Миризмата на отработено масло, старо желязо и влага се смесваше с лекия полъх на пролетен вятър, който влизаше през отворените врати на гаражите. Степан, облегнат на калника на леко ръждясалия си „Лада“, жестикулираше оживено, докато разказваше. Лицето му беше зачервено не само от няколкото бири, които бяха изпили, но и от въодушевлението, което извираше от него. Беше се върнал преди по-малко от час от командировка, но вместо да се прибере право вкъщи при жена си Светка, първо беше свил към познатото убежище – гаражите и компанията на верни приятели.
„…И тя беше… ах, момчета! Най-горещата и уморителна през цялата седмица!“ Гласът му беше изпълнен с хвалба и неприкрита гордост. „Ларисочка! Боже, каква Ларисочка! През цялото време беше като луда. Флиртуваща, игрива, а в следващия момент – нежна и страстна, като котенце, което иска да те разкъса от любов. Искаше да ми покаже колко прекрасна и незаменима е в живота ми, особено по време на почивка. Аз й викам: ‘Миличко, ти си прекрасна по всяко време!'“
Степан се усмихна самодоволно и отпи дълга глътка от бутилката. Около него, приседнали на табуретки, гуми или направо на студения бетон, бяха Сашо, Пешо и Гошо – вечните обитатели на гаражната кооперация, където се лееше бира, сменяха се гуми и се разказваха мъжки истории, далеч от женското ухо и домашния уют.
„Ама разкажи де, разкажи! Как беше на курорта?“ подкани го Сашо, с широко отворени очи, които искряха от любопитство.
„Ами как? Както трябва! Хотел – пет звезди, всичко включено. Басейни, спа, вечер ресторанти, танци… Е, повечето време бяхме в стаята, де,“ Степан намигна и се засмя гръмко. „Лариса се беше погрижила да не скучаем. Имах чувството, че съм на меден месец, ама сто пъти по-хубав от първия. Никакви грижи, никакви проблеми. Само аз, тя и… абе, знаете! Насладих се до насита, момчета! Всяка минута си струваше.“
Мъжете го слушаха със зяпнали уста. Въздухът беше натежал от смесица от завист и възхищение. Степан винаги е бил малко по-дързък, по-склонен към авантюри от тях. Те си бяха забили главите в ежедневието – работа, семейство, битовизми. Подвизите на Степан бяха като глътка свеж, но и малко отровен въздух в техните монотонни животи.
„Ех, Степане, Степане… умееш ги ти тия работи,“ въздъхна Пешо, поклащайки глава. „Направо ти завиждам. Такава ‘сделка’ да спретнеш… цяла седмица свобода, без някой да ти мрънка на главата.“
„Сделка си е,“ съгласи се Гошо. „Ние пък вкъщи… абе, знаеш си. Все деца, свекърви, ремонти, сметки, вечна домакинска въртележка. Само чуваш: ‘Вземи това!’, ‘Направи онова!’, ‘Къде беше досега?’, ‘Защо закъсня?’. А за нещо по-така… все ги боли глава.“ Той направи гримаса на отвращение.
Степан се засмя, наслаждавайки се на вниманието и очевидната им завист. „Е, не е лесно, знам. Ама човек трябва да знае как да си уреди нещата.“ Той не уточни какво точно „нещата“ има предвид – дали избора на любовница, организацията на пътуването или способността си да крие всичко от жена си. Вероятно и трите.
„Ами… ако Светка разбере?“ попита Сашо със злорада усмивка. Въпросът висеше във въздуха, изпълнен с несигурност, но и с някакво извратено очакване на драма.
Степан махна небрежно с ръка. „Какво толкова? Е, ще се посърди. Ще вдигне скандал, може би. Поне веднъж ще ме изгони от къщи, за ден-два. Няма да ме пусне дори на прага,“ засмя се той, представяйки си сцена, която му изглеждаше по-скоро комична, отколкото страшна. Беше сигурен, че Светка не би посмяла да стигне чак дотам. Или поне не за дълго.
„Къде ще отиде, вярно?“ вдигна рамене Гошо. „Ще си остане сама. Кой я иска такава… с годините, с проблемите… Жените си мислят, че светът се върти около тях, ама като остареят, разбират, че не е точно така.“ Думите му бяха груби, цинични, но очевидно отразяваха дълбоко вкоренено схващане за отношенията между половете в техния свят. Жената е за дома, за децата, за готвенето и чистенето. Мъжът е този, който носи парите и… който има право на „сделки“ от време на време.
Половин час по-късно, с малко повече бира в кръвта и още повече самочувствие, Степан се отправи към дома си. Умът му работеше на бързи обороти. Трябваше да измисли убедителна история за „успешна, но изморителна командировка“. Да се оплаче малко, за да предизвика съчувствие. Да донесе някакъв малък подарък. Да действа естествено. Планът му изглеждаше безупречен. Беше минал през стотици подобни ситуации през годините. Леки закъснения, неочаквани пътувания, „спешни срещи“. Винаги се беше измъквал. Светка беше добра жена, грижовна, малко мрънкаща, но не беше от ревнивите истерички. Или поне така си мислеше той.
С наближаването на кооперативния блок, където живееха, в гърдите му се появи леко, едва доловимо притеснение. Не беше страх, по-скоро досада от предстоящото представление. Но мисълта за Лариса бързо пропъди неприятното чувство. Тя беше истинското, живото. А Светка… Светка беше сигурното, предвидимото. Фонът на живота му.
Стигна до входа, качи стълбите до третия етаж и застана пред познатата врата. Пое си дълбоко въздух, оправи си якето и натисна звънеца. Звукът отекна в тихия коридор. Чакаше. Една секунда… две… три… Чу стъпки отвътре. Не бързи, не припряни. Спокойни. Ключалката изщрака. Вратата се отвори…
И там стоеше Светка. На пръв поглед – същата. Обичайната й домашна рокля, косата прибрана небрежно. Но… лицето й. Беше различно. Не ядосано, не притеснено, не облекчено, че се е върнал. Беше… спокойно. И на лицето й грееше странна усмивка. Не топла, не щастлива. По-скоро… знаеща. Или може би… злорада? Не можеше да определи. Усмивката не достигаше до очите й. Очите й бяха студени, пресметливи.
„Здравей, Степане,“ гласът й беше равен, без никаква емоция.
„Здравей, Светле,“ отвърна той, малко по-бързо, отколкото възнамеряваше. Усмихна се в опит да изглежда непринуден. „Ето ме. Прибрах се. Малко се забавих, минах… абе, изморителна беше командировката…“
Светка продължи да стои на прага, без да направи място да влезе. Странната усмивка не помръдваше. Очите й го наблюдаваха, сякаш го виждаше за първи път. Или сякаш го виждаше напълно за първи път.
„Знам къде мина, Степане,“ каза тя тихо. Гласът й беше спокоен, но в него имаше желязна твърдост, която той никога досега не беше чувал.
Степан преглътна. Сърцето му подскочи. Как…? Какво знае? Колко знае? Усмивката й му се струваше все по-застрашителна. „Какво… какво знаеш, Светле?“ попита той, опитвайки се да звучи объркан, но гласът му леко трепна.
„Знам за гаражите,“ отвърна тя. Усмивката се разшири леко, но студенината в очите остана. „И знам защо мина през гаражите.“
Степан въздъхна с облекчение. Само за гаражите? Е, това не беше проблем. „Ами… нормално. Прибрах се, първо при момчетата. Да видя какво става…“ започна той, готов да развие тази невинна лъжа.
Но тя го прекъсна. „Не, Степане. Знам защо беше там. И знам какво разказваше на Пешо, Сашо и Гошо.“
По тялото на Степан премина студена вълна. Усмивката й… тя знаеше. Но как? Никой от момчетата нямаше да й каже. Бяха прекалено лоялни. Освен това, бяха точно толкова въвлечени в разговорите.
„Какво… какво съм разказвал, Светле?“ попита той, мъчейки се да запази самообладание.
Светка направи лека крачка назад, но не за да го пусне. Напротив. Тя посегна към дръжката на вратата зад гърба си. В този момент Степан забеляза нещо в ръката й. Беше малко, цветно… Като… сувенир?
„Разказвал си за Лариса,“ каза тя, а гласът й прозвуча като лед, който се пука. „За това колко ‘гореща и уморителна’ била. За това как си се ‘насладил до насита’ на седмицата си с нея на курорта. Как си бил на ‘меден месец, ама сто пъти по-хубав’. Как тя ти показала колко е ‘прекрасна и незаменима’.“ С всяка дума гласът й ставаше все по-студен, а странната усмивка – все по-тънка и опасна. „Разказвал си как съм ‘мрънкала’, как вечно ме ‘боли глава’, как съм част от ‘вечната домакинска въртележка’.“
Степан остана безмълвен. Как…? Как по дяволите знаеше всичко? Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Усмивката й сега беше чисто триумфална. Усмивка на човек, който е изиграл шахматна партия и е матира съперника си.
„Как… как разбра?“ успя да промълви той.
Светка повдигна ръката си. В нея държеше малка дървена фигурка – слонче, изрисувано с ярки цветове. Степан го позна веднага. Беше го купил в магазинчето на курорта. Слончето беше евтин, безсмислен сувенир, който беше взел в последния момент, докато чакаха таксито за летището, просто ей така. Беше го оставил в страничния джоб на сака си.
„Намерих това,“ каза тя, поклащайки леко слончето. „Когато оправях сака ти. Не изглежда като нещо от командировка в… къде беше? Русе ли каза?“ Очите й го пронизваха. „Но най-интересното е, че намерих и това.“
Тя протегна другата си ръка. В нея имаше малка, черна кутийка. Приличаше на… диктофон? Или някакво записващо устройство.
„Един приятел ми даде това,“ каза Светка. „Посъветва ме. Знаеше, че напоследък си… разсеян. Че идваш по-късно. Че телефонът ти е все ‘изключен’ или ‘няма обхват’ в ‘командировка’. Сложих го в сака ти, преди да тръгнеш. Знаех, че ако наистина си на командировка, няма да запише нищо интересно. Но ако… ако не си…“
Студена пот изби по челото на Степан. Цялата му самоувереност, целият му фалшив чар, всичко се срина в този момент. Тя не просто беше разбрала. Тя го беше планирала. Тя го беше хванала в капан. И усмивката й… тази странна, ледена усмивка, беше израз на нейната тиха победа.
„И слушах записа, Степане,“ продължи тя, гласът й все така спокоен, но всяка дума забиваше като нож. „Слушах как се хвалиш с Лариса. Как се подиграваш с нашия живот. С мен. Как приятелите ти те подкрепят в това… мъжко безобразие. Слушах как Гошо казва ‘Кой я иска такава’ за мен.“ Тя направи пауза. „Беше… много поучително.“
Степан стоеше на прага, неподвижен, като замръзнал. Думите й го удряха една след друга. Подигравката, унижението, капанът. Усмивката й…
„Е, Степане,“ каза Светка, а усмивката й най-накрая достигна очите й, но не по хубав начин. Беше усмивка, пълна с болка, разочарование и окончателно решение. „Наслади се на ‘сделката’ си. Сега е време да си платиш за нея.“
Тя бавно, много бавно дръпна вратата към себе си. Степан не помръдна. Беше в шок. Не очакваше това. Очакваше скандал, сълзи, може би чиния, хвърлена срещу стената. Но не и тази тиха, смразяваща пресметливост. Не и тази усмивка. Не и този капан.
Вратата се движеше. Степан стоеше на прага. Светка стоеше зад нея, държейки диктофона и малкото дървено слонче. Усмивката й беше последният образ, който видя.
И щом влезе… той беше БЛОКИРАН. ЗАТВОРЕН. Вратата се затвори тихо, но с категорична звучност. Чу се щракването на ключалката. Не отвътре, а отвън. Svetka беше затворила себе си вътре и беше оставила него отвън. На прага.
Степан остана сам в коридора. Тишината беше оглушителна. Усмивката на Светка гореше в съзнанието му. Слончето… диктофонът… приятелите му… Лариса… Всичко се завъртя в главата му. Беше загубил. Загубил беше по начин, по който никога не беше си представял. Не беше изгонен с гръм и трясък. Беше отстранен тихо, методично, с усмивка.
Опита да завърти дръжката. Заключено. Почука. Никакъв отговор. Почука отново, по-силно. Пак нищо. Гласът му заседна в гърлото.
В съзнанието му отекнаха думите на приятелите му: „Поне веднъж ще ме изгони от къщи. Няма да ме пусне дори на прага.“ и „Къде ще отиде? Ще си остане сама. Кой я иска такава…“. Колко грешни бяха. Колко сляп беше той. Светка не си беше останала сама. Тя беше взела решение. И беше предприела действия.
Степан остана да стои в коридора, като истукан, с усещането за пълен крах. Не заради Лариса, не заради хвалбите. А заради тази усмивка. Заради това, че беше подценил жената, с която беше прекарал години от живота си. Беше мислил, че я познава, че може да я контролира, че е предвидима. Тя му беше доказала, че греши. По най-студения и категоричен начин.
Усмивката й… тя беше усмивка на отмъщение, но и на освобождение. Тя го беше блокирала не само физически пред вратата, но и емоционално от живота си. И в този момент, сам в тихия коридор, Степан разбра, че цената на „сделката“ му с Лариса беше много по-висока, отколкото някога си беше представял. Тя включваше не просто скандал или временна раздяла, а пълното и окончателно ЗАТВАРЯНЕ на една врата – вратата към дома му, към брака му, към живота, който беше приел за даденост.
😲😲😲
Той остана там, с ръка, все още протегната към вратата, която вече не беше негова. В коридора миришеше на старо. Не на курорт. Не на Лариса. Просто на прах и застоял въздух. Като живота му в този момент. Блокиран. Извън. Сам. И единственото нещо, което се въртеше в главата му, беше тази ужасяващо спокойна, странна, победоносна и напълно окончателна усмивка.
Степан стоеше на площадката пред вратата си, вцепенен. Ръката му все още висеше във въздуха там, където преди секунди беше дръжката. Тишината в коридора изведнъж стана непоносима. В главата му ехтеше щракването на ключалката – звук, по-силен от всяка буря. И усмивката на Светка… Тази странна, студена, окончателна усмивка.
Опита се да преглътне, но гърлото му беше сухо. Потръпна, макар да не беше студено. Това не беше реално. Такива неща се случваха по филмите, в книгите… Не и на него. Не и със Светка. Тя не беше такава. Или поне той така си мислеше.
Автоматично посегна към джоба си за ключовете. Празно. Осъзна, че никога не си носеше ключове, когато се прибираше. Винаги Светка отваряше. Сега… Сега нямаше кой.
Почука леко. „Светле? Отвори, моля те.“
Никакъв отговор. Само тишина.
Почука отново, малко по-силно. „Светле, хайде де, не се занасяй! Знам, че си ядосана, но… трябва да поговорим.“
Пак нищо. Вратата остана безмълвна, неподвижна. Беше плътна, дървена бариера, която изведнъж се беше превърнала в непреодолима стена между него и живота му.
Усмивката на Светка изплува отново пред очите му. Слончето… диктофонът… Знаеше всичко. Планирала го беше. Всяка негова дума, всяка негова хвалба, всяко презрително хвърляне на реплика по неин адрес… всичко беше записано. Всичко беше чуто. Срамът го заля като гореща вълна, последвана веднага от леден страх. Не само беше хванат в изневяра, но беше хванат и в това, че е бил подъл, арогантен и унизителен зад гърба й.
Започна да удря по вратата по-силно. „Светле! Светка! Отвори! Моля те! Не можеш да постъпваш така!“ Гласът му премина от молба в паника, а след това в нотка на гняв. Коя си ти, че да ме заключваш?! Аз съм ти мъжът! Аз те издържам!
Но гневът бързо изстина пред непреклонното мълчание на вратата. Беше безполезно. Тя беше взела решение. И изпълнението му беше хладнокръвно и безкомпромисно.
Погледна нагоре, към вратата над тях, към стълбището. Искаше му се да се скрие, да изчезне. Чувстваше се като глупак, като пойман звяр.
Минаха минути. Колко точно, не знаеше. Времето се беше разтеглило, изкривило. Стоеше на прага на бившия си живот. Осъзна, че няма смисъл да продължава да удря. Нямаше да отвори. Не днес. Може би никога.
Къде да отиде? Нямаше ключове. Нямаше дрехи освен тези на гърба си. Документи? Портфейлът беше у него, слава Богу. Телефонът – също.
Първият инстинкт беше да се върне при приятелите си в гаражите. Те бяха неговата „подкрепа“, неговият „свят“. Но си спомни думите на Светка – „Слушах как Гошо казва ‘Кой я иска такава’ за мен.“ Слушала беше всичко. Значи знаеше и какво си говорят за жените си въобще. Как можеше сега да се върне при тях и да признае, че „сделката“ му се е провалила толкова грандиозно? Че жената, която те смятаха за „сигурна“ и „беззащитна“, го е изхвърлила като парцал? Срамът беше твърде голям.
Не можеше да отиде и при Лариса. Връзката им беше само за „курорта“. Беше лятна (или пролетна) авантюра, базирана на лъжи и удобство. Нямаше „ние“. Нямаше общо бъдеще. Освен това, след като Светка знаеше за нея, сигурно скоро щеше да знае и някакви други подробности, ако Степан продължеше контактите си. Беше твърде рисковано. А и Лариса сигурно нямаше да иска да се забърква в семейните му драми. Тя си търсеше забавления, не проблеми.
Родителите му? Живееха в друг град. Пътуването щеше да е дълго и неудобно. Какво щеше да им каже? „Мамо, татко, жена ми ме заключи, защото ме хвана в изневяра с диктофон и сувенир?“ Невъзможно.
Единственият вариант, който му оставаше, беше… хотел? Но това беше временно решение. И скъпо. Ами работата? Ами вещите му? Целият му живот беше зад тази заключена врата.
Сведе глава. Чувстваше се празен, изцеден. Усмивката на Светка… Тя не беше усмивка на ярост. Беше усмивка на власт. На контрол. Тя беше планирала този момент, вероятно от дни, може би от седмици. Докато той се е наслаждавал на „сделката“ си и се е хвалил с подвизите си, тя е действала. Тихо, методично. Беше го оставила да падне в собствения си капан.
Бавно се обърна и тръгна надолу по стълбите. Всяка стъпка отекваше в тишината на стълбището като присъда. Излезе навън. Вече се беше стъмнило. Улиците бяха осветени, хората вървяха по пътя си. Животът продължаваше. Само неговият живот беше спрял, затворен зад една врата.
Стоеше на тротоара пред блока. Не смееше да погледне нагоре към прозорците на апартамента им. Какво ли правеше тя? Плачеше ли? Смееше ли се? Обаждаше ли се на някого? На приятелка? На адвокат? При последната мисъл стомахът му се сви.
Приятелите… Трябваше да им се обади. Трябваше някому да каже. Но как? „Ало, Сашо? Помниш ли какво си говорихме преди малко за Светка? Е, познай какво стана… Тя чу всичко.“ Унижението беше непоносимо.
Извади телефона си. Прекара пръст по контактите. Кого? Не Лариса. Не майка си. Не приятелите. Останалите контакти бяха или служебни, или хора, с които се виждаше рядко.
Седна на една пейка близо до входа. Въздухът беше хладен. Чувстваше се изгубен. Цялата му самоувереност, цялата му мъжка арогантност се бяха изпарили. Беше останал сам, без дом, без жена, без илюзии.
Спомни си думите на Светка: „Наслади се на ‘сделката’ си. Сега е време да си платиш за нея.“ Плащането беше започнало. И се усещаше като банкрут.
Погледна отново към блока. Прозорците на апартамента им светеха. Там беше тя. Вътре. В техния дом. А той беше отвън. Блокиран. И странната й усмивка продължаваше да го преследва в мрака. Не знаеше какво ще прави утре. Не знаеше какво ще прави тази нощ. Знаеше само едно – животът му вече никога нямаше да бъде същият. И всичко започна с една седмица на курорта и завърши с една заключена врата и една усмивка.
Слончето. Диктофонът. Тази усмивка. Беше разбит. Не физически, а някъде дълбоко вътре. Защото жената, която смяташе за част от „домакинската въртележка“, се беше оказала тази, която завъртя съдбата му по начин, който той никога не би могъл да предвиди.
Остана да седи на пейката, потънал в мисли, докато хладът на нощта не го прогони. Трябваше да намери някакво място за спане. Първата нощ като бездомник, изгонен от собствената си жена, заради собствената си глупост и арогантност. И всичко това… с една усмивка.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: