Навън вече се разсъмваше, а неделната сутрин в апартамента на Мария започна както обикновено: аромат на току-що приготвено кафе, тихото шумолене на вестника, разгръщан на кухненската маса, и лекото скърцане на пода под стъпките на София, която току-що се беше събудила. Светлината, която се процеждаше през пердетата, рисуваше златни ивици по стените, обещавайки един спокоен и слънчев ден. Но спокойствието беше само привидна завеса, която предстоеше да бъде разкъсана от една единствена, смразяваща фраза.
Мария седеше на масата, обгърнала с ръце топлата чаша с кафе, докато погледът ѝ блуждаеше по заглавията във вестника. Умът ѝ обаче беше далеч от новините. Той се връщаше към последните няколко месеца, към промените, настъпили в живота ѝ след появата на Виктор. След дълги години на самота, изпълнени с грижи за София и опити да се справи с финансовите предизвикателства сама, Виктор беше влязъл в живота ѝ като лъч светлина. Той беше обаятелен, внимателен и изглеждаше искрено загрижен за нея и дъщеря ѝ.
След месеци на напрежение и съмнения в предишните си отношения, Мария най-накрая почувства, че животът ѝ се подрежда. Виктор беше успял да разтопи ледовете около сърцето ѝ, да я накара отново да повярва в любовта и в бъдещето. Той беше говорил за общи планове, за пътувания, за уютен дом, изпълнен със смях и щастие. Тя се беше оставила на тази вълна от оптимизъм, отчаяно желаейки да повярва, че най-лошото е зад гърба ѝ.
Той изглеждаше като грижовен съпруг – винаги се опитваше да я зарадва с малки жестове, да ѝ донесе цветя без повод, да я изненада с любимото ѝ ястие. Дори започна да обръща повече внимание на София, нещо, което Мария оценяваше високо. София, обаче, си остана резервирана. Детето, което беше преживяло твърде много за крехката си възраст, имаше инстинкт за хора, който рядко грешеше. Тя не му позволяваше да се приближи прекалено, отговаряше с едносрични думи на въпросите му и често се отдръпваше, когато той се опитваше да я прегърне. Мария беше отдавала това на естествената предпазливост на София след развода с баща ѝ, който беше оставил дълбоки белези в душата на детето. Тя се надяваше, че с времето и търпението на Виктор, София ще се отпусне и ще го приеме.
В този момент, точно когато мислите ѝ се лутаха между надеждата и лекото безпокойство, Виктор влезе в кухнята с усмивка, носейки поднос със закуска: тост, конфитюр и три чаши портокалов сок. Усмивката му беше широка, очите му – топли, а цялото му излъчване – на човек, който е доволен от живота си. Остави подноса на масата с лек звън на стъкло и порцелан и, съвсем естествено, подаде една от чашите към Мария, като каза с нежност, гласът му беше като нежен шепот, изпълнен с грижа и обич:
— Това е за теб, скъпа, сутрин трябва да пиеш витамини. Ще ти даде енергия за целия ден.
Мария пое чашата с благодарност, усещайки хладната ѝ повърхност в ръката си. Портокаловият сок изглеждаше свеж и апетитен, а мисълта за витамините ѝ се стори добра идея. Тя вече я беше вдигнала към устните си, готова да отпие.
София, седнала срещу тях, на другия край на масата, изведнъж се напрегна. Цялото ѝ малко телце се вцепени, а погледът ѝ, обикновено изпълнен с детска невинност, сега беше остър и пронизващ. Той се спря първо върху чашата в ръката на Мария, после върху Виктор, който вече се бе обърнал, за да си сипе кафе, гърбът му беше към тях, а той не забелязваше напрежението, което изпълваше стаята. Мария не забеляза тази рязка промяна в дъщеря си, погълната от собствените си мисли и от нежността на момента. Но нещо в мълчанието на София, в необичайната ѝ неподвижност, накара майчиното ѝ сърце да прескочи удар. Едно невидимо предчувствие, студена вълна, която премина през нея, я накара да замръзне.
София рязко стана от стола си, толкова рязко, че столът изскърца силно по плочките на пода, нарушавайки тишината. С треперещ, но твърд глас, който беше необичайно силен за нейната възраст, тя каза, думите ѝ бяха като изстрел в тишината, пронизващи и остри:
— Мамо, не пий от тази чаша! Новият татко сложи нещо вътре!
Мария застина. Ръката ѝ, която държеше чашата, замръзна във въздуха. Думите на дъщеря ѝ отекнаха като гръм в ушите ѝ, като ехо в празна стая, повтаряйки се отново и отново. Тя погледна чашата, която вече бе вдигнала към устните си, и изведнъж портокаловият сок в нея изглеждаше зловещ, сякаш криеше тъмна тайна. Сърцето ѝ започна да бие лудо, а кръвта се отдръпна от лицето ѝ, оставяйки го бледо и студено.
Смаяна от чутото, от тежестта на тези думи, изречени от собственото ѝ дете, тя бавно свали чашата. Погледът ѝ се стрелна към София, която стоеше неподвижна, с широко отворени очи, в които се четеше паника и страх. После погледна към гърба на Виктор, който все още си сипваше кафе, без да подозира за драмата, която се разиграваше зад него. Подчинявайки се на инстинкта си, на онова първично майчино чувство за опасност, което я беше водило през целия ѝ живот, тя размени своята чаша с тази, която беше пред Виктор, на подноса. Движението ѝ беше бързо, почти незабележимо, изпълнено с паническа решителност.
Точно в този момент той се обърна към тях, с чаша кафе в ръка и усмивка, която бавно започна да избледнява от лицето му. Погледът му се спря първо на София, после на Мария, която държеше чашата, предназначена за него. И от това, което Мария видя в очите му, кожата ѝ настръхна. Усмивката му се превърна в гримаса, а очите му, които преди секунди бяха топли и любящи, сега бяха студени, празни и изпълнени с една такава зловеща светлина, че на Мария ѝ се стори, че гледа в очите на непознат. В тях нямаше и следа от предишната нежност, само студена, пресметлива ярост. Това не беше човекът, когото смяташе, че познава. Това беше сянка, чудовище, скрито под маската на грижовен съпруг.
Глава 2: Сянката на миналото
Тишината в кухнята стана оглушителна. Звънът на чашата, която Мария беше оставила на масата, прозвуча като камбана в празна катедрала. Виктор стоеше неподвижен, с чаша кафе в ръка, а погледът му, изпълнен със смесица от изненада, гняв и нещо по-тъмно, беше прикован в Мария. Усмивката му беше изчезнала напълно, заменена от твърда, почти жестока линия на устните. София, малка и уязвима, се беше прилепила към майка си, стиснала здраво ръката ѝ, сякаш търсеше защита от невидима заплаха.
Мария усети как студена вълна я обгръща. Всички онези малки съмнения, които беше потискала в себе си през последните месеци, изведнъж изплуваха на повърхността, оформяйки зловеща картина. Неговите уж случайни въпроси за нейното здраве, настояването му да пие витамини, които той лично ѝ носеше, дори прекалената му грижа, която понякога ѝ се струваше задушаваща – всичко това изведнъж придоби нов, зловещ смисъл.
— Какво… какво каза София? – гласът на Виктор прозвуча неестествено спокойно, но Мария долови в него една едва доловима нотка на заплаха. – Защо не пиеш сока, скъпа?
Мария не отговори веднага. Погледът ѝ се стрелна към чашата пред Виктор – чашата, която преди секунди беше в нейната ръка. Сърцето ѝ биеше като лудо, а в главата ѝ се въртеше само една мисъл: „Какво имаше вътре? Какво е искал да ми направи?“
— Мамо, той… той сложи нещо – прошепна София, гласът ѝ беше едва доловим, но изпълнен с ужас. – Видях го, когато отидох до тоалетната. Той беше в кухнята и… и сложи нещо в чашата ти.
Виктор се усмихна, но това беше студена, пресметлива усмивка, която не достигаше до очите му.
— София, миличка, това не е вярно. Просто си сънувала лош сън. Татко никога не би направил такова нещо на мама.
Гласът му беше мек, почти успокояващ, но Мария видя как мускул на челюстта му потрепва. Тя знаеше, че той лъже. Знаеше го с всяка фибра на съществото си. Инстинктът ѝ, който я беше предупредил преди секунди, сега крещеше за опасност.
— Не, не съм сънувала! – София вдигна глава, очите ѝ бяха пълни със сълзи, но погледът ѝ беше твърд. – Видях те! Сложи нещо малко, бяло, в чашата!
Виктор направи крачка към тях, но Мария инстинктивно се отдръпна, привличайки София по-близо до себе си. Напрежението в стаята стана осезаемо, почти задушаващо.
— Мария, какво е това? Не вярваш на дъщеря си, нали? Тя е само дете, може да си е въобразила.
— Не знам, Виктор – гласът на Мария беше треперещ, но в него се прокрадваше решителност. – Но… трябва да разбера.
Тя погледна чашата пред него. Той я погледна. В очите му се четеше нещо, което Мария никога не беше виждала – комбинация от паника и смъртоносна решителност. Той знаеше, че е разкрит.
— Не си ли гладна, скъпа? – той се опита да смени темата, но гласът му беше напрегнат. – Сокът ще изстине.
Мария поклати глава.
— Няма да пия от тази чаша. И ти също.
Виктор се усмихна отново, но този път усмивката му беше по-скоро гримаса.
— Както желаеш. Но това е абсурдно.
Той посегна към чашата, която беше пред него, сякаш за да я отпие. Мария изпищя.
— Не!
Виктор замръзна. Погледът му се върна към нея. В този момент Мария видя не само гняв, но и дълбока, студена ярост. Тя разбра, че е в опасност. Че София е в опасност.
— Трябва да изляза – каза Мария, гласът ѝ беше по-уверен, отколкото се чувстваше. – Трябва да заведа София на училище.
— Днес е неделя, Мария – гласът на Виктор беше тих, но изпълнен със заплаха. – Няма училище.
Мария преглътна. Беше забравила. Паниката я обзе. Трябваше да измисли нещо. Трябваше да избяга.
— Трябва да отидем… до магазина. Забравих да купя… мляко.
Виктор се засмя. Смехът му беше сух, безрадостен.
— Мляко ли? Сега ли?
Той направи още една крачка към тях. Мария усети как сърцето ѝ се свива. Трябваше да действа.
— София, вземи си якето! – каза тя рязко. – Веднага!
София, макар и объркана, се подчини. Тя се стрелна към коридора. Виктор се опита да я спре, но Мария застана пред него.
— Не я докосвай! – гласът ѝ беше силен, изпълнен с майчина решителност.
Виктор се поколеба. В очите му се четеше борба – между желанието да я спре и изненадата от нейната внезапна твърдост. Този момент на колебание беше достатъчен. София вече беше в коридора, а Мария я последва, грабвайки ключовете от масата.
— Ще се върнем по-късно, Виктор – каза Мария, преди да затвори вратата след себе си. Гласът ѝ беше студен, лишен от всякаква емоция.
Те се спуснаха по стълбите, сърцата им биеха в един ритъм – ритъма на страха и бягството. Когато излязоха на улицата, Мария пое дълбоко въздух. Слънцето грееше, птичките пееха, но светът около нея изглеждаше променен, сякаш беше обгърнат от зловеща сянка. Тя погледна София, която се беше сгушила в нея.
— Мамо, какво ще правим? – прошепна София.
Мария не знаеше. Но знаеше едно – никога повече нямаше да се върне в този апартамент, докато не разбере истината. Истината за Виктор, за човека, когото беше допуснала толкова близо до себе си и до дъщеря си. Сянката на миналото беше паднала върху настоящето им и Мария усещаше, че това е само началото.
Тя извади телефона си и набра номер. Главата ѝ бучеше, а ръцете ѝ трепереха, но трябваше да се обади на единствения човек, на когото можеше да се довери напълно в този момент – сестра си Ани. Ани беше по-голяма от нея с няколко години, винаги по-практична, по-земна, с остър ум и непоколебим дух. Тя беше нейната опора в най-трудните моменти и сега Мария се нуждаеше от нея повече от всякога.
— Ани? – гласът ѝ беше едва чут, пресипнал от напрежение. – Трябва да поговорим. Веднага.
Глава 3: Неочаквани съюзници
Ани пристигна след по-малко от половин час, лицето ѝ беше изписано с тревога. Тя живееше само на няколко пресечки и щом чу гласа на Мария по телефона, веднага разбра, че нещо не е наред. Мария и София я чакаха в малко кафене на ъгъла, сгушени една в друга, сякаш студът на страха ги беше обгърнал. София държеше здраво ръката на майка си, а погледът ѝ шареше нервно наоколо, сякаш очакваше Виктор да се появи всеки момент.
— Мария, какво става? Изглеждаш ужасно – Ани седна срещу тях, хвана ръката на сестра си и я стисна силно. – Какво е станало?
Мария пое дълбоко въздух, опитвайки се да събере мислите си. Думите излизаха трудно, прекъсвани от треперене и сълзи. Тя разказа всичко – за закуската, за чашата, за думите на София, за погледа на Виктор. Ани слушаше мълчаливо, лицето ѝ ставаше все по-мрачно с всяка изречена дума. Когато Мария приключи, в кафенето настъпи тежка тишина, нарушавана само от звъна на чаши и тихия говор на другите посетители.
— Значи… той се е опитал да те отрови? – гласът на Ани беше тих, но изпълнен с ужас. – Боже мой, Мария!
София кимна енергично, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Видях го, лельо Ани. Наистина.
Ани прегърна София, а после погледна Мария.
— Трябва да отидем в полицията. Веднага.
Мария поклати глава.
— Нямам доказателства, Ани. Само думите на София. А той ще каже, че е детско въображение. Ще ме изкара луда.
— Но… какво ще правиш тогава? Няма да се връщаш при него, нали?
— Разбира се, че не! – гласът на Мария беше твърд. – Но трябва да разбера какво се случва. Какво е искал да ми направи? Защо?
Ани се замисли. Тя беше адвокат, свикнала да мисли логично и да търси доказателства. Ситуацията беше деликатна. Без веществени доказателства, обвинението на София наистина би било трудно за доказване.
— Добре – каза Ани. – Първо, ще останете при мен. Не се връщай в апартамента. Нито за секунда. Второ, трябва да разберем кой е Виктор наистина. Има ли нещо, което знаеш за него, което ти се струва странно? Нещо, което си пренебрегнала?
Мария се опита да си спомни. Виктор беше винаги толкова… перфектен. Прекалено перфектен.
— Той винаги е бил много потаен за миналото си – започна Мария. – Казваше, че е имал трудно детство, че е работил много, за да постигне всичко. Имаше успешен бизнес, но никога не говореше конкретно за него. Казваше, че е в сферата на… инвестициите.
— Инвестиции? – Ани повдигна вежда. – Това е доста общо. Има ли конкретна фирма? Някакви партньори?
Мария поклати глава.
— Никога не е споменавал имена. Винаги е бил на телефона, водил е дълги разговори, но винаги е излизал от стаята, когато е говорил за работа. Казваше, че е конфиденциално.
— А пари? – попита Ани. – Откъде идват парите му? Той е доста богат, нали?
Мария кимна.
— Да, много. Купи този апартамент, в който живеем, плати за всички ремонти. Подаряваше ми скъпи бижута, дрехи. Казваше, че иска да ме глези.
— И никога не си се усъмнила? – Ани я погледна внимателно.
— Бях толкова щастлива, Ани – прошепна Мария. – След всичко, което преживях… просто исках да повярвам, че най-накрая съм намерила някого, който да се грижи за мен и София.
— Разбирам – Ани стисна ръката ѝ. – Но сега трябва да действаме. Първо, ще се опитам да проверя публична информация за него. Фирми, имоти, съдебни дела. Всеки детайл е важен. Ти през това време се опитай да си спомниш всичко, което ти се е сторило странно. Всеки детайл, колкото и малък да е.
Мария кимна. Тя беше готова да се бори. За себе си, за София.
През следващите дни Мария и София останаха при Ани. Ани започна своето разследване. Тя използваше всичките си връзки като адвокат, за да се добере до информация. Оказа се, че Виктор е доста потаен. Нямаше много публична информация за него. Фирмата, която той твърдеше, че притежава, беше регистрирана на името на офшорна компания, а нейните собственици бяха скрити зад сложна мрежа от подставени лица.
— Това не е добре, Мария – каза Ани една вечер, докато разглеждаха документи на лаптопа ѝ. – Този човек е като призрак. Няма почти никакви следи.
— Но той е толкова богат – възрази Мария. – Откъде идват всички тези пари, ако няма легален бизнес?
— Точно това е въпросът – отговори Ани. – Има няколко начина за толкова много пари без видима дейност. Единият е наследство, но той не е споменавал такова. Другият е… незаконна дейност.
Сърцето на Мария се сви. Незаконна дейност. Мисълта беше ужасяваща.
— Спомням си нещо – каза Мария внезапно. – Преди няколко седмици, докато чистех, намерих една малка кутийка, скрита зад книгите в библиотеката му. Беше заключена. Помислих, че е някаква сантиментална вещ.
— Кутийка? – Ани повдигна вежда. – Каква кутийка?
— Метална, малка. Нещо като сейф, но много малък.
— Имаш ли представа какво може да има вътре?
Мария поклати глава.
— Не. Но той беше много разстроен, когато я преместих случайно. Каза ми да не пипам нещата му.
— Това може да е улика – каза Ани. – Трябва да влезем в апартамента.
Мария се поколеба.
— Опасно е.
— Знам – отговори Ани. – Но ако искаме да разберем истината, трябва да поемем риск. Ще отидем, когато той не е там. Ще вземем полицията със себе си, ако се наложи.
Планът беше рискован, но Мария знаеше, че няма друг избор. Тя трябваше да разкрие тайните на Виктор, преди те да ги погълнат напълно.
Глава 4: Първи пукнатини
Дните се нижеха бавно, изпълнени с напрежение и несигурност. Мария и София се бяха установили при Ани, но чувството за несигурност не ги напускаше. Всяко позвъняване на вратата, всеки шум отвън ги караше да подскачат. Виктор не се беше обадил, което беше едновременно облекчение и тревога. Мълчанието му беше по-страшно от всякакви заплахи. То означаваше, че той пресмята, че планира следващия си ход.
Ани беше успяла да разбере малко повече за Виктор, но информацията беше оскъдна и противоречива. Оказа се, че той е сменял самоличността си няколко пъти през годините. Името „Виктор“, което Мария познаваше, беше само едно от многото. Това смрази кръвта ѝ. Човекът, с когото беше споделяла леглото си, с когото беше планирала бъдещето си, беше напълно непознат.
— Той е фантом, Мария – каза Ани, докато разглеждаха поредния доклад. – Няма истински корени, няма минало. Всичко е изградено върху лъжи.
— Но защо? – прошепна Мария. – Защо би направил всичко това? Защо би се оженил за мен?
— Може би не се е оженил за теб заради теб самата – отговори Ани, погледът ѝ беше сериозен. – Може би си била просто средство за постигане на някаква цел.
Тази мисъл я прониза като нож. Дали цялата им връзка, всичките му нежни думи, всичките му грижи, са били просто една добре изиграна роля? Дали тя е била толкова сляпа?
— Трябва да влезем в апартамента – повтори Мария. – Тази кутийка… имам чувството, че там е ключът.
Ани се съгласи. Те изчакаха до късно вечерта, когато бяха сигурни, че Виктор няма да е там. Ани беше взела със себе си един от колегите си, бивш полицай, който сега работеше като частен детектив. Той беше едър мъж с проницателни очи и спокоен нрав. Името му беше Борис.
— Ще влезем тихо – каза Борис, докато се качваха по стълбите. – Ако има някой вътре, ще го изненадаме.
Мария усещаше как сърцето ѝ бие в гърлото. Всяка стъпка по стълбите отекваше като гръм в тишината. Когато стигнаха до вратата на апартамента, Борис извади комплект инструменти и започна да работи по ключалката. След няколко напрегнати минути се чу тихо щракване. Вратата се отвори.
Апартаментът беше тъмен и студен. Въздухът беше тежък, изпълнен с усещане за нещо нередно. Мария влезе първа, следвана от Ани и Борис. Всичко беше на мястото си, както го беше оставила. Но сега, в тази зловеща тишина, познатите предмети изглеждаха чужди, сякаш криеха тайни.
Мария се насочи директно към библиотеката. Ръцете ѝ трепереха, докато премахваше книгите, зад които беше скрита кутийката. Ето я. Малка, метална, с дебела ключалка.
— Това ли е? – попита Борис.
Мария кимна.
— Да.
Борис извади още един инструмент и започна да работи по ключалката. След няколко минути се чу тихо изщракване. Кутийката се отвори.
Вътре имаше няколко неща. Пачка стари, пожълтели писма, вързани с избледняла панделка. Малък, гравиран часовник. И… няколко снимки. Мария взе писмата. Почеркът беше женски, елегантен. Тя започна да чете.
Писмата бяха любовни. Адресирани до „моя скъпи Виктор“. Но датите бяха стари, преди повече от десет години. И името на подателя беше… друго. Не беше Мария.
— Какво е това? – попита Ани, надничайки през рамото ѝ.
— Писма – прошепна Мария. – Любовни писма. От друга жена.
Тя продължи да чете, а лицето ѝ ставаше все по-бледо. Писмата разкриваха история за страстна, но забранена любов. Жената пишеше за тайни срещи, за обещания за бъдеще, което никога не се е осъществило. И в едно от писмата имаше изречение, което смрази кръвта на Мария: „Знам за всичко, което правиш, Виктор. Но те обичам въпреки това. Моля те, спри. Заради нас.“
— Какво прави? – попита Ани.
Мария поклати глава.
— Не знам. Но звучи… опасно.
Тя взе снимките. На една от тях беше Виктор, много по-млад, с усмихната жена. Жената от писмата. На друга снимка, също стара, беше Виктор с няколко мъже, облечени в скъпи костюми. Всички изглеждаха сериозни, почти заплашителни. И на масата пред тях имаше… оръжия.
Мария изпусна снимките. Те паднаха на пода с тихо шумолене.
— Боже мой – прошепна тя. – Той… той е опасен.
Борис взе снимките и ги разгледа внимателно.
— Разпознавам някои от тези лица – каза той, гласът му беше сериозен. – Това са хора, свързани с организираната престъпност. С финансови измами, пране на пари.
Светът на Мария се срина. Човекът, когото беше обичала, не беше просто лъжец. Той беше престъпник. И тя, и София бяха вплетени в мрежа от лъжи и опасности.
— Трябва да излезем оттук – каза Ани. – Веднага.
Те събраха писмата и снимките, внимателно затвориха кутийката и я оставиха на мястото ѝ. Борис затвори ключалката на вратата, сякаш никой не беше влизал. Когато излязоха от апартамента, Мария се почувства като след тежък кошмар. Но знаеше, че това не е сън. Това беше реалност. И тя беше по-страшна от всичко, което можеше да си представи.
— Трябва да отидем в полицията – каза Борис. – С тези доказателства…
— Не още – каза Мария. – Трябва да разбера повече. Коя е тази жена? Какво е правил Виктор? И защо аз?
Ани я погледна.
— Мария, това е твърде опасно.
— Знам – отговори Мария. – Но не мога да живея в страх. Трябва да разбера истината. И да защитя София.
Тя знаеше, че е навлязла в свят, който беше непознат и плашещ. Свят, в който лъжите бяха оръжие, а доверието – лукс. Но тя нямаше да се предаде. Нямаше да позволи на Виктор да унищожи живота ѝ.
Глава 5: Мрежа от лъжи
След откритията в апартамента на Виктор, Мария беше обзета от вихър от емоции – гняв, страх, разочарование, но и една нова, твърда решителност. Тя вече не беше наивната жена, която се беше оставила на чара му. Сега беше майка, която щеше да направи всичко, за да защити детето си и да разкрие истината.
Ани и Борис се съгласиха да ѝ помогнат, макар и с известни колебания. Борис, с опита си като бивш полицай, беше безценен. Той започна да разследва имената на мъжете от снимката, както и името на жената от писмата. Оказа се, че жената се казваше Елена и е изчезнала преди около десет години, безследно. Случаят ѝ е бил заведен като „изчезнало лице“, но никога не е бил разрешен. Това смрази Мария. Дали Виктор имаше нещо общо с изчезването ѝ?
Междувременно, Мария се опитваше да си спомни всеки детайл от времето, прекарано с Виктор. Всеки разговор, всеки жест, всяка негова реакция. Тя си спомни, че той често получаваше обаждания от един и същ номер, който не беше запазен в телефона му. Винаги говореше тихо, насаме, и изглеждаше напрегнат след тези разговори.
— Може би това е ключът – каза Борис. – Ако можем да проследим този номер…
Задачата беше трудна, но не и невъзможна за Борис. Той имаше връзки в телекомуникационни компании и успя да се добере до информация. Оказа се, че номерът е регистриран на името на фирма, която е собственост на един от мъжете от снимката – Николай. Николай беше известен с връзките си с подземния свят и с участието си в мащабни финансови измами.
— Значи, Виктор е работил за него – каза Ани, докато разглеждаха досието на Николай. – Или с него.
— По-скоро за него – отговори Борис. – Николай е голямата риба. Виктор е бил просто изпълнител.
Тази информация промени всичко. Виктор не беше просто престъпник, той беше част от по-голяма, по-опасна мрежа. И Мария беше влязла в нея, без да подозира.
Една вечер, докато Мария разглеждаше старите си снимки с Виктор, забеляза нещо странно. На една от снимките, направена по време на тяхна почивка, Виктор носеше часовник. Същият часовник, който беше намерила в кутийката. Но на тази снимка, часовникът беше на дясната му ръка, а Виктор беше левичар. Това беше малък, незначителен детайл, но за Мария, която вече беше нащрек, това беше още едно парче от пъзела.
— Ани, погледни това – каза Мария, показвайки снимката. – Той носи часовника на дясната си ръка. Но той е левичар.
Ани се замисли.
— Може би е просто навик.
— Или – каза Мария, погледът ѝ беше остър – часовникът не е негов.
Тази мисъл я порази. Дали часовникът е бил на Елена? Дали е бил някакъв спомен, който Виктор е пазил? Или нещо повече?
Борис успя да проследи още една следа. Оказа се, че Виктор е имал тайна банкова сметка, за която Мария не е знаела. Сметката е била открита на името на фирма, регистрирана в офшорна зона, и е била използвана за прехвърляне на огромни суми пари.
— Това е пране на пари – каза Борис. – Чиста проба. И е замесен в много сериозни схеми.
Мария усети как стомахът ѝ се свива. Тя беше живяла с престъпник. Спала е до него. Позволила му е да бъде близо до София. Чувството за отвращение и гняв я обзе.
— Трябва да го разобличим – каза Мария, гласът ѝ беше твърд. – Трябва да го спра.
— Но как? – попита Ани. – Той е опасен. Има връзки.
— Трябва да намерим повече доказателства – каза Мария. – Нещо, което да го свърже директно с тези хора, с тези схеми. Нещо, което да го изпрати в затвора за дълго време.
Борис предложи да се опитат да намерят някой, който е работил с Виктор, някой, който знае повече за неговите дейности. Той имаше няколко контакта в подземния свят, които можеха да му дадат информация. Рискът беше огромен, но Мария беше готова да го поеме.
Един ден Борис се свърза с тях. Беше открил човек – бивш сътрудник на Николай, който е бил измамен от него и е търсел отмъщение. Името му беше Даниел. Даниел беше готов да говори, но при едно условие – пълна защита и гаранция за безопасност.
Мария се срещна с Даниел в тайно убежище, осигурено от Борис. Даниел беше измъчен мъж, с уморени очи и белези по лицето. Той разказа история, която смрази кръвта на Мария.
Виктор, чието истинско име беше Александър, е бил дясна ръка на Николай. Той е бил мозъкът зад много от финансовите измами, човекът, който е измислял схемите за пране на пари. Елена е била негова съучастничка, но и негова любовница. Тя е знаела твърде много. Когато е решила да се оттегли и да разкрие всичко, Николай е наредил да я „премахнат“. Виктор е бил този, който е трябвало да изпълни заповедта.
— Той я е убил? – прошепна Мария, гласът ѝ беше едва чут.
Даниел кимна.
— Не лично. Но е организирал всичко. Тя е изчезнала безследно. Никой не е знаел какво се е случило с нея.
Мария усети как стомахът ѝ се свива. Човекът, когото беше обичала, беше убиец. И той е бил готов да направи същото и с нея.
— Защо аз? – попита Мария. – Защо се ожени за мен?
— Николай му нареди – отговори Даниел. – Трябваше му нова самоличност, чисто досие. Ти си била идеална – самотна майка, без много връзки, с малко имущество. Лесна мишена. Той е трябвало да се ожени за теб, да те направи своя съпруга, за да може да използва твоята самоличност, твоите документи, за да прикрие своите следи. А след това…
Даниел не довърши изречението, но Мария разбра. След това е щял да я отстрани, точно както Елена. Сърцето ѝ замръзна. Цялата им връзка е била една голяма лъжа, една добре изиграна роля, за да я използва и след това да я унищожи.
— Има ли начин да го докажем? – попита Мария. – Има ли нещо, което може да го свърже с убийството на Елена?
Даниел се замисли.
— Той е имал един дневник. В него е записвал всичко. Всички схеми, всички имена, всички убийства. Дневникът е бил негова застраховка, в случай че Николай се опита да го предаде.
— Къде е този дневник? – попита Мария.
— Не знам – отговори Даниел. – Той го е пазил много добре. Но знам, че е бил в апартамента му.
Мария си спомни за кутийката. Дали дневникът не е бил там? Тя беше видяла само писма и снимки. Но може би е имало и нещо друго, скрито по-дълбоко.
— Трябва да се върнем в апартамента – каза Мария. – Трябва да намерим този дневник.
Ани и Борис се спогледаха. Рискът беше огромен. Но дневникът беше единственият начин да се докаже вината на Виктор и да се сложи край на тази кошмарна история.
Глава 6: Семейни бури
Решението да се върнат в апартамента на Виктор беше взето. Напрежението беше осезаемо. Мария, Ани и Борис разработиха подробен план. Този път трябваше да бъдат още по-внимателни. Виктор можеше да се е върнал, да е променил ключалките, да е поставил камери. Всяка стъпка трябваше да бъде пресметната.
София беше оставена при една приятелка на Ани, която не знаеше нищо за ситуацията. Мария не искаше да излага детето си на още по-голям риск. Раздялата беше трудна, но Мария знаеше, че е за доброто на София.
Когато пристигнаха пред апартамента, Борис провери всичко. Нямаше следи от Виктор. Ключалката беше същата. Това беше едновременно облекчение и тревога. Къде беше той? Дали не ги чакаше вътре?
Влязоха тихо, стъпвайки внимателно по пода. Апартаментът беше същият, както го бяха оставили – тих, студен, изпълнен с призрачно присъствие. Мария се насочи веднага към библиотеката. Ръцете ѝ трепереха, докато премахваше книгите. Кутийката беше там. Отворена.
Мария ахна. Някой беше бил тук. Някой беше знаел за кутийката. Виктор? Или някой друг?
Вътре нямаше нищо. Писмата и снимките, които бяха оставили, бяха изчезнали. Дневникът, ако изобщо е бил там, също липсваше.
— Той знае – прошепна Мария, гласът ѝ беше изпълнен с отчаяние. – Знае, че сме били тук.
Борис огледа стаята.
— Няма следи от взлом. Значи, той е влязъл със собствен ключ. Или някой, на когото е дал ключ.
Това означаваше, че Виктор е бил нащрек. Че е знаел, че Мария го подозира. И че е бил готов да се защити.
В този момент се чу шум откъм входната врата. Ключалката се завъртя. Виктор.
Паниката ги обзе. Нямаше време да се скрият. Вратата се отвори и Виктор влезе в апартамента. Той ги видя. Лицето му беше безизразно, но в очите му гореше студена ярост.
— Значи, сте решили да се върнете – гласът му беше тих, но изпълнен със заплаха. – Мислех, че си по-умна, Мария.
Мария застана пред Ани и Борис, опитвайки се да ги защити.
— Какво искаш от мен, Виктор? – гласът ѝ беше твърд, въпреки страха.
— Искам да си върна това, което е мое – отговори той. – Искам да си върна живота. И теб.
— Аз никога не съм била твоя – каза Мария. – Ти си лъжец. Убиец.
Лицето на Виктор се изкриви в гримаса.
— Не знаеш нищо, Мария. Нищо.
Той направи крачка към нея. Борис излезе напред, заставайки между тях.
— Спри дотук, Виктор – каза Борис, гласът му беше спокоен, но изпълнен с авторитет. – Имаме доказателства срещу теб.
Виктор се засмя.
— Доказателства ли? Какви доказателства? Една кутийка с писма? Една снимка? Това не е нищо.
— Знаем за Елена – каза Мария. – Знаем, че си я убил.
Усмивката на Виктор изчезна. Очите му се разшириха.
— Кой ти каза това? – гласът му беше като съскане.
— Даниел – отговори Мария. – Той ни разказа всичко. За дневника.
Лицето на Виктор пребледня. Дневникът. Това беше неговата ахилесова пета.
— Няма дневник – каза той, но гласът му трепереше. – Няма нищо.
— Знаем, че го има – каза Ани. – И ще го намерим.
Виктор изведнъж се хвърли към Мария. Борис реагира светкавично, препречвайки му пътя. Започна борба. Виктор беше силен, но Борис беше обучен. Те се бореха в малкото пространство на хола, събаряйки мебели, чупейки вази. Мария и Ани се отдръпнаха, ужасени.
В разгара на борбата, Виктор успя да извади малък нож от джоба си. Той се хвърли към Борис, опитвайки се да го намушка. Борис успя да избегне удара, но ножът одраска ръката му.
— Полиция! – извика Ани. – Ще се обадя на полицията!
Виктор се поколеба. Той знаеше, че времето му изтича. Той погледна Мария, очите му бяха пълни с омраза.
— Ще съжаляваш за това, Мария – каза той. – Ще съжаляваш горчиво.
С тези думи той се обърна и избяга от апартамента, оставяйки ги сами в разрушения хол.
Борис се държеше за ръката, от раната течеше кръв.
— Добре ли си? – попита Мария, притеснена.
— Добре съм – отговори Борис. – Просто драскотина. Но той… той е опасен.
Ани вече беше на телефона, говореше с полицията. Мария се огледа. Апартаментът беше в безпорядък. Но най-важното беше, че те бяха живи. И че Виктор беше избягал.
Сега те имаха още по-голяма причина да го намерят. И да намерят дневника.
Глава 7: Огледалото на истината
След бягството на Виктор, полицията пристигна бързо. Мария и Ани разказаха всичко, показвайки раната на Борис като доказателство за нападението. Полицейските служители бяха скептични в началото, но показанията на Борис, който беше бивш техен колега, и сериозността на ситуацията ги накараха да вземат случая насериозно. Започна издирване на Виктор, но той беше изчезнал безследно, сякаш се беше изпарил във въздуха.
Мария беше изтощена, но решителна. Тя знаеше, че не може да се предаде. Дневникът беше ключът. Без него, Виктор можеше да се измъкне.
— Трябва да помислим къде другаде може да е скрил дневника – каза Мария на Ани и Борис. – Ако не е бил в кутийката, къде другаде би го държал?
Те седяха в апартамента на Ани, пиейки кафе и опитвайки се да съберат мислите си.
— Може би в някое друго скривалище – предположи Борис. – Хората като него винаги имат няколко такива места.
— Или – каза Ани – може би го е дал на някого за пазене. На някой, на когото вярва.
Мария се замисли. На кого би вярвал Виктор? Той беше толкова потаен, толкова недоверчив. Единственият човек, когото беше споменавал, макар и мимоходом, беше негов стар приятел от детството, на име Димитър. Виктор беше говорил за него като за единствения човек, който го разбирал и му бил верен през годините.
— Димитър – каза Мария. – Той е говорил за някой си Димитър. Каза, че му е като брат.
Борис започна да търси информация за Димитър. Оказа се, че Димитър е успешен бизнесмен, собственик на голяма финансова компания. Той беше известен с безупречната си репутация и с благотворителната си дейност. На пръв поглед, той беше пълна противоположност на Виктор.
— Това е странно – каза Борис. – Този Димитър е напълно чист. Няма никакви връзки с подземния свят.
— Може би е просто параван – предположи Ани. – Или Виктор го е използвал, без той да знае.
Мария обаче имаше друго усещане. Тя си спомни колко искрено Виктор беше говорил за Димитър, с някаква нотка на носталгия и уважение. Може би Димитър не беше замесен в престъпленията, но можеше да знае нещо за дневника.
— Трябва да говоря с него – каза Мария.
Ани и Борис бяха против.
— Опасно е, Мария – каза Ани. – Може да е капан.
— Или може да е единственият ни шанс – отговори Мария. – Ако Димитър е наистина близък с Виктор, може да знае нещо.
След дълги спорове, те се съгласиха. Борис щеше да осигури защита, а Ани щеше да бъде наблизо. Мария се свърза с Димитър чрез неговата компания. За изненада на всички, той се съгласи да се срещне с нея.
Срещата се състоя в луксозен ресторант, избрана от Димитър. Мария беше нервна, но се опита да изглежда спокойна. Димитър беше елегантен мъж на средна възраст, с проницателни сини очи и спокойна усмивка. Той я посрещна с вежливост, но в погледа му се четеше любопитство.
— Госпожо… – започна той.
— Мария – каза тя. – Моля, наричайте ме Мария.
— Мария – повтори той. – Виктор ми е говорил много за вас.
Мария се изненада.
— Наистина ли?
— Да. Казваше, че сте жената на живота му.
Тези думи прозвучаха като подигравка в ушите на Мария.
— Дойдох тук, за да говоря за Виктор – каза Мария, без да губи време. – Знам, че сте близки.
Лицето на Димитър стана сериозно.
— Да, бяхме. От деца. Но през последните години се отчуждихме. Той се промени.
— Знаете ли какво е правил? – попита Мария. – С какво се е занимавал?
Димитър въздъхна.
— Подозирах. Той винаги е бил амбициозен, но и… безскрупулен. Опитвах се да го вразумя, но той не ме слушаше.
— Знаете ли за Елена? – попита Мария.
Димитър се вцепени. Лицето му пребледня.
— Елена… – прошепна той. – Да. Знаех за нея. Тя беше… моя сестра.
Мария ахна. Това беше неочакван обрат. Сестра му.
— Виктор я уби – каза Мария, гласът ѝ беше твърд. – Имаме доказателства.
Очите на Димитър се напълниха със сълзи.
— Знаех, че е той – каза той, гласът му беше изпълнен с болка. – Винаги съм подозирал. Но нямах доказателства.
— Има един дневник – каза Мария. – Виктор е записвал всичко в него. Всичките си престъпления.
Димитър я погледна.
— Дневник ли?
— Да. Той го е пазил като застраховка.
Димитър се замисли.
— Аз… знам къде е.
Сърцето на Мария подскочи.
— Къде?
— Когато Елена изчезна, Виктор дойде при мен. Беше разстроен. Каза, че е направил нещо ужасно. И ми даде една кутийка. Каза, че е нещо важно, което трябва да пазя. Каза, че ако нещо се случи с него, да я отворя.
— Кутийка ли? – попита Мария. – Същата, която намерих в апартамента му?
Димитър поклати глава.
— Не. Тази е друга. По-голяма.
Мария усети как надеждата я обзема.
— Можете ли да ни я дадете? – попита тя.
Димитър се поколеба.
— Не знам. Виктор… той е опасен.
— Знам – каза Мария. – Но ако не го спрем, той ще продължи да наранява хора. И ще остане ненаказан за смъртта на сестра ви.
Димитър я погледна. В очите му се четеше борба – между страха и желанието за справедливост.
— Ще ви я дам – каза той. – Но трябва да обещаете, че ще го спрете. И че ще защитите мен и семейството ми.
Мария кимна.
— Обещавам.
Димитър ги заведе в своя офис. Там, скрит в сейф, беше дневникът. Той беше дебела тетрадка, с кожени корици, изписана с дребен почерк. Мария взе дневника. Тя усети тежестта му в ръцете си – тежестта на истината, на тайните, на престъпленията.
Когато започна да чете, светът около нея изчезна. Дневникът беше ужасяващ. Виктор беше записвал всичко – схемите за пране на пари, измамите, имената на съучастниците си, дори детайли за убийството на Елена. Той описваше всичко с хладнокръвие, без никакво угризение.
Мария прочете за това как е планирал да я отрови, за да се отърве от нея, след като е изпълнил целта си. За това как е използвал нейната самоличност, за да извършва незаконни сделки. За това как е манипулирал всички около себе си.
Когато приключи с четенето, Мария се почувства празна. Всичко, в което беше вярвала, се беше оказало лъжа. Човекът, когото беше обичала, беше чудовище.
— Сега имаме всичко – каза Ани, гласът ѝ беше твърд. – Можем да го предадем на полицията.
Мария кимна. Но знаеше, че това не е краят. Това беше само началото на битката за справедливост.
Глава 8: Цена за свобода
След като дневникът беше в ръцете им, нещата се развиха бързо. Ани, като адвокат, знаеше точно как да представи доказателствата на полицията. Борис, с връзките си, осигури бързото им разглеждане. Дневникът беше неоспоримо доказателство за престъпленията на Виктор, включително и за убийството на Елена.
Започна мащабно разследване. Полицията бързо разкри мрежата от финансови измами и пране на пари, в която Виктор беше замесен. Николай и неговите съучастници бяха арестувани един по един. Светът на организираната престъпност беше разклатен до основи.
Виктор беше открит няколко дни по-късно, скрит в отдалечена вила. Той беше арестуван без съпротива, сякаш се беше предал на съдбата си. Когато го видяха в полицейския участък, Мария не изпита нищо. Нито гняв, нито омраза, нито дори облекчение. Само празнота. Човекът пред нея беше просто един непознат, един призрак от кошмар.
Съдебният процес беше дълъг и изтощителен. Мария и Димитър бяха основни свидетели. Те разказаха всичко – за лъжите на Виктор, за неговите престъпления, за смъртта на Елена. Дневникът беше представен като основно доказателство.
Виктор се опита да се защити, да отрече всичко, да обвини другите. Но доказателствата бяха неоспорими. Той беше осъден на доживотен затвор за убийство, финансови измами и пране на пари. Николай и неговите съучастници също получиха тежки присъди.
След присъдата, Мария почувства тежест, която се смъкна от плещите ѝ. Тя беше свободна. София беше свободна. Те вече не живееха в страх.
Но свободата си имаше цена. Мария беше загубила всичко – дома си, спестяванията си, доверието си в хората. Тя трябваше да започне отначало.
Ани и Борис бяха до нея през цялото време. Ани ѝ помогна да се справи с финансовите проблеми, да си намери нов апартамент, да уреди документите. Борис ѝ осигури защита, докато не се почувства в безопасност.
София беше травмирана от преживяното. Тя имаше кошмари, беше по-затворена, по-недоверчива. Мария знаеше, че ще отнеме време, за да се възстанови. Тя я заведе на психолог, който ѝ помогна да се справи с травмата. Мария също започна да посещава терапия, за да преработи всичко, което беше преживяла.
Един ден, докато седяха в новия си апартамент, Мария прегърна София.
— Всичко ще бъде наред, миличка – каза тя. – Сега сме в безопасност.
София я погледна.
— Мамо, никога повече няма да се доверяваш на непознати, нали?
Мария поклати глава.
— Никога повече.
Животът им започна да се подрежда бавно. Мария си намери работа, която ѝ даваше стабилност. София започна да се отпуска, да се смее отново. Но белезите от миналото останаха. Мария знаеше, че никога няма да забрави кошмара, който беше преживяла. Но знаеше и, че е станала по-силна, по-мъдра. И че е готова да продължи напред.
Димитър също се възстанови от шока. Той беше благодарен на Мария, че е разкрила истината за сестра му. Те останаха приятели, а Димитър често им помагаше, без да иска нищо в замяна. Той беше единственият човек, който беше свързан с Виктор, но който не беше замесен в неговите престъпления.
Една вечер, докато Мария разглеждаше старите си снимки, попадна на една, на която беше с Виктор. Той изглеждаше толкова щастлив, толкова любящ. Тя усети лека болка в сърцето си. Не за него, а за жената, която беше била тогава. Наивна, доверчива, отчаяно търсеща любов. Тя беше научила тежък урок. Но този урок я беше направил по-силна. Тя беше оцеляла. И беше готова да живее отново.
Глава 9: Нови начала и стари рани
Изминаха две години от онзи ден, когато животът на Мария се преобърна. Две години на възстановяване, на бавно лечение на рани, които бяха по-дълбоки, отколкото си представяше. Новият ѝ апартамент беше по-скромен, но изпълнен с уют и спокойствие. Нямаше и следа от лукса, с който Виктор я беше обсипвал, но за Мария това беше облекчение. Тя вече ценеше сигурността и мира над всякакви материални блага.
София беше пораснала, станала беше по-силна и по-уверена. Терапията ѝ беше помогнала да преработи травмата, но споменът за „новия татко“ и неговите действия остана дълбоко в съзнанието ѝ. Тя беше по-предпазлива с непознати, по-наблюдателна и с едно особено чувство за справедливост. Мария често се възхищаваше на силата на духа на дъщеря си.
Мария работеше като финансов консултант в малка, но стабилна компания. Тя беше изградила репутация на надежден и компетентен професионалист. Опитът ѝ с Виктор, макар и болезнен, ѝ беше дал ценни уроци за човешката природа и за скритите опасности в света на парите. Тя беше станала по-проницателна, по-внимателна и по-малко наивна.
Ани и Борис останаха неизменна част от живота ѝ. Ани беше нейната най-добра приятелка, нейната опора, човекът, с когото можеше да сподели всичко. Борис, от своя страна, беше станал нещо повече от съюзник. Между тях се беше развило едно тихо, но дълбоко приятелство, основано на взаимно уважение и доверие. Той често ги посещаваше, играеше със София и помагаше на Мария с всякакви дребни проблеми. Понякога Мария се улавяше, че мисли за него по начин, който надхвърляше приятелството, но веднага потискаше тези мисли. Раните от Виктор бяха все още твърде пресни, а страхът от ново разочарование – твърде голям.
Един ден, докато Мария беше на работа, получи необичаен имейл. Подателят беше анонимен, а съдържанието – криптирано. Мария се поколеба, но любопитството надделя. Тя използва програма за декриптиране, която Борис ѝ беше инсталирал, и отвори съобщението.
Вътре имаше само един ред: „Дневникът е непълен. Има още тайни. Свържи се с мен.“
Сърцето на Мария заби лудо. Непълен? Какво означаваше това? Дали имаше още нещо, което Виктор беше скрил? Дали цялата тази история не беше приключила?
Тя веднага се обади на Борис. Той пристигна след минути, лицето му беше сериозно.
— Това е опасно, Мария – каза той, след като прочете имейла. – Може да е капан.
— Или може да е истина – отговори Мария. – Ако дневникът е непълен, значи Виктор е скрил още нещо. И това „нещо“ може да е още по-опасно.
Борис се съгласи да проследи имейла. Задачата беше трудна, тъй като подателят беше използвал сложни методи за анонимност. Но Борис беше упорит. След няколко дни той успя да открие източника – стар, изоставен компютър в интернет кафе в отдалечен квартал.
— Някой е искал да остане незабелязан – каза Борис. – Но защо?
Мария се замисли. Ако дневникът беше непълен, значи Виктор е имал съучастници, които не са били разкрити. Или е имал още планове, които не са били осъществени.
— Трябва да разберем кой е изпратил това съобщение – каза Мария. – И какво знае.
Борис продължи да разследва. Той прегледа записите от камерите за наблюдение в интернет кафето. На тях се виждаше мъж с качулка, който влиза и излиза бързо. Лицето му беше скрито, но Мария усети нещо познато в походката му.
— Струва ми се, че съм го виждала – каза тя. – Но не мога да си спомня къде.
Борис увеличи кадрите. Мъжът носеше специфична гривна на китката си – масивна, сребърна, с гравиран символ.
— Този символ… – каза Мария. – Виждала съм го някъде.
Тя се опита да си спомни. Къде беше виждала този символ? Внезапно ѝ просветна. На една от снимките, които бяха намерили в кутийката на Виктор – снимката с мъжете в костюми. Един от тях носеше същата гривна.
— Това е един от съучастниците на Виктор! – извика Мария. – Онзи, който не беше арестуван!
Борис провери досиетата. Мъжът се казваше Камен. Той беше дясна ръка на Николай, но беше успял да се измъкне от правосъдието, като е предоставил фалшиво алиби. Сега изглежда, че той е бил този, който е изпратил имейла.
— Но защо? – попита Ани. – Защо ще се свързва с теб?
— Може би иска да се отмъсти на Виктор – предположи Борис. – Или на Николай. Или има някаква друга цел.
Мария усети как студена тръпка преминава през нея. Тази история не беше приключила. Тя беше само замразена. И сега, някой я размразяваше.
— Трябва да го намерим – каза Мария. – Той знае истината.
Борис се съгласи. Но знаеше, че това ще бъде опасно. Камен беше хитър и безскрупулен. И той имаше още тайни.
Глава 10: Скрити нишки
Издирването на Камен се оказа по-трудно, отколкото си представяха. Той беше като призрак, движеше се в сенките, оставяйки минимални следи. Борис използваше всичките си връзки, но информацията за Камен беше оскъдна. Изглежда, че той е бил още по-добре скрит от Виктор.
Мария обаче не се отказваше. Тя прекарваше часове, преглеждайки старите документи, свързани с делото на Виктор, търсейки всякакви пропуски, всякакви несъответствия. Тя беше убедена, че Камен е ключът към разкриването на по-голяма конспирация.
Една вечер, докато преглеждаше банковите извлечения на Виктор, Мария забеляза нещо странно. Имаше няколко големи превода на пари към сметка в чужбина, която не беше свързана с Николай или с другите арестувани съучастници. Сумите бяха огромни, достатъчни да финансират цяла армия.
— Борис, погледни това – каза Мария, показвайки му извлеченията. – Какво е това?
Борис разгледа документите. Лицето му стана сериозно.
— Това е… много голяма сума пари. И не е свързана с нито една от известните схеми.
— Значи, Виктор е имал и други сделки – каза Мария. – По-големи, по-опасни.
Борис започна да проследява тези преводи. Оказа се, че парите са били прехвърляни към сметка на името на фондация, регистрирана в малка европейска държава. Фондацията се занимавала с благотворителност, но Борис бързо откри, че това е само прикритие. Истинската цел на фондацията е била пране на пари за мащабни, международни престъпни дейности.
— Това е много по-голямо, отколкото си мислехме – каза Борис. – Виктор е бил замесен в нещо наистина сериозно.
— И Камен знае за това – добави Мария. – Затова ни е изпратил имейла. Иска да ни използва, за да разкрием тази мрежа.
Въпросът беше защо. Защо Камен, който беше част от тази мрежа, сега искаше да я разкрие?
Борис успя да се добере до още информация за Камен. Оказа се, че той е бил замесен в конфликт с Николай. Камен е бил измамен от Николай и е загубил голяма сума пари. Той е търсел отмъщение.
— Значи, той иска да ни използва, за да се отмъсти на Николай – каза Ани. – Но защо не е отишъл директно в полицията?
— Защото той също е замесен – отговори Борис. – Ако отиде в полицията, ще бъде арестуван. Той иска да остане чист.
Мария усети как се надига гняв в нея. Камен ги използваше. Но тя знаеше, че трябва да играе по неговите правила. Защото той беше единственият, който можеше да им даде информацията, от която се нуждаеха.
Един ден Мария получи ново съобщение от Камен. Този път беше по-конкретно. Той ѝ даваше адрес и час за среща. Мястото беше изоставен склад на края на града.
— Това е капан – каза Ани. – Не ходи.
— Трябва да отида – отговори Мария. – Нямаме друг избор.
Борис се съгласи да я придружи. Те разработиха план. Борис щеше да бъде скрит наблизо, готов да се намеси, ако нещо се обърка. Мария щеше да носи скрит микрофон, за да запише разговора.
Когато пристигнаха на мястото, складът беше тъмен и зловещ. Въздухът беше тежък, изпълнен с мирис на прах и влага. Мария влезе сама, сърцето ѝ биеше като лудо.
Камен я чакаше вътре. Той беше висок, слаб мъж с остри черти на лицето и студени очи. На ръката му блестеше сребърната гривна.
— Здравейте, Мария – каза той, гласът му беше тих и пресметлив. – Знаех, че ще дойдете.
— Какво искаш от мен, Камен? – попита Мария.
— Искам отмъщение – отговори той. – Николай ме измами. Взе ми всичко. Аз искам да го видя унищожен.
— И как ще стане това? – попита Мария.
— Виктор е имал още един дневник – каза Камен. – По-важен от първия. В него е записал всичко за международната мрежа, за хората, които стоят зад нея. За истинските кукловоди.
Сърцето на Мария подскочи. Значи, имало е още един дневник.
— Къде е той? – попита тя.
— Не знам – отговори Камен. – Но знам, че Виктор го е скрил на място, което само той и един друг човек са знаели.
— Кой е този човек? – попита Мария.
Камен се усмихна. Усмивката му беше студена, безрадостна.
— Единственият човек, на когото Виктор е вярвал повече от себе си. Неговият брат.
Мария се вцепени. Брат? Виктор никога не беше споменавал, че има брат.
— Той е жив? – попита тя.
— Да – отговори Камен. – И е по-опасен от Виктор. Той е истинският мозък зад всичко.
В този момент се чу силен шум отвън. Полицейски сирени. Борис беше действал.
Камен се усмихна.
— Изглежда, че времето ни изтича, Мария.
Той се хвърли към нея, опитвайки се да я хване. Мария реагира бързо, избягвайки удара му. Тя знаеше, че трябва да избяга.
Борис влезе в склада, следван от няколко полицаи. Камен се опита да избяга, но беше обграден. Той беше арестуван.
Мария беше в безопасност. Но сега имаше нова загадка. Братът на Виктор. Кой беше той? И къде беше скрит вторият дневник?
Глава 11: Опасни игри
Арестът на Камен беше важна стъпка, но той отказа да сътрудничи на полицията. Мълчеше като гроб, дори когато му бяха предложени сделки за намаляване на присъдата. Очевидно, страхът от „брата“ на Виктор беше по-голям от страха от затвора.
Мария, Ани и Борис седяха в апартамента на Ани, обсъждайки новата информация. Братът на Виктор. Това беше напълно неочаквано. Нито Виктор, нито Димитър, нито дори Даниел, бяха споменавали за него.
— Трябва да разберем кой е този брат – каза Мария. – Той е ключът към всичко.
Борис започна да рови по-дълбоко в миналото на Виктор. Оказа се, че Виктор е бил осиновен. Истинското му име е било Александър, но е имал и по-малък брат, който е бил даден за осиновяване в друго семейство. Името му е било… Мартин.
— Мартин – повтори Мария. – Значи, Виктор е имал брат. И той е истинският мозък зад всичко.
Борис успя да проследи Мартин. Оказа се, че той е успешен бизнесмен, собственик на международна корпорация. Той е бил известен с безупречната си репутация и с благотворителната си дейност. На пръв поглед, той беше пълна противоположност на Виктор и Николай. Но Борис имаше лошо предчувствие.
— Този Мартин е твърде чист – каза Борис. – Това е подозрително.
Мария се замисли. Ако Мартин беше истинският кукловод, тогава цялата тази мрежа от престъпления беше много по-голяма, отколкото си представяха. И те бяха навлезли в нея.
Една вечер, докато Мария разглеждаше старите снимки на Виктор, попадна на една, която не беше забелязала преди. На нея беше Виктор като дете, с друго момче, което приличаше на него. Момчето носеше същата сребърна гривна, която беше видяла на ръката на Камен.
— Това е Мартин! – извика Мария. – Той е бил с Виктор!
Борис взе снимката.
— Значи, те са били заедно от деца. И Камен е бил свързан с тях.
Тази информация промени всичко. Камен не е бил просто съучастник. Той е бил част от семейството. И той е знаел за Мартин.
Мария усети как студена тръпка преминава през нея. Тази мрежа беше много по-сложна, отколкото си представяха. И те бяха в центъра ѝ.
Един ден Мария получи покана за благотворително събитие, организирано от фондацията на Мартин. Това беше възможност да се срещне с него лично.
— Това е капан – каза Ани. – Не ходи.
— Трябва да отида – отговори Мария. – Това е единственият начин да се добера до него.
Борис се съгласи да я придружи. Те разработиха план. Борис щеше да бъде скрит наблизо, готов да се намеси, ако нещо се обърка. Мария щеше да носи скрит микрофон и камера, за да запише разговора.
Когато пристигнаха на събитието, мястото беше изпълнено с богати и влиятелни хора. Мартин беше в центъра на вниманието, усмихнат, обаятелен, ръкуваше се с всички. Той изглеждаше като истински филантроп.
Мария се приближи до него.
— Господин Мартин? – каза тя.
Мартин се обърна. Погледът му беше студен, но усмивката му беше топла.
— Да?
— Аз съм Мария. Съпругата на Виктор.
Усмивката на Мартин изчезна. Очите му се разшириха.
— Мария… – прошепна той. – Не очаквах да ви видя тук.
— Дойдох да говоря с вас – каза Мария. – За Виктор. За дневника.
Лицето на Мартин стана безизразно.
— Не знам за какво говорите.
— Знам, че сте брат на Виктор – каза Мария. – Знам, че сте замесен във всичко.
Мартин се усмихна. Този път усмивката му беше студена, пресметлива.
— Изглежда, че сте доста информирана, Мария.
— Знам за втория дневник – каза Мария. – И знам, че той е при вас.
Очите на Мартин се разшириха. Това беше удар под кръста.
— Няма никакъв дневник – каза той.
— Лъжете – отговори Мария. – Виктор го е скрил при вас. Той е вашата застраховка.
Мартин се замисли. Той я погледна внимателно, сякаш я преценяваше.
— Какво искате от мен? – попита той.
— Искам истината – отговори Мария. – Искам справедливост за Елена. Искам да сложа край на всичко това.
Мартин се засмя. Смехът му беше студен, безрадостен.
— Вие сте много смела, Мария. Но и много наивна.
Той направи крачка към нея. Мария усети как сърцето ѝ заби лудо.
— Няма да получите нищо от мен – каза той. – И ако се опитате да ме разобличите, ще съжалявате.
В този момент Борис се появи, заставайки между тях.
— Всичко е записано, Мартин – каза Борис. – Всяка дума.
Лицето на Мартин пребледня. Той погледна Борис, после Мария. В очите му се четеше ярост.
— Ще съжалявате за това – каза той. – И двамата.
С тези думи той се обърна и изчезна в тълпата.
Мария и Борис напуснаха събитието. Те знаеха, че са си намерили опасен враг. Но знаеха и, че са по-близо до истината от всякога.
Глава 12: Развръзка
След конфронтацията с Мартин, напрежението ескалира. Мария и Борис знаеха, че са предизвикали звяр. Мартин не беше като Виктор. Той беше по-умен, по-влиятелен, по-опасен. Той действаше в сенките, контролирайки огромна мрежа от престъпни дейности, прикрити зад фасадата на легален бизнес и благотворителност.
Записите от срещата с Мартин бяха предадени на полицията, но те не бяха достатъчни за арест. Мартин беше прекалено хитър, за да каже нещо конкретно, което да го инкриминира. Той беше оставил само намеци, заплахи, които можеха да бъдат тълкувани по много начини.
— Трябва ни вторият дневник – каза Мария. – Той е единственото доказателство, което може да го свали.
Борис беше съгласен. Те знаеха, че дневникът е някъде при Мартин, но къде? Той беше прекалено ценен, за да го държи на видно място.
Междувременно, животът на Мария стана кошмар. Тя получаваше анонимни заплахи, странни обаждания, усещаше, че е наблюдавана. София също беше подложена на натиск. Заплахите бяха завоалирани, но достатъчно ясни, за да разбере Мария, че животът ѝ и този на дъщеря ѝ са в опасност.
Ани беше до нея, осигурявайки ѝ правна защита и емоционална подкрепа. Борис беше неотлъчно до тях, действайки като техен личен бодигард. Той беше убеден, че Мартин ще се опита да ги премахне, преди да успеят да го разобличат.
Една вечер, докато Мария и София бяха в апартамента на Ани, се чу силен трясък. Прозорецът на хола се счупи, а в стаята влетя нещо. Борис реагира светкавично, прикривайки Мария и София. Оказа се, че е камък, увит в бележка. На бележката пишеше: „Следващия път ще е бомба.“
Страхът ги обзе. Мартин беше започнал да действа.
— Трябва да намерим дневника – каза Мария, гласът ѝ беше твърд. – Преди да ни убие.
Борис се замисли. Той беше прегледал всички имоти на Мартин, всички негови офиси. Никъде нямаше и следа от дневник.
— Може би не е в имот – предположи Борис. – Може би е в нещо друго. Нещо, което е винаги с него.
Мария се замисли. Какво би било толкова важно за Мартин, че да го държи винаги до себе си?
— Часовникът – каза Мария внезапно. – Виктор имаше часовник в кутийката. Същият, който Камен носеше.
Борис се замисли.
— Но Мартин не носи часовник.
— Не, не този часовник – каза Мария. – Друг. Спомням си, че Виктор беше споменавал, че Мартин имал някакъв уникален часовник, подарък от баща им.
Борис започна да търси информация за този часовник. Оказа се, че е рядък, колекционерски модел, с вграден механизъм за съхранение на данни.
— Това е! – извика Борис. – Дневникът е в часовника!
Планът беше рискован, но единствен. Трябваше да се доберат до Мартин и да вземат часовника му.
Те разработиха сложен план. Ани използва връзките си, за да уреди среща с Мартин под предлог за преговори за някакъв благотворителен проект. Срещата трябваше да се състои в луксозен хотел, където охраната беше минимална.
Мария, Борис и Ани пристигнаха в хотела. Мария беше нервна, но решителна. Тя знаеше, че това е техният шанс.
Срещата започна. Мартин беше спокоен, уверен, сякаш не подозираше нищо. Той говореше за благотворителност, за своите проекти, за своята безупречна репутация.
В един момент, докато Мартин беше разсеян, Мария направи бързо движение. Тя посегна към ръката му и сграбчи часовника му.
Мартин реагира светкавично. Той се опита да я спре, но Борис се намеси, препречвайки му пътя. Започна борба.
Мария успя да избяга с часовника. Тя се втурна към изхода, следвана от Борис. Мартин извика след тях, но беше прекалено късно.
Когато излязоха от хотела, Мария пое дълбоко въздух. Тя държеше часовника в ръката си, сърцето ѝ биеше лудо.
Борис успя да извлече данните от часовника. Оказа се, че вътре наистина имаше втори дневник. Той беше още по-ужасяващ от първия. В него Мартин беше записал всичките си престъпления – убийства, измами, пране на пари, дори връзки с международни терористични организации. Той беше истинският кукловод, който дърпаше конците зад кулисите.
Мария, Ани и Борис предадоха дневника на полицията. Този път доказателствата бяха неоспорими. Мартин беше арестуван.
Съдебният процес беше още по-дълъг и по-сложен от този на Виктор. Мартин се опита да се защити, да отрече всичко, да обвини другите. Но дневникът беше там, като мълчалив свидетел на неговите престъпления.
Той беше осъден на доживотен затвор. Мрежата му беше унищожена. Светът беше станал малко по-безопасно място.
Мария почувства огромно облекчение. Тя беше успяла. Беше разкрила истината, беше получила справедливост за Елена, беше защитила София.
Но цената беше висока. Тя беше преминала през ада. И беше излязла от него променена.
Глава 13: Ехо от миналото
Изминаха пет години от ареста на Мартин. Животът на Мария и София беше влязъл в нов, спокоен ритъм. Раните от миналото бяха заздравели, но белезите останаха. Те бяха напомняне за силата, която бяха открили в себе си, и за уроците, които бяха научили.
Мария беше на върха на кариерата си като финансов консултант. Тя беше изградила репутация на експерт в областта на корпоративната сигурност и предотвратяването на финансови измами. Често я канеха като лектор на конференции, а нейните съвети бяха ценени от големи компании. Тя използваше опита си, за да помага на други хора да не стават жертва на подобни схеми.
София беше вече тийнейджърка. Тя беше умно, силно и независимо момиче, с остър ум и чувство за справедливост. Тя беше наследила от майка си решителността и упоритостта. София знаеше цялата истина за Виктор и Мартин, но това не я беше сломило. Напротив, беше я направило по-силна и по-мъдра за възрастта си. Тя често казваше на майка си: „Мамо, ти си моят герой.“
Ани беше станала съдружник във водеща адвокатска кантора. Тя продължаваше да се бори за справедливост, защитавайки жертви на престъпления и помагайки им да се справят с правните предизвикателства. Тя беше горда със сестра си и с всичко, което беше постигнала.
Борис беше останал до Мария. Тяхното приятелство се беше задълбочило и превърнало в нещо повече. Той беше нейната опора, нейният довереник, човекът, който я разбираше без думи. След години на колебание, Мария най-накрая се беше отворила за любовта. Тя беше осъзнала, че Борис е различен. Той беше честен, лоялен, грижовен. И най-важното – той я обичаше такава, каквато е, с всичките ѝ белези от миналото. Те се бяха оженили тихо, без много шум, само с най-близките си хора. София беше щастлива за майка си. Тя беше приела Борис като част от семейството.
Животът им беше спокоен, но ехото от миналото понякога се връщаше. Мария все още имаше кошмари, в които виждаше студения поглед на Виктор или пресметливата усмивка на Мартин. Но тя знаеше как да се справи с тях. Тя беше научила да живее с миналото, без то да я контролира.
Един ден, докато Мария разглеждаше стари снимки, попадна на една, на която беше с Елена. Снимката беше стара, от времето, когато Елена е била млада и щастлива. Мария почувства болка в сърцето си. Тя беше успяла да отмъсти за Елена, но това не можеше да я върне.
Тя реши да направи нещо в памет на Елена. С помощта на Димитър, който също беше преживял много заради Виктор и Мартин, тя създаде фондация на името на Елена. Фондацията имаше за цел да помага на жертви на финансови измами и на семейства на изчезнали хора. Мария посвети голяма част от свободното си време на фондацията, работейки неуморно, за да помага на другите.
Един ден, докато Мария беше във фондацията, получи писмо. Подателят беше анонимен. В писмото имаше само няколко думи: „Добре свършена работа. Тя щеше да е горда.“
Мария разбра, че писмото е от някой, който е знаел за Елена, за Виктор, за всичко. Може би някой, който е бил замесен в миналото, но който сега е искал да изрази своето одобрение. Тя не знаеше кой е подателят, но почувства някакво облекчение. Сякаш някой е признал нейната борба, нейната победа.
Животът продължаваше. Мария беше намерила своето място в света. Тя беше силна, независима жена, която беше преминала през ада и беше излязла от него победител. Тя беше майка, съпруга, приятелка. И най-важното – тя беше себе си.
Глава 14: Неочакван обрат
Годините продължаваха да се трупат, но спокойствието, което Мария беше намерила, беше крехко. Въпреки че Виктор и Мартин бяха зад решетките, а мрежите им – разбити, Мария никога не се чувстваше напълно в безопасност. Тя знаеше, че светът на парите и властта е пълен с хищници, а опитът ѝ я беше научил да бъде винаги нащрек.
София беше вече студентка, учеше право, вдъхновена от Ани и от майка си. Тя беше решена да се бори за справедливост и да защитава невинните. Борис беше неин ментор, помагаше ѝ с уроците и я учеше на тънкостите на разследването.
Един ден, докато Мария работеше във фондация „Елена“, получи странно обаждане. Гласът от другата страна беше женски, стар и треперещ.
— Госпожо Мария? – каза гласът. – Аз съм стара приятелка на Елена. Трябва да се срещнем. Имам нещо важно да ви кажа.
Мария се поколеба. След всичко, което беше преживяла, беше станала много предпазлива.
— Коя сте вие? – попита Мария.
— Казвам се Вера – отговори жената. – Аз бях икономка в къщата на родителите на Елена. Знам много неща.
Мария се съгласи да се срещне с Вера. Срещата се състоя в малко, скромно кафене, далеч от любопитни погледи. Вера беше възрастна жена с измъчено лице и очи, пълни със страх.
— Знам, че Виктор е убил Елена – започна Вера, гласът ѝ беше тих. – Но той не беше сам.
Сърцето на Мария заби лудо.
— Какво искате да кажете?
— Имаше още един човек – каза Вера. – Той беше в къщата онази нощ. Видях го.
— Кой? – попита Мария.
Вера се поколеба. Очите ѝ се изпълниха със сълзи.
— Той е… той е много влиятелен. Никой няма да ми повярва.
— Кажете ми – настоя Мария. – Аз ще ви повярвам.
Вера пое дълбоко въздух.
— Това беше… бащата на Елена.
Мария ахна. Бащата на Елена? Димитър? Това беше невъзможно. Димитър беше толкова добър, толкова почтен. Той беше помогнал на Мария да разкрие истината. Той беше създал фондацията на името на дъщеря си.
— Това не е възможно – каза Мария. – Димитър е добър човек. Той обичаше Елена.
— Той я обичаше – каза Вера. – Но той беше и много амбициозен. Елена знаеше нещо за неговите сделки. Нещо, което можеше да го унищожи.
Вера разказа история, която смрази кръвта на Мария. Бащата на Елена, който беше известен бизнесмен, е бил замесен в незаконни сделки с Мартин. Елена е открила доказателства за тези сделки и е заплашила да ги разкрие. В нощта на убийството, тя е имала среща с Виктор, за да му даде доказателствата. Но баща ѝ е бил там. Той е чул всичко. И е убил дъщеря си, за да запази тайните си.
— Виктор е бил принуден да поеме вината – каза Вера. – Бащата на Елена го е заплашил, че ще унищожи семейството му, ако не се подчини.
Мария беше шокирана. Цялата история, която беше знаела, се оказа лъжа. Димитър, човекът, на когото беше вярвала, беше убиец.
— Имате ли доказателства? – попита Мария.
Вера кимна.
— Да. Елена е била много умна. Тя е скрила копие от доказателствата на сигурно място. Каза ми къде е. В старата им семейна вила, скрити зад една плочка в камината.
Мария знаеше, че това е истината. Тя усети студена тръпка по гърба си. Тази история беше много по-сложна, отколкото си представяше.
Тя се свърза с Борис. Той беше шокиран от новината.
— Това е невероятно, Мария – каза той. – Димитър…
— Знам – отговори Мария. – Но трябва да проверим.
Те отидоха във вилата. Мястото беше изоставено, обрасло с бурени. Влязоха вътре. Къщата беше тъмна и празна, изпълнена с призраци от миналото. Мария се насочи към камината. Тя намери скритата плочка и я премахна. Вътре имаше малка кутийка.
Вътре имаше документи, банкови извлечения, договори. Всичко, което доказваше участието на бащата на Елена в незаконните сделки с Мартин. И най-важното – писмо от Елена, в което тя описва как баща ѝ я е заплашвал, как е знаела за неговите престъпления. И че е била готова да го разобличи.
Мария прочете писмото. Сълзи се стекоха по лицето ѝ. Беше толкова тъжно, толкова трагично. Елена е била жертва на собствения си баща.
Те предадоха доказателствата на полицията. Димитър беше арестуван. Той се опита да отрече всичко, но доказателствата бяха неоспорими. Той беше осъден на доживотен затвор.
Светът на Мария се преобърна отново. Тя беше научила, че истината е много по-сложна, отколкото си представяме. Че злото може да се крие зад най-безупречната фасада.
Глава 15: Завръщане към себе си
След ареста на бащата на Елена, Мария почувства странна смесица от облекчение и дълбока тъга. Облекчение, защото истината най-накрая беше разкрита, и тъга, защото тя беше толкова жестока. Човекът, когото беше смятала за съюзник и приятел, се оказа убиец на собствената си дъщеря. Тази нова развръзка показа на Мария колко дълбоко могат да се скрият тайните и колко коварно може да бъде предателството.
Животът продължаваше, но с ново, по-дълбоко разбиране за човешката природа. Мария вече не беше наивна. Тя беше видяла най-тъмните страни на хората, но и най-светлите – в лицето на Ани, Борис и София.
София завърши право с отличие. Тя беше решена да посвети живота си на борбата за справедливост, особено в случаите на финансови престъпления и изчезнали лица. Тя често работеше доброволно във фондация „Елена“, помагайки на жертви и техните семейства. Нейната сила и решителност бяха вдъхновение за всички около нея.
Мария продължи да развива кариерата си като финансов консултант, но основният ѝ фокус беше върху фондацията. Тя я превърна в една от най-уважаваните организации в страната, предоставяйки правна помощ, психологическа подкрепа и финансови съвети на хора, които са били жертва на измами. Тя често пътуваше, изнасяше лекции и споделяше своята история, за да предупреди другите за опасностите.
Бракът ѝ с Борис беше нейната крепост. Той беше нейният най-добър приятел, нейният партньор, нейната любов. Заедно те бяха изградили живот, изпълнен с доверие, уважение и взаимна подкрепа. Борис продължаваше да работи като частен детектив, но често помагаше на Мария с разследванията на фондацията. Той беше нейният щит, нейната защита.
Една сутрин, докато Мария пиеше кафе на балкона на новия си апартамент, тя погледна към изгряващото слънце. Животът ѝ беше преминал през бури, но тя беше оцеляла. Тя беше излязла от тях по-силна, по-мъдра, по-уверена в себе си.
Тя си спомни думите на София от онзи ден, когато всичко започна: „Мамо, не пий от тази чаша! Новият татко сложи нещо вътре!“ Тези думи бяха променили всичко. Те бяха я спасили и бяха я накарали да поеме по пътя на истината.
Мария беше научила, че истинската сила не е в богатството или властта, а в смелостта да се изправиш срещу злото, в способността да простиш, но никога да не забравиш, и в любовта към близките. Тя беше намерила своето завръщане към себе си, към автентичната си същност, изчистена от лъжи и илюзии.
Тя беше Мария – жена, която беше преживяла ада, но която беше намерила светлината. Жена, която беше загубила много, но която беше спечелила още повече – мъдрост, сила и истинска любов. И тя знаеше, че бъдещето, макар и несигурно, ще бъде изпълнено с надежда. Защото тя беше научила да се бори. И да побеждава.
About the Author
