при нея дойде Вера Ивановна и каза:
— Ето какво, Леночка, така се случи, че нямам нито деца, нито внуци и няма на кого да оставя наследство. Ами преместете се със сина си да живеете при мен. Ще ми бъдеш като дъщеря. Нищо няма да плащаш за жилището. Ще се грижиш за мен, ще водиш домакинството. Аз съм доволна и от това. А после след мен апартаментът ще остане за теб и сина ти.
Лена само ахна, а Вера Ивановна се усмихна.
— Винаги съм мечтала за такава дъщеря като теб, Леночка. Ето, Господ ми те изпрати.
Ето такава история, приятели. А какво мислите вие по този повод? Пишете вашето мнение в коментарите.
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ СУПЕР ЯКИ ИСТОРИИ, АКО ИМАТЕ ВРЕМЕ:
Глеб излезе от клиниката. Замръзна на стъпалата на верандата, сякаш не смееше да направи следващата крачка, и огледа заобикалящия свят. Времето беше отвратително дори за късна есен, оловносиво небе с тежки облаци, които сякаш всеки момент щяха да докоснат върховете на оголените дървета.
Черните им клони стърчаха като изгорели кибритени клечки във всички посоки, подчертавайки безжизнеността на пейзажа. Вчерашният сняг, първият за тази година, още вчера толкова бял и мокър. Многообещаващ, днес се беше превърнал в мръсна кал под краката на минувачите.
Хората вървяха, леко прегърбени, сякаш се опитваха да станат по-малки и незабележими. Погледите им бяха насочени надолу, под краката, всеки се опитваше да заобиколи коварните локви и заледените буци мръсен сняг. Да се подхлъзнеш, да намокриш краката си в ледената вода или, още по-лошо, да се разтегнеш по средата на улицата, е съмнително удоволствие.
Целият град беше оцветен в депресивни сиви тонове, като на стари фотографии, безцветен, мръсен, уныл. Но колкото и парадоксално да е, Глеб гледаше на тази тълпа от небързащи минувачи с тиха завист. Завиждаше им на правото да бъдат недоволни от калта, на мокрите си ботуши, дори на лошото си настроение, което щеше да се промени, щом излезе слънцето.
Защото те имаха цял живот пред себе си, с всичките му радости и тъги, възходи и падения. За разлика от него. В дясната джоб на палтото му, като тежък камък, лежеше присъдата му.
Медицинска карта с разноцветни листа с анализи, заключения на специалисти и, най-накрая, на последната страница, диагноза, изписана с размашен почерк на лекаря. Диагноза, която с един замах пречертаваше целия му досегашен живот, всички планове, всички надежди. Като дебела черна линия през страницата на дневника.
Забелязвайки, че шефът стои неподвижно, прекалено дълго за обикновена пауза, шофьорът реши, че той чака колата. Запали двигателя, подкара до стъпалата, отвори вратата. Но Глеб, приближавайки се към колата, не бързаше да седне вътре.
Нещо в движенията му, в изражението на лицето му насторожи младия шофьор. „Дрюня“, – каза Глеб, обръщайки се към момчето, – „ти, наверное, карай вече за дома. Днес е твоят ден“.
Направи пауза, сякаш подбираше думи, „почивен ден“. А аз искам да се разходя малко. Как така, Глеб Аркадьевич? След час имате среща, — разпери ръце шофьорът, млад момък, който работеше при Глеб от малко повече от половин година.
В гласа му пролича искрено недоумение. „Няма проблем, ще се преместя“, – успокои той прекалено усърдния си подчинен. „Как ли този млад и здрав човек може да разбере, че сега нямам никакво желание за работа?“, помисли си Глеб, гледайки обърканото лице на шофьора.
А някога и той, точно като този Андрей, се беше разкъсвал, за да постигне нещо, да си изгради кариера, да спечели сериозни пари. Заради това изкачване беше пожертвал целия си личен живот. Заради работата не беше намерил време да се влюби истински.
Да не създаде семейство, да не отгледа деца. И какво има сега? Успешен бизнес. Милиони в банковите сметки.
Но за кого или за какво е спечелил тези милиони? За себе си? Но вече не му е било съдено да ги похарчи. За близките си? Но той нямаше такива. Хубава голяма къща.
Но празна. Тази къща го посрещаше всяка вечер с глуха тишина, в която ехото от собствените му стъпки се разнасяше. Луксозна кола, в която, всъщност, нямаше кого да вози.
А в просторния салон би се побрало голямо семейство. Той дори не можеше да си позволи да си вземе куче, заради постоянните командировки, срещи, преговори. След като освободи Андрей и се обади на секретаря си с указание да отмени всички срещи за днес, Глеб се вмъкна в потока от минувачи, които се бореха с лошото време.
Вървеше, без да се ориентира, бавно и безцелно, потънал в мислите си, разсеяно разглеждайки мръсния сняг под краката си и превъртайки в главата си всичко, което му беше казал лекарят. Изглеждаше, че това е последната ноемврийска кал в живота му. А лятото? Вероятно вече няма да има лято.
И не можеше да направи нищо. Никакви пари вече нямаше да помогнат. В главата му звучаха като заседнала плоча думите на лекаря при толкова бързото развитие на болестта.
6, максимум 8 месеца. Операция е невъзможна. Палиативна терапия.
Ако само беше отишъл на лекар по-рано, поне шест месеца по-рано. В края на краищата, главоболията го притесняваха, и то доста силно. Но той търпеше, приписваше ги на умора, на недоспиване, на стрес.
Дори планираше през лятото най-накрая да си вземе отпуск, да отиде някъде на море, да си почине както трябва от тази безкрайна умора. Но всичко някак се обърка, нови партньори, нови търгове, които не можеха да се отложат, не можеха да се пропуснат. Така лятото отлетя в безкраен карусел от делови срещи и преговори.
А сега му казаха, че това е било последното лято в живота му. Но как, последното? Това просто не може да бъде. Той все още не е на петдесет, има още толкова много да живее.
Но се оказа, че този живот вече не е негов. Останали са само жалки трохи. Глеб се усмихна горчиво.
Целият му живот – безкрайно отлагане на щастието. Ще спечеля още малко пари и тогава. Ще завърша този проект и тогава.
Ще изляза на ново ниво и тогава. А сега се оказа, че няма да има никакво тогава. Времето му изтече.
Няма да има нито семейство, нито деца, нито пътувания, нито всичко онова, което толкова дълго е отлагал за по-късно. Оловните облаци най-накрая се разродиха с дребен бодлив сняг. Остри снежинки, като стъклени трохи, се натрупваха върху непокритите ръце на Глеб, мигновено превръщайки се в капки вода.
Това усещане, студено, неприятно, внезапно го върна в реалността, изтръгна го от дълбините на мрачните мисли. Той забави крачка, после спря насред тротоара. Затвори очи и наведе глава, излагайки лицето си на снега.
Снежинки се топяха по бузите му, по челото, по затворените клепачи. В това имаше нещо очистващо, нещо болезнено живо. Аз още съм тук, профуча в главата му, още усещам.
Глеб осъзна, че от този момент ще започне да се вслушва във всяко усещане, опитвайки се да попие, да запомни, да запази всички прояви на живота, който толкова бързо се изплъзваше между пръстите му. „Мамо, какво прави този чичо?“ Звънлив детски глас изтръгна Глеб от съзерцанието. Спусна глава и отвори очи и видя на няколко крачки от себе си, на пейката, жена с момче на около пет години.
Тя седеше, притискайки детето към себе си, очевидно опитвайки се да го стопли поне малко с топлината си. Но и самата тя трепереше от студа, което се забелязваше дори от разстояние. Фигурите им вече бяха покрити със сняг, като в старата приказка за снежната кралица, а на миглите на момченцето висяха бели снежинки, които той периодично отмахваше с ръка, облечена в червена ръкавица, висяща на въже.
Глеб погледна по-внимателно и разбра, че дрехите им изобщо не съответстваха на времето. Вън беше късна есен, но термометърът не се беше покачвал над нулата от няколко дни, дори в най-топлите часове на деня. А тези двамата бяха облечени така, сякаш бяха излезли на десетминутна разходка в септемврийски ден.
„Не ви ли е студено?“ – попита Глеб, приближавайки се. “Защо не си отивате у дома? Времето не е за разходки, а и заваля сняг. Момчето може да се простуди.“
Жената вдигна поглед към него, изморена, с прикрит страх, нащрек, като преследвано животно. „Какво ви е до нас?“ – отговори тя предизвикателно. “Вървете си по пътя си.“
Гласът й звучеше дрезгаво, сякаш беше настинала, но в него се усещаше вътрешна сила, навик да се справя сама. Глеб вече се канеше да си тръгне, донякъде жената беше права, това не беше негова работа, но изведнъж погледът му срещна очите на момчето. Детето го гледаше с такава отчаяна надежда, с такава недетска молба за помощ, че стана невъзможно да мине покрай него.
В тези очи се четеше история, която Глеб не искаше и не можеше да игнорира. Той седна на пейката до тях, усещайки как студът от метала мигновено прониква през плата на панталоните му. „Как се казваш, малкия?“ – обърна се той към детето, умишлено игнорирайки неприязненото изражение на жената.
„Тимоша“, прошепна момчето, поглеждайки го изпод вежди и явно очаквайки реакцията на майка си. „Тимоша?“ „Страхотно име!“ – усмихна се Глеб. „А аз, Глеб?“ „Кажи, Тимоша, искаш ли да ядеш?“ Глеб не знаеше защо зададе точно този въпрос.
Вероятно интуицията му подсказа, че и двамата изглеждаха толкова изтощени, че мисълта за глад се натрапваше от само себе си. „Няма да кажа“, отговори сериозно като възрастен момчето, хвърляйки тревожен поглед към майка си, „защото мама ще ме смъмри“. Глеб погледна мълчащата жена.
„А може майка сама да каже? Яли ли днес или не?“ Погледът й стана още по-нащрек, а раменете й се напряха, сякаш се готвеше да се защити. „Какво искате от нас?“ В гласа й се смесиха умора, раздразнение и зле скрит страх. „Защо се закачате?“ “Вървете си по пътя си.“
Глеб видя, как тя трепери от студ и, най-вероятно, от глад. В думите й пролича недоверие, продиктовано, видимо, от горчив опит. „Сигурно си мисли, че съм от онези богати зяпачи“, помисли си той, „които подмазват с думи, поклащат глави за показ и си тръгват с чувството, че са изпълнили дълга си“.
Но нещо в него се промени след днешното посещение при лекаря. Маската на благоденстващия бизнесмен, безразличен към чуждите проблеми, се пропука и разпадна. Глеб вече не можеше да остане безучастен към чуждото нещастие, както правеше преди.
„Първо се погрижете за детето си, преди да ми отговаряте“, отвърна той с неочаквана дори за себе си рязкост. “Е, горда си! Не се ли страхуваш, че ще се разболее и умре през нощта, гладен и студен?“ Жената само притисна сина си по-силно към себе си, поглеждайки уплашено към Глеб. В очите й проблясна паника.
Тя изведнъж помисли, че този настойчив непознат може да й отнеме детето, да извика полицията или социалните служби. А те ще определят Тимоша в приют, докато се изяснят обстоятелствата. В края на краищата, от вчера тя нямаше нито работа, нито жилище.
Дори скромните спестявания, които биха стигнали за няколко седмици в хостел и за храна за двама, бяха останали в същия хостел. Добре, че сама се измъкна от пияните, избяга с Тимоша на ръце, а чантата с вещите, където за всеки случай беше скрила портмонето, остана там. Виждайки, че е уплашил жената до полусмърт, още малко и тя щеше да се разридае, притискайки силно сина си, Глеб омекна.
Да оценим ситуацията адекватно, каза той вече по-спокойно. Разбрах, че нямате пари. Тя поклати отрицателно с глава, без да откъсва от него насторожения поглед.
Детето яло ли нещо днес? Отново отрицателно движение с глава, и в този жест вече се четеше поражение, признание на собствената безсилия. Тогава ставайте и да вървим, решително каза Глеб. Жената вдигна уплашени очи към него.
Не се тревожете, аз не съм някакъв сексуален маниак, опита се да разреди обстановката той. Нямам за какво да ви взема. Дори такава кльощава и измъчена, за органите не бихте станала.
Мрачната му шега висяла във въздуха. Жената не се усмихна, но и не се отдръпна. Да отидем да нахраним Тимоша, продължи Глеб и се обърна към момчето.
Ей, Тимоша, искаш ли да ядеш? За последен път питам. Детето радостно и енергично кимна с глава, вече не се опитвайки да скрие глада си. Е, въпросът е решен, обобщи Глеб.
Ставайте, елате с мен. Глеб съжали, че е пуснал шофьора. Жената едва се движеше, дали от студа, който беше сковал тялото й, или от продължителното недохранване.
Движенията й бяха бавни, сякаш с усилие. Той вдигна момчето на ръце, то се оказа учудващо леко, почти безтегловно, и, опитвайки се да спре крачка, за да не изгуби от поглед спътницата си, се насочи към най-близката стоянка на таксита. Снегът заваля по-гъсто.
Тимоша, стопнал се в ръцете на Глеб, положи глава на рамото му. Малкото му тяло все още трепереше от студа, но дишането му постепенно се успокояваше. Глеб усещаше странна топлина вътре, сякаш нещо отдавна замръзнало започваше да се размразява.
„Далече ли е?“ – тихо попита жената, когато излязоха от булеварда. „Не, още няколко минути“, – отговори Глеб. „Тежко ли ви е?“ Тя поклати глава, но той виждаше колко й е трудно.
На стоянка, за щастие, имаше свободна кола. Глеб каза на шофьора, че иска да отиде до Атриум. „Първо трябва да ви купим по-топли дрехи„, обясни той в отговор на въпросителния поглед на спътничката си.
„А после ще отидем у дома.“ Жената го погледна уплашено, но не каза нищо. Разбираше, че няма избор – да пренощува с детето на улицата в такова време е сигурно смърт.
Това разбиране се отразяваше в очите й, решителността да се довери на непознат от безизходица. Половин час по-късно случайните му познати вече преминаваха прага на имението на Глеб. В просторното антре с високи тавани и мраморни подове те спряха нерешителни, оглеждайки се страхливо наоколо.
„Мамо, пак ли ще нощуваме на гарата?“ изведнъж попита Тимоша. Глеб, като чу това, не можа да сдържи усмивката си. „Защо на гарата?“ Жената отговори вместо сина си.
Само на гарата беше виждал толкова големи помещения и високи тавани. Тя също се усмихна, за първи път откакто се бяха срещнали. Усмивката преобрази измършавеното й лице, правейки го неочаквано младо и привлекателно.
Домашна помощница, предупредена от Глеб за гостите, приготви вечеря. Аромати на домашно приготвена храна изпълниха къщата, създавайки уютна атмосфера. На масата Тимоша първо се срамуваше, но гладът надделя и той започна да яде с голям апетит, периодично поглеждайки майка си, сякаш искаше разрешение.
Тя самата ядеше бавно, на малки хапки, като човек, който е загубил навика да се храни нормално. След вечерята преминаха в хола. Тимоша, стоплил се и нахранил се, опита се да изследва новото пространство, постоянно сочейки с пръст различни предмети и задавайки един и същ въпрос: „А това какво е?“.
Но скоро умората взе превес, той се качи на дивана, сложи глава на коленете на майка си и заспа. Глеб ги наблюдаваше с необяснимо чувство на спокойствие. В светлината на настолната лампа лицето на жената изглеждаше много младо, не повече от 25 години.
Тя нежно галеше косата на сина си и в този прост жест се четеше такава любов, че сърцето на Глеб се сви. „Как се казвате?“ попита той тихо, за да не събуди момчето. „Варвара“, отговори тя след кратка пауза.
„Красиво име“, – искрено каза Глеб. „Разкажете ли ми как се озовахте на улицата с дете?“ Варвара мълча известно време, сякаш преценяваше дали да се довери на този странен мъж, който ги беше приютил. После тихо започна разказа си.
„Зовут ме Варвара“, – така ме нарекоха в приюта, където ме оставиха като бебе. Банална история, майка ми ме родила случайно и ме изоставила в родилното. Баща ми дори не искал да ме признае, това ми разказаха бавачките, когато пораснах и не спирах да чакам родителите си.
И така ми разкриха горчивата истина, за да се откажа от надеждата си. Тя говореше с равен, почти безцветен глас, но зад тази монотонност Глеб усещаше дълбоко скрита болка. Там имаше много отхвърлени като мен.
Домът ме отгледа. Не се оплаквам. След като ме освободиха, държавата ми отреди стая. „Живей и се радвай“, казаха възпитателите.
А аз бях млада, глупава. Влюбих се. Но не в обикновен момък, аз исках принц на бял кон.
Варвара се усмихна с горчива ирония, спомняйки си за човека, когото някога е обичала. И ето го, получила го е. Само че, когато разбрал, че е бременна, той изчезнал в мъглата заедно с коня си.
Тя прекара ръка през косата на спящия Тимоша. Но нищо, аз работех, успях да ни изхранвам. Не седях вкъщи с корем.
Вдигна Тимоша, малкият отиде в яслите. „Да живеем и да се радваме“. Варвара замлъкна, събирайки мисли.
Така майка му, глупава, отново пожела женско щастие. Принц вече не ми беше нужен, малко се поумних. Но от добър мъж не бих отказала.
Къде да намеря добри мъже? Тя въздъхна. Сега любовта ми е още по-лоша. Заради нея загубих стаята си, защото бях доверчива и наивна.
До сих пор не мога да повярвам, че е могъл да постъпи така. „Той ви измами?“ Тихо попита Глеб, усещайки как в него се надига вълна от възмущение. „Денис.
Така се казваше. Първо се грижеше за нас, водеше Тимоша в зоопарка, купуваше му играчки. Очите на Варвара се замъглиха от спомени.
Хитър, всичко беше обмислено. С измама ми измъкна пълномощното и продаде стаята ми зад гърба ми. Дойдоха коремни мъже, показаха документи, че жилището вече е тяхно.
Дадоха ни три часа да се съберем. Варвара стискаше ръце, сякаш се опитваше да сдържи емоциите си. А аз какво можех да направя? Сама си виновна, довери се на любимия си, даде му ключовете от стаята и не скри къде са документите.
А той ги открадна и с фалшиво пълномощно продаде стаята. А после изчезна, като взе парите със себе си. Беше видно, че всяка дума й идваше с мъка, не беше свикнала да споделя проблемите си.
Имах малко спестявания. Мислех да живея в хостел, докато си намеря работа и се реша с жилището. Само че там се оказа специален контингент.
Пияни мъже започнаха да чукат вечер, почти ме изнасилиха. Едва се спасих. Оставих всичките си вещи, а парите бяха в тях.
Сега не знам какво да правя. Страхувам се да се върна там. Тя замлъкна, гледайки в пространството пред себе си.
В стаята настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник и тихото хъркане на спящото дете. „Разбрах всичко“, – най-накрая каза Глеб. „Остани тук с детето, пренощувай.
А аз утре ще помисля как да ти помогна.“ Той стана и се приближи до дивана. “Хайде, ще ти покажа къде ще живеете с Тимоша.“
Взел внимателно спящото момче на ръце, Глеб го отнесе на втория етаж. Варвара ги следваше, оглеждайки с недоверчиво учудване богатия интериор на къщата. Глеб занесе детето в стаята, която беше най-голямата и светла спалня в къщата му.
Внимателно сложи момчето на широкото легло и се обърна към Варвара. „Настани се. Ако имаш нужда от нещо, викай Никитична, тя е моята икономка, вече сте се запознали.
Лека нощ.“ Той се замисли, разбирайки страховете й. “И не се тревожи, аз не съм от онези пияни мъже.
Няма да те притеснявам. Виж, на вратата има ключалка. Ако се страхуваш, можеш да се затвориш.“
С тези думи той излезе и затвори вратата след себе си. Варвара остана сама с мирно хъркащия си син. Свали му новата яке и ботушите, които им беше купил Глеб, внимателно го покри с одеяло и легна до него.
Изключително изтощена от всичко, което й се беше случило през последните дни, тя почти веднага заспа дълбоко, първият спокоен сън от дълго време. В наше време, за да решиш някакъв проблем, не е необходимо да излизаш от дома. Достатъчно е да имаш мобилен телефон с предплатен тариф.
Докато неочакваните гости си почиваха в спалнята за гости, Глеб, който за първи път от дълго време пропусна работен ден, седеше в кабинета си, потънал в вихрушка от телефонни обаждания. През шаркираните дантели от сутрешната измръзнала роса по прозорците проникваше слабата светлина на зимното утро. Глеб разтриваше слепоочието си, обичайното главоболие даваше за себе си, но не беше толкова остро, както преди.
Той се сдоби с информация за човека, който беше продал стаята на Варвара, и дори разбра къде може да го намери. Успя да се свърже и с Хастел, разговаря с администратора и обеща „щедро възнаграждение“ за запазването на вещите. Особено успешен се оказа разговорът с дългогодишен състудент, който сега заемаше висока длъжност в полицията.
Той обеща да провери дали всичко е наред и да помогне с търсенето на вещите на Варвара. „Напълно са се наглостили тези апартаментни аферисти“, – мърмореше състудентът. „И винаги се нахвърлят върху най-беззащитните“.
Когато последният звънец иззвъня, Глеб се облегна в стола и с изненада осъзна, че вече няколко часа главата му не го боли. Организмът му функционираше отлично, сякаш страшната диагноза не беше съществувала. За първи път от шест месеца се чувстваше почти здрав, лек и свободен, сякаш огромна тежест беше паднала от раменете му.
„Странно“, – помисли си той. „Дори сънотворно не ми трябваше“. Вече повече от половин година не можеше да заспи без хапчета, а тази нощ заспа дълбоко, едва докосна се до възглавницата.
Но радостта беше кратка. На следващата сутрин Глеб буквално се сгърчи. Дълго лежеше в леглото и отмени всички работни срещи.
Никитична, уведомена за неразположението на господаря си, предаде новината на гостите. Варвара и Тимоша се стараеха да се държат тихо, дори в хола вървяха на пръсти, за да не безпокоят своя благодетел. По-близо до обяд Глеб все пак слезе на първия етаж.
Това, което видя, го накара да замръзне на прага, не вярвайки на очите си. Варвара се суети в кухнята, а Никитична, жената, която за 15 години служба при Глеб не си позволяваше да седне по време на работа дори за пет минути, седеше в креслото пред телевизора и с явно удоволствие наблюдаваше кулинарните маневри на неочакваната гост. Гледката беше толкова необичайна, че Глеб за миг се усъмни в реалността на случващото се.
Из къщата се носеше опияняващ аромат на пай с зеле, същият аромат от детството, който Глеб не би сбъркал с нищо друго. Той беше отвлечен от възторжен детски вик. Чичо Глеб.
Тимоша, който седеше тихо до Никитична и гледаше анимационен филм, скочи от дивана и се втурна към него. Варвара се обърна от печката. Носеше престилката на Никитична, бузите й бяха зачервени от топлината.
Тя се усмихна, срамежливо, но вече без предишния страх. Добро утро. А ние тук малко се занимавахме с домакинската работа.
Не възразявате ли? Глеб поклати отрицателно с глава, учудено вдишвайки ароматите, идващи от кухнята. Откъде знаеш, че обичам пайове със зеле? Сънувах го, май. Варвара. Никитична зад гърба му едва дочуто се кикотна и Глеб разбра, че именно икономките са подсказали на момичето как да угоди на стопанина на къщата.
Моля, на масата. С нотка гордост в гласа си каза Варвара. Закуската е готова.
На масата Глеб наблюдаваше как Тимоша яде с голям апетит, как Варвара му реже поредния парче пай, как слънчевите лъчи играят в косата й. В тази проста домашна сцена имаше нещо толкова естествено и правилно, че сърцето му се сви. След закуска, когато Никитична отведе Тимоша да се измие, Глеб предложи на Варвара сериозен разговор.
„Искам ти и Тимоша да живеете при мен, докато се решат всичките ви проблеми“, каза той, опитвайки се да говори делови тон. „Вече се занимавам с това. Има шанс да върна документите и вещите ви, а може би дори да привлека към отговорност този мошеник“.
Варвара сведе поглед. Никитична, която стоеше на вратата на кухнята, поклати глава. Тази възрастна жена с твърди, сякаш изваяни от камък черти на лицето, първоначално се отнесе с недоверие към неканените гости, но сега в погледа й се четеше явно одобрение. Дълги години тя наблюдаваше самотата на стопанина, неговата откъснатост от простите човешки радости, и внезапното оживяване в къщата предизвикваше в нея трудно скриваемо задоволство.
„Не ни е удобно да ви притесняваме„, започна несигурно Варвара. „Ние сме ви напълно непознати хора.“ „Как така непознати?“ прекъсна я Глеб.
„Ако аз съм Глеб, а той е Тимоша, вече имаме толкова много общо.“ Той намигна на момчето, което се върна в стаята. „Значи вече не сме непознати.“
Тимоша се разсмя и запляска с ръце. „Това просто детско възхищение реши въпроса, при този добър чичо те ще останат с удоволствие, с цялото си същество“, каза момчето. Непоносима момиче, с неочаквана за себе си нежност, помисли Глеб.
Горда, дори когато трябва да моли. Тръгвайки за офиса, Глеб се замисли, че самата съдба му е изпратила Варвара с Тимоша. Тази нещастна момиче можеше да бъде негова дъщеря, по възраст точно пасваше.
А Тимоша? Странно чувство го прониза в гърдите. Изведнъж си представи как би могъл да се развие животът му, ако имаше семейство. Денят в офиса мина незабележимо.
Глеб, към изненада на колегите си, не направи разнос за отменените срещи от вчера, не поиска отчети, не се занимаваше с рутинната работа. Подписа всичко необходимо бързо, сякаш мислите му бяха някъде далеч, а после съвсем неочаквано си тръгна два часа по-рано от обикновено. „Болен ли си?“, попита го на шега заместникът му, когато Глеб вече стоеше на вратата на кабинета с палтото в ръце.
„Напротив“, отговори той, без да влиза в подробности. По пътя към дома той помоли да спра пред голям детски магазин. Никога преди не бил на подобни места, Глеб се обърка от изобилието на играчки.
Консултантката, забелязвайки объркването му, дойде на помощ и в крайна сметка багажникът на колата се напълни с цветни торбички и кутии. Жена не е поръчала толкова много играчки? – попита с усмивка шофьорът, помагайки да се подредят покупките. „Няма жена“, – отмаха Глеб, но изведнъж си представи как изглежда отстрани – солиден мъж с купчина детски играчки.
„Наистина странно. Още в търговския център го осени, какво да облече Варвара утре? Не може да ходи вечно с едно и също, нали?“ Той надникна в спортния магазин и, преценявайки размера на око, избра прост, но качествен спортен костюм. Сърцето на Глеб затупа силно, когато колата зави по алеята към къщата.
За първи път от дълги години някой го чакаше да се върне. Странно, почти забравено вълнение, сякаш беше момче преди първата си среща. Едва престъпи прага, Глеб чу тропот от малки крака.
От хола изтича Тимоша, широко разперил ръце. Глеб хвърли пакетите на пода в коридора и грабна детето. Няколко пъти го хвърли високо-високо, предизвиквайки възторжен смях.
А после момчето го прегърна силно за врата и го целуна по бузата. Глеб почувства, как буца се надигна в гърлото му, а очите му се напълниха със сълзи от тази детска непосредственост. В това малко същество имаше толкова искреност, толкова чистота, че цялата му дългогодишна умора някъде изчезна.
Варвара стоеше на вратата на хола и срамежливо наблюдаваше тази сцена. По лицето й личеше, че все още не вярваше напълно в случващото се. Подаръците предизвикаха възторг у всички.
Тимоша веднага започна да разпакова играчките, повтаряйки: „Мамо, мамо, виж“. Варвара започна да отказва костюма, но Глеб ѝ кимна шегаджийски и я накара да го пробва. Костюмът ѝ стоеше като по поръчка.
По-късно вечерта, когато Тимоша заспа, те седяха в хола и пиеха чай. Разговорът течеше бавно, уютно, сякаш се познаваха от години. Глеб разпитваше Варвара за детството й, за мечтите й, без да навлиза в тежки подробности от миналото.
Тя говореше просто и откровенно, усещаше се, че недоверието към него почти е изчезнало. Глеб се хвана, че я наблюдава с някакво ново чувство. Хареса му как звучи ниският й глас, как жестикулира, когато разказва за сина си, как забавно набръчква носа си, когато се смее.
В тези минути се чувстваше като глава на семейство, където възрастната дъщеря и малкият внук се радват на пристигането му, липсват му. Не би било зле да си вземе куче, профуча в главата му, докато гледаше как Варвара замислено прелистваше албума с фотографии, който беше извадила небрежно. За първи път от дълги години тази мисъл за бъдещето не предизвикваше у него нито раздразнение, нито скука.
Благодарение на любовта и грижите на внезапно намереното си семейство, Глеб проживя година и половина. Не шест месеца, както предсказваха лекарите с техните графики и статистика, а цели осемнадесет месеца, всеки от които се превърна за него в откритие на нов свят. Този декемврийски ден, когато излезе от клиниката с присъдата, сега изглеждаше не като край, а като начало, истински живот, изпълнен със смисъл.
Всеки изживян ден придоби стойност, всеки изгрев стана подарък, който Глеб се научи да приема с благодарност. Първото, което направи през пролетта, беше да си купи куче. Огромен космат нюфаундленд на име Бос се появи в къщата, когато в градината започнаха да разцъфват пъпки.
Тимоша викаше от възторг, когато кученцето, което вече приличаше на малко мече, тромаво преминавайки по дебелите си лапи, за първи път огледа територията на новия си дом. Варвара в началото се страхуваше от тази огромна твар, но скоро Бос стана нейният верен спътник по време на разходките с Тимоша. „Кучетата усещат добрите хора„, – каза веднъж Глеб, наблюдавайки как кучето сложи глава на коленете на Варвара, докато тя четеше книга на сина си в градината.
„Той избра теб за своя стопанка, а не мен“. Варвара вдигна поглед от книгата и в очите й проблясна нещо, от което Глеб изведнъж се стопли, въпреки вечерната прохлада. През май, когато Тимошев разказваше в детската градина за котенцата, които видял у съседите, Глеб без много думи донесе вкъщи русокосо котенце.
Малкият сам избра име на новия си домашен любимец, Апелсин, заради ярката руса козина и също толкова яркия характер. Котето постоянно се промъкваше в най-невероятни места, но защо ли точно на коленете на Глеб, който изглеждаше най-неподходящ човек за котешки нежности, обичаше да се свива на топка и да заспива, мъркайки като малък мотор. Никитична само клатеше глава, наблюдавайки как бившият затворник всяка вечер се разхожда с момчето и кучето в градината.
Как търпеливо отговаря на безкрайните детски въпроси, как сутрин, въпреки лошото си самочувствие, седи с тях на общата закуска. Болестта прогресираше, имаше дни, когато Глеб не можеше да стане от леглото. В такива моменти Тимоша тихо се промъкваше в спалнята с рисунки или играчки, сядаше до него и шепнеше за своите малки приключения в детската градина.
Тези минути даваха на Глеб повече облекчение, отколкото всички предписани лекарства. Веднъж, когато Варвара слагаше момчето да спи, то изведнъж попита: „Мамо, а чичо Глеб, той е като татко, нали?“. Варвара се смути, не знаеше какво да отговори.
Глеб, който минаваше покрай детската стая, чу този въпрос и замръзна зад отворената врата. Той. Варвара подбираше думи, той е много добър човек, който се грижи за нас.
„Но татковците също се грижат“, настояваше Тимоша. „Паша и Миша имат татковци и живеят заедно.“ “Ние също живеем заедно.“
– Това е сложно, малкият – въздъхна Варвара. – Няма нищо сложно – изведнъж каза Глеб, влизайки в стаята. – Аз не съм твоят татко, Тимоша.
– Но знаеш ли, кой мога да бъда? Момчето го погледна с любопитство. – Дядо, – усмихна се Глеб. – Аз съм много по-голям от майка ти, почти като дядо.
– Дядо? – Тимоша кимна, сякаш разбрал някаква важна истина. – А Волков също има дядо, той му подарил велосипед. – И аз ще ти подаря, – обеща Глеб.
Веднага щом се стопли. След седмица Тимоша получи първия си велосипед. А Глеб, опирайки се на бастуна, който дотогава беше станал негов постоянен спътник, с часове наблюдаваше как Варвара учи сина си да държи равновесие на асфалтираната пътека в градината.
През юли, когато дори вечерният въздух беше пропит от жега, Глеб осъществи още една мечта. – Отиваме на море, – обяви той една сутрин, като сложи на масата три билета за самолет. – Но ти! – започна Варвара, тревожно поглеждайки към изпитото му лице.
– Можеш ли да пътуваш? – Не мога – отговори спокойно Глеб. – Но ако не сега, то кога? Те прекараха две седмици на брега на Черно море. Глеб прекарваше по-голямата част от времето си в сянката на чадъра, наблюдавайки как Тимоша с писък бяга от нахлуващите вълни, как Варвара го учи да плува, как заедно строят замъци от пясък.
Вечерите се разхождаха по крайбрежната алея, ядяха сладолед и гледаха залеза. По време на една от тези разходки Тимоша ги държеше здраво за ръцете, разговаряйки за нещо свое, детско. И Глеб улови погледа на Варвара, тревожен и в същото време изпълнен с някакво светло чувство, което той не смееше да назове.
– Ти промени живота ни – каза тя тихо, когато Тимоша се разсея от минаващо куче. – Не знам как да ти благодаря. – Вие променихте моя – отговори просто Глеб.
През август, когато се върнаха у дома, Глеб за първи път се срещна с адвоката. Разговорът беше дълъг и труден. Към този момент Глеб вече не можеше да се качва на втория етаж и спалнята му беше преместена долу.
Тимоша често тичаше при него, показваше му рисунки, разказваше за приключенията на Апелсин и Бос, които към този момент бяха станали неразделни приятели. Есента беше изненадващо топла и златна. Глеб седеше с часове в градината, наблюдаваше как падат листата от дърветата, как Тимоша ги събира в букети за майка си, как животът наоколо се готви за зимния сън.
А през октомври, когато първите слани покриха тревата със сребриста покривка, той окончателно оформи всички документи. Завеща всичко свое имущество на малкия Тимоша, назначавайки майка му за единствена настойница. Варвара плака, когато разбра за това, и дълго отказваше, казвайки, че не й трябва нищо.
Но Глеб беше непреклонен. „А как иначе?“, попита той тихо, гледайки я с избледнелите от болестта си очи. „Това е моето семейство.
Вие сте ми най-близки.“ По-близки от тях нямаше. През декември, когато падна първият сняг, точно като преди година, когато се срещнаха, Глеб помоли да изнесат стола му на терасата.
Никитична, измършавяла и остаряла през тази година повече, отколкото през предходните десет, мълчаливо му наметна на раменете одеялото, което сама беше изплела през дългите вечери, седейки до леглото му. В движенията й се четеше не само грижа за стопанина, но и майчина нежност към човека, когото тайно смяташе за свое семейство през всичките тези години. Завит в одеялото, той гледаше как Тимоша лепи снежен човек, как шефът тича из градината, как Варвара помага на сина си да прикрепи морковката за нос на снежната фигура.
„Винаги ще те помним“, каза Варвара, стоя до креслото му. „Ти ни подари живот“. „А вие ми дадохте смисъл„, отговори Глеб.
„И не съжалявам за нито един ден“. Когато след седмица го нямаше, в къщата нямаше викове и истерии. Имаше тиха скръб и благодарност за времето, прекарано заедно.
Тимоша, който току-що беше навършил седем години, разбра по свой начин. „Мамо“, каза той, гледайки портрета на Глеб, украсен с траурна лента, „дядо сега е на небето, нали?“ „Да, малки“, кимна Варвара, изтривайки сълза. „А той вижда как храня апелсина и боса?“ „Разбира се, че вижда“.
„Тогава ще се старая да правя всичко възможно най-добре, за да се радва“, – сериозно кимна момчето. Варвара прегърна сина си, гледайки през прозореца падащия сняг, същият като в деня на първата им среща. Сякаш успоредно с един завършен жизнен цикъл започваше нов, с надежда, с вяра, с любов.
В джоба на същото тъмно сиво палто, с което Глеб се беше върнал от клиниката в деня на първата им среща, намериха плик. Варвара позна палтото, то висеше в ъгъла на гардероба през всичките тези месеци, като спомен за миналия живот. В плика имаше медицинска карта с размашист диагноз, а на последната страница и кратка бележка, написана с вече забележимо променен, треперещ почерк: „Благодаря ви за година и половина истински живот.
Бях щастлив. Пазете се един друг“. Минаха много години.
Тимофей Денисович, известен кардиохирург, стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше как снегът покрива града с бял покрив. На масата лежеше историята на болестта на поредния пациент, мъж на средна възраст, с тежък диагноз, от който преди петнадесет години е починал неговият приемни дядо. Но днес медицината е направила голям напредък.
И диагнозата, която някога беше присъда, сега се лекуваше. Професоре, асистентката погледна в кабинета, пациентът пристигна за консултация. Тимофей кимна, хвърляйки последен поглед към прозореца.
В такива дни той особено ясно си спомняше човека, който му беше подарил дом, детство и бъдеще. Човека, чиято снимка все още стоеше на рафта в кабинета му, до портрета на майка му. „Поканете го“, каза той и на устните му се появи познатата топла усмивка, точно като тази на Глеб Аркадьевич на старата снимка.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: