На гърба пишеше: „Мъжът до прозореца ви снима. Каквото и да ви каже Виктор навън, изчакайте ме. Имам и записа от миналата събота.“
Прочетох последното изречение два пъти. После прибрах бележката в джоба си.
Виктор ме чакаше до вратата с палтото ми в ръце. Беше запомнил, че левият ръкав има скъсана подплата, и го придържаше с пръсти, за да не се закачи часовникът ми. През цялата вечер правеше такива дребни, мили жестове. Сега се запитах колко от тях се виждаха добре от масата до прозореца.
– Ще ти върна парите още утре – каза той достатъчно високо, за да го чуят и отвън. – Предполагам, че втора среща няма да има?
Зад гърба ми изскърца стол. Мъжът до прозореца беше станал. Държеше телефона пред гърдите си.
– Защо реши така? – попитах.
За миг Виктор се обърка. Явно имаше готова реплика за друг отговор.
– Обикновено жените си тръгват, щом разберат, че трябва да платят – усмихна се той. – Миналата събота една ме остави сам на масата.
Тогава разбрах защо сервитьорката беше написала точно тази дата.
– Хайде да почакаме малко – казах. – Може и да се върне.
Усмивката му изчезна.
Сервитьорката дойде, още с престилката. На екрана на телефона ѝ се виждаше нашата маса. На нея седеше момиче със зелена жилетка. Познавах всяко копче на тази жилетка. Последното беше малко по-тъмно от другите, защото аз го бях пришила.
Момичето беше дъщеря ми Ива.
От седмица в интернет се въртяха единайсет секунди от първата ѝ среща с Виктор. Виждаше се как той протяга картата си, как сервитьорката поклаща глава и как Ива става, взема си чантата и излиза. Под клипа Виктор беше написал: „Докато си мислеше, че аз черпя, ѝ бях много приятен.“
Хиляди непознати се бяха произнесли що за човек е дъщеря ми. Аз също. Когато Ива се опита да ми разкаже какво е станало, я прекъснах с думите:
– И все пак виждам с очите си как си тръгваш.
После тя ми показа съобщението, което беше изпратила на Виктор същата вечер. „Върнах се. Къде си?“ Прочетох го, намерих профила му и сама му предложих да се видим. Той избра ресторанта. Дори масата беше същата.
Сервитьорката пусна записа без звук. Видях как Ива излиза. Видях и онова, което липсваше в клипа. Минута по-късно Виктор и приятелят му грабнаха якетата си и се измъкнаха. Скоро след това Ива се върна задъхана. В ръката си държеше банкноти. Огледа празната маса и седна да го чака.
– Изтича до банкомата, защото моят терминал уж не работеше – каза сервитьорката. – Аз я пратих дотам. После ѝ взех парите. Докато ѝ връщах рестото, тя ме помоли, ако момчето се върне, да му кажа, че сигурно са се разминали.
Виктор протегна ръка към телефона ѝ. Тя отстъпи.
– Нали се разбрахме? – попита я той.
– Разбрахме се и да замъглиш лицето ѝ. А вчера тя дойде тук с нова прическа и ме попита дали хората още я познават.
За това Ива не ми беше казала. Аз дори я бях похвалила, че късата коса ѝ отива.
Приятелят на Виктор вече беше свалил телефона. Самият Виктор предложи да изтрие клипа веднага. Още докато говореше, го отвори, натисна нещо и ми показа празния екран, сякаш с това бяхме приключили.
– На мен ми трябва другият запис – обърнах се към сервитьорката.
Тя ми го изпрати още там.
Ива ме чакаше в колата отсреща. Като седнах до нея, веднага ѝ показах телефона.
– Имаме всичко. Вижда се как се връщаш. Сега можеш да го покажеш на когото поискаш.
Тя остави телефона между нас, без дори да погледне записа.
– На теб исках да го покажа, мамо. Другите не ги познавам.
Бях влязла в онзи ресторант с приготвена реч за човека, който беше унизил дъщеря ми. Бях я репетирала наум цял следобед. А сега седях до нея и едва намерих две думи.
– Сгреших, Иве.
Тя избърса с ръкав запотеното стъкло. На тротоара Виктор се оглеждаше за такси. Аз обърнах телефона с екрана надолу.
– Ще ми разкажеш ли как мина онази вечер? – попитах.
– Нали вече видя?
– Видях. Искам да те чуя.
Ива помълча. После се облегна на седалката.
– Ами… в началото той беше много мил, мамо.
Този път я оставих да довърши.