— Повече не мога така, Ира. Просто не мога. Аз… аз исках син. Имах нужда от син. А при нас вече е трето момиче. Не така си представях живота.
Сергей стоеше на прага на кухнята, с овехтяла спортна чанта в ръка. Беше сутрин. Светлината, хладна и синкава, едва пробиваше през прозореца, хвърляйки ивици по пода. В стаята се усещаше миризма на готвеща се каша и сънен детски дъх. Сергей избягваше да срещне погледа на жена си, сякаш се страхуваше да не се разтопи под силата му. Лицето му беше напрегнато, челюстта му – стисната.
Ирина застина с дървената лъжица в ръка. Кашата на печката продължаваше тихо да бълбука, издавайки успокояващ, домашен звук, който в този момент прозвуча абсурдно в контраст с думите му. Машенка, най-малката, едва осеммесечна, пълзеше по излъскания от времето дървен под, издавайки доволни звуци, опитвайки се да хване с пръстче слънчевия отблясък, който танцуваше пред нея.
— Серьожа… моля те… Какво говориш? Какво става? Погледни ги… – Гласът на Ирина, обикновено спокоен и твърд, сега затрепери. Сърцето й се сви в болезнен възел. Тя погледна към дъщерите си – Аня, на осем, седеше на масата, подреждайки чиниите за закуска с прецизността на малък възрастен. Лиза, на пет, рисуваше нещо със стара, изгризана пастела на пода до Машенка. Нейните момичета. Техните момичета. Целият й свят.
Той дори не се обърна. Сякаш се страхуваше, че ако ги погледне, решимостта му ще се разпадне. Не каза нито дума повече. Нито „довиждане“, нито „ще се обадя“, нито „съжалявам“. Просто се извърна, протегна ръка към дръжката и вратата се затвори след него с тих, но окончателен звук. Този звук разряза утринната тишина като остър нож.
Машенка, сякаш усети внезапната промяна в атмосферата, вдигна глава от пода и тихо въздъхна, което бързо премина в кратък, разтревожен хлип. Рижият котарак Бублик, който се грееше на слънце на перваза, изви гръб, мушна опашка и скочи безшумно на пода, усещайки напрежението във въздуха. Аня, по-голямата дъщеря, застина с купчина чинии в ръцете. Нейните очи, твърде сериозни за осемгодишно момиченце, веднага се изпълниха с някакво зряло, болезнено осъзнаване. Тя не разбра думите на баща си, но усети емоцията, усети раздялата.
— Мамо, а татко кога ще се върне? – Лиза дръпна нежно халата на Ирина, още не разбирайки напълно какво се е случило. За нея татко просто беше излязъл, както всеки друг ден.
Ирина пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее емоциите си, да не се разпадне пред децата. Прокара ръка през косата си, набързо увита в хавлиена кърпа след сутрешния душ. Погледна към своите три дъщери – своето най-голямо щастие, своята утеха, своето всичко. Всяка от тях беше толкова различна, толкова скъпа. И сега те бяха само нейни. Нейна отговорност.
— Момичета, – тихо произнесе тя, гласът й беше странно спокоен, с усилие да прикрие бушуващата буря вътре. – Хайде да закусваме. Кашата ще изстине.
Първите дни минаха като в мъгла. Ирина действаше на автопилот. Ставаше, грижеше се за децата, готвеше, чистеше. Чакаше. Надеждата беше като слаба светлина в края на тунела. Надяваше се, че той ще се върне. През ден. През два. Че това е просто моментна слабост, някаква криза, която ще отмине. Но дните се нижеха един след друг, превръщайки се в седмица. Той не се обади. Не се появи. Всяка сутрин, когато се събуждаше сама, част от надеждата умираше. Съседите, когато я срещаха на улицата или в магазина, отвеждаха поглед, не знаейки какво да кажат. Шепнеха си. Жалваха я. А тя не искаше нито жал, нито съжаление.
Надя, нейната най-добра приятелка, се превърна в нейната спасителна котва през тези първи, най-трудни седмици. Тя заглеждаше почти всяка вечер – ту с буркан домашно малиново сладко, ту с топъл, ухаещ на ванилия ябълков щрудел, ту просто така, без повод, само за да помага, да бъде там, да пригледа децата, докато Ирина се занимава с безкрайните домашни дела – пране, готвене, поправки из къщата.
— Как изобщо има съвест? – Надя разливаше ароматен билков чай в двете изтъркани чаши, когато момичетата вече бяха заспали, сгушени една в друга в голямото легло. В гласа й звънеше истинско, неподправено възмущение. – Нарече се мъж, а избяга от собствените си деца, от собственото си семейство, сякаш от огън. Сякаш са някаква грешка.
Ирина мълчеше. Гледаше през прозореца към кленовите дървета в двора. Листата им вече започваха да пожълтяват – есента неусетно се прокрадваше, носейки хлад и меланхолия. Сякаш природата отразяваше промяната в нейния живот.
— Знаеш ли, Надя… последните година-две той се промени. Стана… друг. Отдръпваше се някак, когато се занимавах с Машенка. Сякаш му беше неприятно. Повтаряше постоянно: „Стига момичета, стига. Имам нужда от син. Искам наследник“. Сякаш те… те не бяха достатъчни.
— Но какво… какво ще правиш сега? Какво ще стане?
— Сега? – Ирина се изправи, раменете й бяха изправени, въпреки умората, която я изгаряше отвътре. – Сега сме сами, Надя. Само аз и момичетата. Трябва да се справим.
Дните се нижеха бавно, тежко, като гъст мед, който капе от лъжица. Животът без него се оказа много по-сложен, отколкото си беше представяла. Не само емоционално, но и чисто физически, и най-вече финансово. Детските надбавки едва покриваха най-необходимото – хляб, мляко, дрехи втора употреба. Трябваше да намери начин да изкарва пари.
Нощем, когато къщата утихваше и момичетата спяха дълбоко, Ирина плачеше в възглавницата си, задавяйки се от сълзи, за да не ги чуят. Изливаше цялата си болка, разочарование, страх, гняв. А денем – денем работеше неуморно. Переше на ръка в легени, готвеше на старата печка, чистеше, грижеше се за децата.
И тогава й хрумна идеята с печенето. Баба й беше майстор на тестени изделия. Ирина си спомни някои рецепти. Започна да меси тесто, да прави баници, пирожки, козунаци. Отначало само за тях. Но скоро реши да опита да продава. Уговори се с малък магазин в райцентъра. Всяка седмица започна да носи там каквото успее да изпече.
Глаза й щипеха от дима на печката на дърва, брашното се забиваше под ноктите й, гърбът я болеше постоянно от стоене над тестото и печката, ръцете й станаха груби от водата и работата. Често се чувстваше изтощена до краен предел. Но всяка сутрин, преди изгрев слънце, тя отново ставаше. Трябваше. Заради тях. Заради нейните момичета.
Месец след заминаването на Сергей, Лиза, гледайки снимката му на скрина – онази, където всички бяха заедно, усмихнати – зададе въпроса, който от месец тегнеше във въздуха:
— Мамо, а татко умря ли?
Сърцето на Ирина се сви от болка. Тя коленичи до нея, прегърна я нежно.
— Не, скъпа. Не е умрял. Татко просто… ухошёл.
— Защо? – не разбираше детето, в очите й имаше искрена почуда.
— Защото… защото понякога възрастните вземат странни, глупави решения – искаше й се да каже истината. Да каже, че техният баща се е оказал слаб човек, егоист, който е предпочел своята нереализирана мечта пред любовта и отговорността. Но думите заседнаха в гърлото й. Как да обясни на едно петгодишно дете? – Хайде, иди помогни на Аня с посудата. Тя вече е голямо момиче, има нужда от помощница.
Октомври дойде с проливни дъждове и студен вятър, който безмилостно се вмъкваше през пукнатините в старите дървени дограми на къщата. Беше студено и влажно. Ирина се опитваше да запушва дупките с парцали и хартия, а момичетата й помагаха – подаваха й, държаха. Аня сякаш се беше превърнала в малък възрастен за една нощ. Пораснала, често мълчалива, но винаги беше до майка си – подхващаше Машенка, когато най-малката ставаше капризна или плачеше, завиваше Лиза с одеяло вечер, помагаше в чистенето. Тя беше нейната дясна ръка, нейната малка опора.
— Ние ще се справим, мамо – каза тя една вечер, докато заедно чистеха картофи за вечеря. Думите й бяха тихи, но изпълнени с увереност, която смая Ирина. Това не беше просто детско обещание, беше осъзнаване.
— Разбира се, дъщеричке – Ирина се наведе и целуна Аня по темето, което ухаеше на печка, на дим и на есенни ябълки, донесени от градината на Надя. – Разбира се, че ще се справим. Ти си толкова силна. И Лиза е силна. И Машенка е силна.
Машенка правеше първите си колебливи стъпки. Заливаше се от смях, когато успяваше да се задържи на крака за секунда, хваната за ръба на табуретката или за стария комод. Беше малко, шумно топче енергия, което бърбореше несвързани срички и мърмореше нещо неразбираемо нощем в съня си. Никой не очакваше, че именно тя, най-малката, която едва произнасяше „ма-ма“ или „па-па“ (в редките моменти, когато се опитваше да каже тази дума), изведнъж ще произнесе ясно, отчетливо, звънко: „Аня!“.
Старшата дъщеря застина с чиния в ръка, обърна се рязко към малкото си сестриче, в очите й се четеше почуда, после нежност. А Ирина… Ирина внезапно почувства, как нещо вътре в нея, нещо заледено и вкочанено от мъка, започва да се топи. И се разсмя. Смя се силно, с цяло гърло, смя се така, както не се беше смяла от месеци. Сякаш току-що се беше научила на това просто човешко чудо – да се смее. В една дума на най-малкото си дете, произнесена към най-голямото, тя видя бъдещето. Тяхното бъдеще. Тяхната сила.
— Хайде, стига гледане! – въздъхна тя, избърсвайки сълзите от смеха си. – Трябва да замеся тестото. – Тя засука ръкавите на блузата си. – Утре сутринта ще изпека много плюшки и ще ги занеса в магазина. Обещаха да вземат голяма партида за продажба. Трябва да съберем пари за дърва.
Аня мълчаливо протегна към нея пакет с брашно. Черният котарак Тимон, който беше останал верен спътник след заминаването на Сергей, се търкаше в краката й, издавайки меко, дълбоко мъркане, сякаш я подбадяваше, сякаш й казваше: „Всичко ще бъде наред, стопанко“.
Мина още една година. Втората зима без Сергей. За прозореца бавно и тържествено падаше първият сняг за сезона, покривайки земята с пухкаво бяло одеяло. Сергей така и не се обади, нито се появи. Сякаш се беше изпарил от живота им. Не остави следа, освен празнина в сърцето на децата и тежест на раменете на Ирина.
— Ами ако… ами ако се върне за Нова година, мамо? – тихо попита Лиза преди сън, притискайки към себе си овехтяла играчка-заек. Гласчето й беше пълно с детска надежда.
Ирина се наведе, погали я нежно по косата. Усети колко е изтощена, но и колко е силна.
— Спи, зайче мое. Не го чакай. Ние вече имаме свой живот, свой път. И той е хубав.
Тя не знаеше дали ще й стигнат силите. Не знаеше какво ги чакаше пред тях, в тази несигурна бъдеще. Но едно знаеше със сигурност – нейните момичета никога не трябваше да се чувстват изоставени. Тяхното детство трябваше да бъде изпълнено с любов и сигурност. И тя щеше да направи всичко възможно за това.
Сергей така и не се появи. Нито на Нова година, нито на рождените дни на момичетата, нито на други празници. Нито обаждане, нито писмо. Но те отдавна бяха спрели да се надяват, да чакат, да се взират към пътя. Животът продължаваше и без него.
Техният дом вече не беше изпълнен с призрачното очакване на завръщането му. Напълни се с аромата на свежа изпечена изпечена тестена изделия, на ябълков пай, на домашен уют. Звънеше от детския смях – вече по-зрял, по-осъзнат. Трите дъщери растяха – светли, силни, жизнерадостни, с живи, блестящи очи, пълни с любопитство и енергия.
А Ирина… Ирина се беше променила. От изплашена, объркана жена, тя се беше превърнала в истинска скала, в опора, от която можеш да черпиш сила. Лицето й беше изморено, но в погледа й имаше увереност, която не беше притежавала преди.
Вечерта тя излезе на верандата. Маша и Лиза се занимаваха в двора с малко, черно котенце – ново попълнение в тяхното животинско семейство, намерено край пътя. От прозореца на къщата струеше топла, жълтеникава светлина. Ирина пое дълбоко въздух, напоен с аромата на вечерна роса и цветя, и се усмихна. Усмивката й беше спокойна, пълна с вътрешен мир.
Някой си беше тръгнал. Някой беше избрал друг път. Но светлината вътре в тях – в нея и в нейните момичета – беше останала. Дори се беше усилила. И пред тях… пред тях беше цял живот. Тяхната живот.
— Ставай, поспаланке, че ще закъснееш за училище – Ирина леко разтърси Аня за рамото. За прозореца бавно се топеше февруари – вторият без Сергей.
Аня скочи от леглото, разтривайки очи, сънена.
— Ама… нощес валя ли сняг?
— Валя, валя – усмихна се Ирина, докато приготвяше закуската. – Сугробите са над коленете. Истинска зима.
Две години пролетяха като един миг. Бяха оставили следи – няколко нови бръчици около очите на Ирина, груби, изморени от работа ръце. Но я бяха научили на много. Научи се как бързо да запалва печката само с една кибритена клечка, как да кърпи дрехите така, че да не си личи, как да се справя сама с всичко. И най-важното – научи се да вярва в себе си и в бъдещето.
— Мамо, на Колка телефонът му е нов! – Лиза, вече десетгодишна, вбегна в кухнята, размахвайки лъжица. – А на мен кога ще купиш?
— О, задължително ще купим – Ирина се усмихна, разбърквайки кашата в тенджерата. – Ето, като продам партидата пироги за празника, ще видим.
Дъщеря й не знаеше, че предишната нощ Ирина беше пекла до полунощ, за да събере пари за нови валенки за Машенка, чиито крачета вече бяха пораснали. Кухнята се изпълни с топлина и аромат на прясно изпечена тестена изделие. Тимон, черният котарак, верен на навиците си, се беше настанил удобно на перваза на прозореца, докато рижият Бублик, вече малко по-бавен, гонеше игриво Машенка, която се заливаше от смях.
— Ние сме силни! – радостно възкликна Машенка, която вече говореше свободно, балансирайки с дървено кубче на дланта си.
Тази фраза, случайно изречена от Ирина в една от първите, най-трудни вечери след заминаването на Сергей, се беше превърнала в тяхно семейство заклинание. Повтаряха го преди сън, сцепили ръце. Казваха си го сутрин, когато се събуждаха. Беше техният код, тяхната сила.
— И няма да се сломим – кимна Ирина, гледайки дъщеря си с тиха гордост.
След ухода на Сергей, животът в селото сякаш стана по-дружелюбен към тях. Хората, които първоначално бяха смутени или клюкарстваха, сега протягаха ръка за помощ. Някой принасяше буркан зимнина, някой носеше стари, но запазени дрехи за момичетата. Надя се беше превърнала почти в член на семейството – заглеждаше всеки ден, помагаше с най-малката, докато Ирина изпълняваше големи поръчки за печене.
— Ти вече не си онази изплашена жена, каквато беше, докато Сергей беше тук – каза Надя една сутрин, наблюдавайки как Ирина ловко работи с тестото. – Разцъфтя, като пролетна роза.
— Каква роза, Надя – усмихна се Ирина с лека самоирония. – По-скоро чертополох. Жилав и бодлив.
Но вечерта, застанала пред малкото огледало на стената, тя изведнъж забеляза – правата си гръб, уверения поглед в очите си. Тя наистина се беше променила. Нещо в нея се беше втвърдило, станало по-силно. Нещо се беше разцъфтяло.
Един ден дойде съобщение от училището. Аня има проблеми. Ирина, хвърляйки всички текущи дела, се втурна веднага.
— Сбила се е с едно момче – строго каза учителката, млада жена, която не разбираше много от житейски драми. – Той казал, че баща й е избягал, защото те… защото те са нищожни.
Ирина стисна юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха в дланите. Пое дълбоко въздух.
— И какво направи Аня?
— Разби му носа.
Вкъщи Ирина прегърна дъщеря си. Сърцето я болеше за нейната болка, но в същото време изпитваше гордост от нейната решимост да се защитава.
— Не трябва да се биеш, Аничка. Боят не решава нещата.
— А какво трябва да правя, мамо? – в очите на Аня блеснаха сълзи, които тя се опитваше да скрие. – Трябва ли да слушам как всички шушукат зад гърба ни? Как ни жалят? Как ни обиждат?
— Трябва да бъдеш над това, миличка – Ирина оправи нежно косата й. – Не им позволявай да те наранят с думите си. Не им давай тази сила. Нека говорят. Ние знаем кои сме. Ние знаем колко струваме.
Пролетта дойде внезапно, както често се случва в селото – земята бързо размекна, въздухът стана влажен, изпълнен с миризмата на топящ се сняг и пробуждащ се живот. У крилото се показаха първите зелени стръкчета, а скоро след това и първите пъпки на лалета – същите онези, които някога беше садил Сергей, подсвирквайки си весела мелодийка.
На Ирина два пъти й се искаше да вземе лопатата и да изкопае тези цветя, които бяха болезнено напомняне за миналото, за човек, когото искаше да забрави. Но не можа. Цветята не бяха виновни. Тяхният стопанин просто се беше оказал недостоен за тяхната красота.
Сега в стаята, която някога беше обща спалня на съпрузите, вече не се усещаше неговото присъствие. Вместо това, пространството се изпълни с аромата на свежа изпечена тестена изделие, на подправки, на живот. В ъгъла, където преди стояха неговите вещи – куфари, спортна чанта, рибарски принадлежности – сега се беше настанила старичка шевна машина, одолжена от съседката Валя, която също се занимаваше с ръкоделие.
Тук, в тази преобразена стая, Ирина и момичетата създаваха своите малки чудеса – имбирни меденки, които вече бяха станали толкова известни, че ги поръчваха дори от райцентъра. Правеха ги с любов, с усмивка, заедно.
— Мамо, аз приличам ли на него? – Лиза се въртеше пред напуканото огледало на стената, разглеждайки любопитно чипото си носле.
Ирина застина за момент, държейки в ръцете си незавършена завеса. Погледна дъщеря си.
— Очите ти… да, очите ти са негови – отговори тя внимателно. – Но вътрешно, Лизи, ти си съвсем, съвсем различна. Ти не си от тези, които изоставят своите.
Тя отдавна беше спряла да плаче нощем в възглавницата. Отдавна не чакаше неговите стъпки на крилото. Парите, които преди често отиваха за негови развлечения или за излишни неща, сега се харчеха за учебници, за обувки, за дрехи, за да могат момичетата да живеят нормално. Къщата стана по-светла. Не само физически, но и духовно.
— Ами ако бях момче, мамо? Той щеше ли да остане тогава? – внезапно попита Лиза по време на вечеря.
Аня рязко вдигна глава от чинията, а Машенка продължаваше съсредоточено да си играе с лъжицата в супата, без да разбира смисъла на думите.
— Той не си тръгна заради теб, Лиза – твърдо, без никакво колебание, каза Ирина. – Не си тръгна заради никоя от вас. Той просто е слаб човек. Който не може да носи отговорност за собствения си живот и за своите решения. А ние… ние сме силни. Помни това. Винаги.
Един ден Надя принесе писмо. От Сергей. Първото писмо от две години. Ирина дълго гледа писмото в ръката си. Пликът беше чист, пощенското клеймо – от друг град. Но тя не го отвори. Държа го няколко дни, после просто го сложи в печката и го изгори, без да прочете нито дума.
— Ама… не ти ли е интересно какво пише? – учуди се Надя, която знаеше за писмото.
— Защо? – отвърна Ирина спокойно, без емоция. – Вече сме други хора. Неговите думи вече нямат значение за нас. Ако иска да види дъщерите си, ако има смелост, нека дойде тук. Нека дойде и ги погледне в очите. Тогава може би ще има какво да каже.
В онази вечер тя извади стар семеен албум. Намери една от последните снимки – четиримата, преди раждането на Маша. Сергей се усмихваше, прегърнал я през раменете, те стояха с Аня и Лиза. Къде изчезна този човек? Кой беше той? Ирина внимателно взе ножица и изряза себе си с децата. Постави снимката в нова рамка.
— Справихме се – прошепна тя, гледайки спящите си дъщери в техните легла. – Без него. Станахме по-силни.
— Мамо, приеха ме! – гласът на Аня трепереше от радост и вълнение. Беше получила писмото. – Приеха ме в педагогическия институт!
Десет години пролетяха неусетно, като един ден. Машенка вече беше ученичка, тичаше във двора с другите деца от селото. Лиза беше тийнейджърка, помагаше в печенето на прочутите на цялото село пироги и меденки. Аня беше завършила гимназия и се готвеше за нов живот – в големия град, в университета.
Ирина притисна писмото за зачисляване към гърдите си. Ръцете й трепереха не от слабост, а от емоция. Колко нощи беше будувала, работейки допълнително, шиейки, печейки, за да може дъщеря й да учи? Колко пъти се беше лишавала от нещо, само и само да отдели пари за образованието на децата си?
— Заслужила си това, дъщеричке – каза тя, прегръщайки Аня силно, чувствайки как е пораснала, как се е превърнала в млада жена през последните години. – Ти си толкова умна, толкова старателна. Всичко прави правилно.
В градината пред къщата цъфтяха лалетата – ярки, горди, оцелели и размножили се дори без особени грижи. На верандата, построена с нейните ръце и с помощта на съседа Петрович, стоеше нова дървена маса, направена от стари дъски и покрита с лак. Рижият котарак Бублик, вече стар и малко по-свадлив, се припичаше на слънце, а Тимон отдавна си беше отишъл на котешкото небе, оставяйки след себе си три котенца, които сега живееха щастливо при Надя.
Къщата се беше преобразила – вместо старите, олющени тапети, сега имаше нови, светли, с дребен цветен десен. Дървеният под блестеше от чистота. По стените висяха детски рисунки на Машенка, грамоти и дипломи на Аня, снимки на тяхното малко, силно семейство.
— Аз нарисувах картичка! – Машенка протегна към Аня лист хартия, изрисуван с много цветове и сърца. – „Най-добрата фамилия на света“.
— Ти си абсолютно права, малката – Аня прегърна силно сестра си. – Точно така е.
Когато по-малките момичета заспаха, Ирина и Аня седнаха на верандата. Звездите трептяха в тъмното юлско небе, изпълнено с аромата на летни цветя.
— Страшно ли е? – попита Ирина, знаейки, че дъщеря й се вълнува от предстоящия живот в града.
— Малко – призна си Аня. – Ами ако… ами ако не се справя?
— Ще се справиш – Ирина взе ръката й в своята. Ръката на Аня беше млада, но вече не беше гладка, беше работила много. – Ти си силна. Ние всички сме силни. Ти имаш нас.
— Искам да приличам на теб, мамо – внезапно изрече Аня с глас, пълен с любов и възхищение. – Искам да съм като теб. Само… малко по-мека.
Ирина се засмя през сълзи.
— Може би малко мекота няма да ни навреди, момичето ми. През годините тя ни липсваше.
Селото бавно заспиваше. В прозорците на къщите един по един гаснеха светлините. От съседния двор се носеше тиха музика – някой празнуваше рожден ден. Животът продължаваше своя обичаен ход – без Сергей, но изпълнен със смисъл, с любов, с топлина.
— Чудя се… къде ли е той сега? – попита Аня за баща си. За първи път от много дълго време. Въпросът не беше зададен с болка, а с някакво тихо любопитство.
— Не знам – честно отговори Ирина. – Онова писмо така и не го отворих. Изгорих го.
— Правилно направи – кимна Аня. – То вече не ни трябваше. Неговият свят вече не е нашият свят.
На сутринта Надя донесе пресни кифлички и новина: видели Сергей в съседното село. Проездом. Казаха, че търсел нещо или някого. Изглеждал… изгубен.
— Какво ще правиш, ако дойде? – попита Надя, тревожно поглеждайки към пътя, който водеше към тяхната къща.
Ирина избърса ръце в престилката. В погледа й нямаше страх, нито колебание.
— Ще го изслушам. Ако има какво да каже. Ще му покажа как живеем. Кои сме станали.
— А момичетата?
— Той им е баща, каквото и да стана. Това не може да се промени. Но решението дали искат да го видят, дали искат да имат нещо общо с него – това вече е тяхно решение. Нека те сами да решат. Ако имат какво да си кажат.
Но Сергей така и не се появи. Може би не посмя. Може би просто профуча покрай тяхното село, без да се обърне. Но това вече нямаше значение. Техният живот не зависеше от неговото решение.
Настъпи денят за отпътуване. Аня беше събрала малка чанта – само най-необходимото за начало. Автобусът за града трябваше да пристигне на обед. Лиза помагаше да подредят тетрадки и книги, мълчалива, опитвайки се да сдържи сълзите си. Машенка не разбираше напълно какво се случва, но усещаше настроението и се държеше тихо.
— Ти ще идваш всяка неделя, нали? – каза Лиза с умолителен глас на автобусната спирка, сгушена до Аня. – Обещаваш ли?
— Обещавам, мъничка – Аня я целуна по темето. – Всяка неделя.
На автобусната спирка, под горещото лятно слънце, настъпи тишина. Ирина се опитваше да се държи, но очите й издайнически блестяха.
— Като стигнеш, веднага се обади – поправи тя яката на якето на дъщеря си, въпреки жегата. – И да се храниш добре, чу ли? Никакви глупости!
Аня прегърна силно майка си. Това беше прегръдка, изпълнена с години любов, подкрепа, борба.
Автобусът потегли, откарвайки я към нов живот – с учене, с професия, с планове за бъдещето, което сама щеше да гради. Но нейните корени останаха тук, в тази земя, в тази къща, в майчините ръце, в звънкия смях на сестрите й.
Ирина стоеше, провождайки автобуса с поглед, докато той не изчезна зад завоя. Лиза се притисна до нея, обхващайки я през кръста с малките си ръчички.
— Ще пробием, мамо.
— А къде да ходим, родната ми – отвърна Ирина, прегръщайки дъщеря си, усмихвайки се през сълзи. – Където и да отидем, ще сме силни. Заедно.
Тази история не беше за изоставяне. Беше за намиране. Намиране на сила там, където си мислиш, че няма нищо. Намиране на щастие след болка. Намиране на себе си, когато си мислиш, че си загубен. Беше история за жени. За майка и дъщери. За тяхната непобедима сила.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: