Този ден за Маргарита Виталиевна не потръгна още от сутринта. Още не беше седем, когато ѝ се обадиха и казаха, че е включена вместо болен служител в комисия. А това означаваше немалко главоболия и нито минута спокойствие.
Така и се получи. Към вечерта Маргарита много се умори и мечтаеше само за едно – по-скоро да се прибере у дома, да вземе вана и да легне да си почине с любима книга в ръце. Все пак тя вече не е момиче, годините на жената – надхвърлиха 60, и все по-трудно ѝ беше да изглежда добре и свежа.
През целия ден краката ѝ бучаха като телефонни жици. Когато Маргарита седна в колата си и тръгна към дома, проблемите, както изглежда, дори не смятаха да свършват. Наполовин път автомобилът няколко пъти се дръпна и угасна.
Какво се е случило с него, жената дори не си представяше. Затова веднага се обади на съпруга си, надявайки се на неговата помощ. Но телефонът на Андрей беше недостъпен.
„Ама какъв ден е днес!“, възкликна Маргарита Виталиевна и, след като помисли малко, извика пътна помощ. Той пристигна едва след половин час и, след като натовари колата ѝ, я откара в сервиз. Самата Маргарита си хвана такси и за голямо свое облекчение скоро се озова пред дома си.
От умора ѝ се плачеше. Освен това, към всичко останало се добави и безпокойство за съпруга ѝ, на когото така и не успя да се обади. Приближавайки се към апартамента си, Маргарита взе ключа и се опита да го пъхне в ключалката, но не ѝ се получи.
Нов опит също не даде резултат и Маргарита с изненада погледна ключовете, които държеше в ръцете си. Може би е объркала нещо, но не, това беше същият ключодържател с малко духче, който жената използваше вече много години. „Нищо не разбирам“, разпери ръце Маргарита.
И тъкмо се канеше да позвъни на вратата, когато съседната врата се отвори и на стълбищната площадка излезе Вероника Аркадиевна, съседката на Маргарита. Тя поздрави и с любопитство погледна обърканата жена. „Нещо се е случило, Ритуля?“ „Ами да, Аркадиевна“, кимна Маргарита към вратата.
„Нещо с ключалката, ключът защо ли не става“. „Ами как ще станат, като тази сутрин сменихте ключалките? Ти какво, забрави ли?“ „Как така сменихме ключалките? Кой?“ – учуди се Маргарита, втренчвайки се недоумяващо в съседката. „Андрей викна майстор, аз тъкмо се прибирах от магазина, а той се суетеше пред вратата.
Андрей после излезе, плати му и с него имаше някаква жена. Аз още си помислих, че ви е дошла гостенка“. Маргарита почувства, че ѝ се вие свят.
Тя се обърна към вратата на апартамента си и започна да звъни, да чука, да вика съпруга си. Той дълго не отваряше. Въпреки това Маргарита прояви настойчивост и вратата най-накрая се отвори…
Но на прага не стоеше Андрей, а непозната за Маргарита, млада, красива жена, руса и синеока. „Какво искаш?“ – възкликна тя, гледайки Маргарита. Та се стъписа от такава наглост, не веднага разбра какво да отговори.
„Всъщност аз живея тук“, – най-накрая отговори жената. „А вие ще бъдете така добри да обясните коя сте и какво правите в моя апартамент. В края на краищата, къде е съпругът ми?“ „Ти вече нямаш съпруг“, – заяви блондинката, продължавайки да се държи нахално.
„Андрей е мой и няма да го дам на никого, имай предвид. Очаквам дете от него и ми трябват всички условия, за да износя добре бебето. Ти вече си стара и не можеше да му родиш син, а аз мога и сега ще живея тук.
С Андрюша така решихме“. „Ама вие сте луди“, – възкликна Маргарита и пристъпи към вратата, но в същия момент почувства как земята се изплъзва изпод краката ѝ. От вълнение ѝ се зави свят и Маргарита едва успя да се хване за стената, за да не падне.
Сега ѝ стана ясно защо Андрей напоследък се държеше някак странно. Ту беше много студен и постоянно летеше в мислите си, ту започваше да се държи угоднически, стараеше се във всичко да ѝ угоди, а сам заговорваше за това какво ще стане, ако нещо се случи с него. „Андрюша, ами какво може да се случи с теб?“, – смееше се тогава Маргарита, – „ти си 10 години по-млад от мен, погледни се в огледалото, какъв красавец си, дори не изглеждаш на годините си“.
Това беше истина. Андрей винаги е умеел да се грижи за себе си и, разбира се, е свикнал на женско внимание, но той избра нея, Маргарита. Разбира се, разликата във възрастта в началото много смущаваше жената, но след това тя махна с ръка на всички предразсъдъци и се потопи в нова връзка, забравяйки за всичко на света, и беше щастлива.
Въпреки че никой от нейните познати не вярваше в искреността на чувствата на Андрей, но въпреки всичко те живяха заедно почти осем години. И ето че сега всичко разруши тази млада нахална жена, така нагло нахлувайки в живота им. „Веднага повикайте Андрей“, – развълнувано проговори Маргарита.
„Нямам намерение да си изяснявам отношенията с вас, в противен случай ще извикам полиция. Надявам се да разбирате, че няма да ми се наложи дълго да обяснявам кой е собственикът на този апартамент. Ти нищо няма да постигнеш“, – иззад вратата се показа Андрей и се обърна към жена си.
„Собственикът на този апартамент съм аз и само аз решавам кой ще живее тук“. Маргарита безпомощно се обърна и погледна Вероника Аркадиевна, която с интерес наблюдаваше всичко случващо се. Това означаваше само едно – много бързо цялата сграда ще разбере, че Андрей е довел любовница у дома, а нея, Маргарита, е изгонил от собствения ѝ апартамент.
„Добре, нека бъде по твоето, но мога ли поне да си събера личните вещи“, – неочаквано спокойно попита Маргарита, издържайки втренчения поглед на Андрей. „Имаш пет минути“, – кимна той и се отдръпна встрани, пропускайки жената в апартамента. Любовницата бързо заговори, убеждавайки го да не го прави, но Маргарита вече беше в стаята и уморено се отпусна на дивана, наслаждавайки се, че си е протегнала краката.
След това се обади на някого и помоли да дойде, за да помогне с пренасянето на вещите. „Не разбрах, какво си седнала тук, стара кранто?“, – възкликна блондинката, влизайки в хола. „Събирай си парцалите и се изнасяй оттук!“ „Не преди да ме изслушаш“, – ухили се Маргарита.
„Ами какво да те слушаме?“, – възкликна девойката. „С Андрей се обичаме и, както вече казах, ще имаме дете. Надявам се, че е ясно, че си излишна тук.
Андрей, ами ти защо мълчиш?“ „Лариса, не се притеснявай, сега ще се разберем за всичко“, – започна той, но Маргарита го прекъсна. „Наистина, Андрюш“, – обърна се тя към съпруга си, – „разкажи на любимата си какъв те приех, как те издигнах и как ми се отплати за това“. „Нищо от това не ме интересува“, – възкликна Лариса…
„Да? А може би ще ти бъде интересно да научиш, че Андрей има цял букет от заболявания, че се нуждае от сериозни грижи и аз, като бавачка или майка, се грижех за него всички тези години, готвех му диетична храна, за да не се обостри гастритът му, не забравях да купувам и да му давам различни витаминни комплекси, защото зрението му се влошава, и какво ли още не му трябва, например, свежи ризи всеки ден“. „И какво от това?“, – разсмя се Лариса, – „за момент, Андрей е доктор на науките от световно ниво, академик, с неговата заплата може не само да се наеме домашна помощница, но и постоянно да се пътува в чужбина за лечение и почивка, ти си искала да му бъдеш бавачка и си била такава, а аз ще му бъда съпруга, умна и привлекателна. Повярвай ми, мила, това много добре ми се отдава, а ти, старице, ще си останеш такава, дори и в скъпите си дрехи.
Накратко, стига ти толкова, поживя добре и стига, сега дойде моето време“. Съдейки по всичко, и най-вече по говора ти, усмихна се Маргарита Виталиевна, ти си дошла от провинцията, нали? Е, и какво, а в провинцията не живеят ли хора? Да, хора, разбира се, но не за това става дума, а за нивото на твоята култура, за твоя ум, за твоята късогледство. За какво? Лариса изгуби нишката на разговора и побърза по навик да се развика, за да не покаже, че нищо не е разбрала от последните думи на Маргарита.
„А ти знаеш ли какво е любов? Аз обикнах Андрей веднага щом го видях, и той мен също“. „Ох, колко грубо звучи твоето „ти“ по отношение на мен“, въздъхна Маргарита и се обърна към съпруга си, който стоеше до нея, навел глава. „Скъпи, ти нищо ли не искаш да кажеш на любимата си? Нещо си необичайно мълчалив днес“.
„Рита, аз…“, – започна Андрей, но в този момент се звънна на вратата. „Ето!“, – радостно възкликна Лариса и се хвърли към вратата. „Вашите хамали дойдоха, най-накрая!“ „Нищо подобно“, – засмя се Маргарита, когато на прага се появиха двама мъже.
„Те всъщност ще помогнат за изнасянето на вещите, но не моите, а на Андрюша“. „Как така?“, – възкликна Лариса. „Това е неговият апартамент, той каза, че ти си му го подарила“.
„За голямо мое щастие, просто забравих да го направя, макар че обещах. А сега, мила, побързай, имаш пет минути, за да освободиш жилището ми от твоето присъствие“. „Да, моля!“, – изкрещя Лариса.
„Андрей е академик, ние ще си купим апартамент по-хубав от този!“ „Боя се да ви разочаровам, скъпа моя!“, – уморено въздъхна Маргарита Виталиевна. „Ами, академик на РАМ и доктор на науките от световно ниво, както се изразихте, това не е Андрей Игоревич, а аз. Всичко сте объркали, а вашият любим Андрюша е обикновен преподавател в института, вярно, ръководител на катедра. Между другото, когато преди осем години го срещнах, той беше обикновен учител от същата провинция като вашата и дойде в Киев, за да работи в строителна компания.
Представяте ли си, той със своята бригада ми строеше вила. Когато вечер разговаряхме с него, той направи всичко, за да завладее глупавото ми сърце. По това време вече от дълго време бях вдовица и просто жадувах мъжко внимание.
Между другото, имам деца, но те вече са големи, живеят в чужбина. Момчетата, стоящи на вратата, слушаха Маргарита, но нищо не разбираха. „Маргарита Виталиевна, какво става?“ – най-накрая попита един от тях.
„Между другото, Лариса, запознайте се, това са мои млади колеги. Те могат да потвърдят, че говоря истината. Или да попитаме Андрей за това?“ Лариса с обезумял поглед обведе всички присъстващи и го спря на Андрей, който стоеше, навел глава, а лицето му гореше от срам.
Лариса се хвърли към вратата, но момчетата, стоящи там, и не помислиха да се отместят встрани. И тогава тя се затича към прозореца, отвори го и, скачайки на перваза, скочи надолу. Маргарита само ахна и веднага се затича към прозореца.
Но това беше първият етаж и Лариса успешно успя да се приземи. Леко накуцвайки, тя се отдалечаваше от къщата, дори не се обръщаше. „Ами ти?“ – обърна се към съпруга си Маргарита.
„През вратата или също през прозореца? Иди, догони любимата си. Още повече, че ще имате дете“. Андрей, без да вдига глава, излезе от апартамента.
Маргарита се извини на младите си колеги, единият от които, между другото, беше неин кръщелник, за това, че им се наложи да станат свидетели на скандал. След това ги помоли да помогнат да съберат вещите на Андрей и да ги изнесат от апартамента. И едва останала сама, тя горчиво, безнадеждно заплака, мислейки за това, че е направила истинска глупост, когато е решила да стане съпруга на Андрей.
На сутринта тя както обикновено се оправи, извика такси, но преди да отиде на работа, помоли да я закарат до службата по гражданско състояние, където подаде молба за развод. Мина един месец. Една вечер на вратата на Маргарита Виталиевна се звънна.
Тя отвори и видя на прага Андрей. Той, небръснат, смачкан, жалък, падна пред нея на колене и обхвана жена си с ръце. „Прости, Ритуля, прости ми за всичко.
Не исках така да се получи. Лариса сама дойде тук, зашемети ме с новината за детето и ме накара да се откажа от теб“. „Ами добре, Андрюш“, усмихна се Маргарита…
„Ти правилно направи. Знаеш ли, едва сега разбрах колко е хубаво да си свободна от теб. Дълги години правех само това, което ти искаше, а сега правя това, което искам аз.
И това е просто прекрасно. Ям каквото искам, занимавам се с каквото искам и сега ето, ще отида на гости на децата. Да поживея в Европа, да се разходя по старите улички на най-красивите градове.
А ти иди при своята Лариса и живей с нея. Между нас има разлика от десет години, а между вас с нея не по-малко от петнадесет. Мисля, че много скоро ще разбереш цялата прелест на такива отношения.
Въпреки че ти не си професор и не си академик“. „О, ти дори вече не си и преподавател, доколкото знам. След развода ни просто те помолиха да напуснеш катедрата и изобщо института.
Така че всичко се връща на мястото си и всеки получава това, което заслужава. Нали? Дори и твоята Лариса“. Маргарита леко разтвори ръце, отиде в стаята си, затваряйки вратата пред Андрей.
А той дълго още стоя, притиснал чело към стената и мислеше за това колко несправедлив е животът. Скъпи приятели, ако ви е харесала историята, поставете лайк, пишете коментари и се абонирайте за нашия канал. А аз от себе си ви желая всичко най-добро, крепко здраве, мирно небе над главата и винаги отлично настроение!
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИИ:
Момичето седеше на копринено покривало и плачеше. В главата ѝ се въртяха думите на баща ѝ.
Той отново ѝ забрани да се среща с обикновено момче. Тя мразеше всички наоколо и не разбираше как е възможно да се делят хората на богати и бедни. Такова отношение и разделение на слоеве в обществото съвсем не ѝ харесваше.
Тя можеше да спори с баща си часове наред, но той не променяше гледната си точка и твърдо стоеше на своето. Бащата на Анжела винаги е бил уверен, че е някакъв специален, а останалите трябва да го слушат. Само една Анжелика не искаше да повярва в това.
Тя години наред виждаше как майка ѝ страда, търпейки изневерите и униженията на баща си. Такъв живот тя определено не искаше за себе си. Майка ѝ беше като птица в златна клетка, а всичко това, защото много обичаше парите.
И просто не можеше да отиде никъде. Красива, стройна жена, много властна, но само пред хората. Вкъщи обаче тя беше покорна и послушна съпруга.
Анжели искрено я съжаляваше. Анжелика се роди в богато семейство, а както е известно, богатите имат своите прищевки. Те при никакви условия не разрешаваха на дъщеря си да се среща с обикновен човек.
В главата на баща ѝ имаше ясен стереотип как трябва да изглежда истинският мъж за дъщеря му. Той трябва да бъде богат и успешен. Трябва да може да защити семейството си, каквото и да се случи.
Никой друг на мястото на годеника на дъщеря ѝ дори не се разглеждаше. Николай Максимович построи бизнеса си много отдавна. По онова време можеше да се издигнеш без особени усилия.
Може да се каже, че той е имал една от първите строителни фирми в този малък град. Всичко започна със строеж на бани, а след това те вече започнаха да строят огромни многоетажни сгради. Бизнесът винаги вървеше добре във фирмата на Николай.
Първоначално фирмата е създадена от двама приятели, но след това неговият приятел излезе от бизнеса. На мнозина и до днес не е ясно по каква причина той го е направил. След това приятелят му някъде изчезна.
За тази странна ситуация се носеха страшни слухове. Много хора подозираха Николай Максимович, че без него изчезването на Степан Михайлович най-вероятно не би се случило. Мъжът не коментира тази ситуация по никакъв начин.
Степан остави малък син и съпруга. Но което е удивително, че през целия си живот Николай им е помагал. Той винаги се е позовавал на факта, че със Степан са били добри приятели.
Въпреки това винаги е казвал, че в бизнеса е по-добре да нямаш приятели. Това беше неговият девиз в живота. С такъв девиз той стигна до много пари.
Сега мъжът сам управляваше огромни империи и строителство. Със съпругата си се запозна още в института. Тя беше първата красавица в курса.
Тя се влюби в него, дори не подозирайки, че след много години семейството им ще бъде най-богатото. Сега те са заедно вече 30 години. След седем години брак им се роди дъщеря, която, както разбирате, нарекоха Анжела.
Детството на Анжела премина в лукс. Тя веднага беше приучена към добър живот. Но с времето родителите започнаха да забелязват, че всичко това просто не ѝ е нужно.
Първият сигнал беше, че момичето не послуша баща си и постъпи да учи за учител по история. Бащата искаше тя да учи професия, свързана с бизнеса, иначе на кого ще остави делото на живота си? Момичето тайно от родителите си подаде документите си в университета и издържа изпитите именно за тази професия. Колко ядосан беше бащата, когато разбра, че момичето иска да стане учител по история.
Беше много удивително да се наблюдава тази картина. Разгневен баща скача пред дъщеря си и доказва, че работейки като учител, тя нищо няма да постигне. А майката умело му подиграва…
На момичето съвсем не ѝ пукаше какво мислят родителите ѝ за нея. Тя имаше характер и нарочно правеше всичко напук на тяхната дума. Днес Анжела заяви на баща си, че ще се среща с Дима, който учи заедно с нея.
Бащата започна да ѝ крещи, каза, че това няма да стане. А на момичето ѝ беше много обидно, че на 23 години няма никакъв личен живот. Баща ѝ просто не ѝ разрешаваше да се среща с никого.
Всичко, което можеше да си позволи, бяха редки кореспонденции с момчета в социалните мрежи. Момичето седеше в стаята си, обидено и съкрушено. Тя разбираше, че баща ѝ отново ще ѝ забрани да се среща с когото и да е, ако това не е човек от неговото общество.
Вече имаше няколко случая, когато Анжела казваше на баща си, че е започнала да се среща с някой от приятелите си. Всеки път ситуацията не се променяше. Бащата крещеше и ругаеше дъщеря си, а накрая обвиняваше майката за нейното обикновено и лекомислено възпитание.
И всеки път Анжела отиваше в стаята си в сълзи. Тя много обичаше да рискува. От мислите я откъсна почукване на вратата.
„Никой да не влиза!“, извика Анжела. Въпреки това майка ѝ все пак отвори вратата и влезе в стаята. Тя внимателно погледна дъщеря си и се усмихна.
„Дъще, ами колко може? Ти познаваш баща си и въпреки това всеки път настъпваш едни и същи мотики. Мамо, искам да живея като всички. Искам да ходя с момчета на кино, клубове, ресторанти.
Защо ми е всичко това?“ „Дъще, а нима живеем зле?“ „Мамо, ти пак мислиш само за пари. Омръзна ми да живея така. Искам свобода!“ „Дъще, свободата не е това, което си мислиш“, увери майката Анжела.
„Мамо, аз съм достатъчно голяма и мога сама да вземам решения. Как той не разбира това?“ „Анжела, спри тази истерия. Толкова съм уморена от постоянните ви караници!“ „Но ако той не разбира какво искам!“ – започна да се пали Анжела.
След кратък разговор с майка си, Анжела видимо се успокои и дори слезе за вечеря. Начело на масата седеше баща ѝ. Той замислено четеше вестник и от време на време си оправяше очилата.
Анжела тихо седна до него и започна да вечеря. Често поглеждаше баща си. Николай се стараеше да не обръща внимание на дъщеря си.
Вечерята мина в пълна тишина. „Благодаря, мамо. Много е вкусно.
Ще отида да се поразходя с Верка. Само не се прибирай късно, добре?“ „Да, да, знам. Не се прибирай късно, това не обличай, това е по-добре да не ядеш, винаги слушай родителите си.
Мамо, знам наизуст всичките ви наставления.“ Момичето бързо се приготви и изтича навън. Там се качи в колата си и потегли към града. Разбира се, тя не се канеше да се срещне с Вера.
В едно кафене я чакаше онова момче, с което искаше да се среща. „Здравей!“ Анжела целуна момчето. „Здравей, искам да поговоря с теб.“ „Веднага разговор? Е, добре, слушам те.
Знаеш ли, тук си помислих, че може би се прибързах, когато ти предложих да се срещаме. В гласа на момчето се чуваше някакъв страх.“ „Ясно, значи баща ми или негов човек е говорил с теб.“ „Всичко, повече нямам въпроси.“ Момичето стана и започна да се приготвя да си тръгне. „Никой не е говорил с мен, сам реших.“ „Мен поне не ме лъжи.
Колко пари ти предложи? Или може би са те заплашили със сила, за да се откажеш от мен?“ „Анжела, не измисляй глупости. Никого не съм виждал и с никого не съм говорил. Това е лично мое решение.“ „Странно решение имаш.
Още вчера ми казваше, че ме обичаш, а днес вече дори не искаш да общуваш.“ „Анжела, просто съм объркан. Разбираш ли, струва ми се, че не те обичам.“ „Не обичаш, значи. А аз виждам, че имаш нов телефон.
Интересно откъде си взел пари за него? Все пак това е най-скъпият модел и струва много скъпо.“ „Малинина, не е нужно да драматизираш!“ каза момчето. Анжела изскочи от кафенето и изтича към колата си. В очите ѝ имаше сълзи.
Тя седна зад волана и потегли към дома. Момичето предположи, че един от служителите по сигурността на баща ѝ може вече да е говорил с това момче и да се е договорил то да изчезне от живота ѝ. Баща ѝ беше цял ден вкъщи и тук трябваше да си глупак, за да не разбереш, че баща ѝ му е платил пари.
През сълзливите ѝ очи трудно се виждаше пътя. През цялото време Анжела размишляваше как да отмъсти на баща си или да докаже, че вече е пораснала и може сама да взема решения. Върнала се у дома, тя влезе в стаята си, падна на леглото и отново заплака…
Беше ѝ много обидно. След като малко се съвзе, тя отиде в кабинета на баща си. „Татко, защо направи това?“ „Интересно какво съм направил, все пак ти отиде при Вера“.
С ехидна усмивка каза бащата. „Татко, защо го подкупи?“ „Не съм го подкупвал, а исках да проверя какво е по-важно за него – ти или парите. Резултата сигурно си го видяла.
Знаеш ли какво, напускам ви. По-добре ще живея в бедност, отколкото с такива родители. Омръзна ми да се подиграваш с мен както си искаш.
Знаеш ли, скатерта и пътя. И на мен ми омръзна да правя всичко за теб. А ти все си въртиш носа.
Можеше да си благодарна, къде щеше да си, ако не бях аз. Ето ти живей сама, имаш си апартамент и благодари, че аз ти го купих. Иначе съвсем на боклука щеше да си“. Бащата окончателно се ядоса.
„Да, по-добре на боклука, отколкото с вас!“ Момичето изскочи от кабинета и изтича да си събере багажа. Взе само най-необходимото. Отваряйки кутията, тя взе всичките си спестявания.
След половин час Анжела седеше в колата си. Тя въздъхна с облекчение. Пристигайки в апартамента си, където наскоро беше завършен ремонтът, Анжела започна да подрежда вещите си.
Този апартамент баща ѝ ѝ подари за осемнадесетия ѝ рожден ден. Въпреки това тя никога не беше живяла тук. „Ами нищо, може да се живее.
Сега ще живея сама, ще остана самостоятелна и ще постигна всичко, което съм искала“, каза момичето на глас. След като оправи леглото, тя легна да спи, но сънят все не идваше. Сигурно беше много развълнувана.
А и ново място. Сега Анжелика живееше в собствения си апартамент. Беше много удивително, но родителите ѝ дори не ѝ се обадиха.
Всъщност майка ѝ много пъти искаше да ѝ се обади, но баща ѝ бързо пресичаше тези опити. „Искаше да живее самостоятелно, нека живее. Ще видя след колко време ще започне да моли да се върне у дома.
Пари няма“. „А вие сте разглезени, и ти, и дъщеря ти. Без пари съвсем няма да можете дълго“, каза бащата на майката.
„Кольо, ами не може така, тя е твоя дъщеря. Не съм вече сигурен в това. Иначе как ще обясниш на кого е заприличала?“ Тези думи много обидиха майката.
Тя го погледна с тъжни очи и отиде в стаята си. Да се обади на дъщеря си успя едва когато бащата отиде при поредната си любовница. Анжела неохотно вдигна телефона.
„Дъще, ами как си там? Баща ти разреши ли ми да ти се обадя? Удивително, или просто е отишъл някъде да се разхожда? Защо говориш с мен с такъв тон? Мамо, какво искаш от мен? Само исках да попитам как си? Добре съм, уча и работя почасово в кафене. Парите ми стигат за всичко, вашата помощ не ми е необходима“. „Дъще, ами защо така?“ „Мамо, ти знаеш, че не искам да живея като вас.
Искам да бъда свободна. Искам да се развивам като личност“. „Дъще, ами кой не ти дава да го правиш? Развивай се“.
„Татко, и ти също. Ти ми казваш всичко това само защото него го няма. А иначе изобщо нямаше да си кажеш мнението.
Познавам те. Добре, трябва да тръгвам. Утре ще чакам обаждане от баща ми…
Той вече явно знае, че работя в кафене“. „Ох, представям си колко го плаши това. Той постоянно се страхува, че в интернет ще напишат, че дъщерята на старателен магнат работи в кафене.
Представяте ли си, Глаза?“ „Дъще, скоро ще ни докараш до припадък. А и онова момче наистина не беше за теб“. „Мамо, и ти ли?“
„Всичко, нямам време да говоря с теб“. Анжела затвори телефона и отново се разстрои. Добре, баща ѝ не я разбираше, но напоследък и майка ѝ промени мнението си.
Всичко това ужасно я дразнеше и ядосваше. На следващия ден, както беше казала, баща ѝ ѝ се обади. „Дъще, вярно ли е, че работиш в кафене? Само това ли те интересува? Веднага се уволни“.
„Ами защо? Какво лошо има в това, че работя?“ „Не трябва да ме срамиш. Омръзна ми, че изобщо не ме слушаш“. „Татко, а на мен ми омръзна, че постоянно ме ръководиш“.
„Омръзна ми всичко това. Прави каквото искаш, но не срами фамилията ни“. „Ах, да не срамиш.
Тоест аз я срам, ето как мислиш?“ Момичето затвори телефона на баща си. Яростта беше много силна. Тя не можеше да разбере защо баща ѝ се отнася така към бедния живот.
В края на краищата някога и той е бил такъв. Момичето не можеше да се справи с емоциите си. Тя отиде на лекции много ядосана.
Денят се влачеше мъчително дълго. Връщайки се у дома, тя също беше ядосана. Много ѝ се искаше да направи нещо безумно, за да ядоса баща си още повече.
В двора седяха бездомни хора и момичето веднага ги забеляза. В главата ѝ се зароди користен план. Тя реши, че ще се омъжи за бездомник напук на родителите си.
Анжела се насочи към компанията от хора, седящи на пейката. Сред тях имаше и млад мъж. Той беше облечен много зле и приличаше на бездомник.
Тя успя да го разгледа и да направи такива изводи. „Ей, ти, ела тук!“ Анжела посочи с пръст момчето. „Аз ли?“ „Ти.
Имам работа за теб, ще ти платя пари“. На мъжа просто му изскочиха очите. Той съвсем не разбираше какво иска тя от него.
„Не ви разбирам“. „А какво има да се разбира? Ще се оженим и после ще се разведем. Но освен това ще получиш много пари“.
„Но защо ви е нужно това?“ Анжела завъртя очи и отново погледна момчето. „Какво те интересува, трябва и толкова. Хайде съгласявай се, виждам, че живееш бедно“.
„Ами не знам“. „Съгласявай се, или ще предложа на някой друг“. „Съгласен съм“, усмихна се младият мъж.
„Поне паспорт имаш ли?“ „Обиждате ме, имам и адресна регистрация в столицата, а на улицата живея временно“. „Това не ме интересува“, отсече Анжелика. „Утре в четири часа следобед ела на тази пейка“.
Момичето си беше измислило гениален план. Тя искаше веднъж завинаги да докаже на баща си, че бедните също са хора. Разбира се, за осъществяването на този план бяха необходими пари.
Друго освен да ги поиска от баща си, тя не измисли. Но, спомняйки си сутрешния разговор, не знаеше как да го направи. Вечерта Анжелика отиде в дома на родителите си.
Веднага щом влезе вкъщи, видя баща си. На лицето му имаше надменна усмивка. „Дъще, предаваш ли се, а?“ „Предавам се, татко.
Напуснах работа и направих всичко, както ти искаше“. „Всичко? Връщаш ли се у дома?“ „Не, татко. Отдавна трябва да живея сама, но без твоите пари“.
„Разбира се, трудно ми е“. Момичето говореше толкова престорено. „Разбрах те.
Колко пари да ти преведа по картата?“ „Колкото не ти е жал. Ти сам знаеш, че съм свикнала на добър живот“. „Колко хубаво, че разбра, че без пари не може да се живее“.
Бащата преведе голяма сума пари по сметката на дъщеря си. След като вечеря в семеен кръг, Анжела се върна в апартамента си. Тя видя надменните очи на баща си, как ехидно се усмихваше, когато тя поиска пари.
Разбира се, момичето се замисляше, че отмъщението може да бъде много жестоко, но не можеше да спре. Всеки път си спомняше как онова момче се отнесе зле с нея. Възможно е да е била щастлива с него, ако не бяха парите на баща ѝ.
Бащата можеше да подкупи всеки. Не напразно казват, че парите развалят хората. На следващия ден момичето отново се срещна с онзи бездомник, с когото се беше договорила за сватба.
Днес той изглеждаше съвсем различно. Беше с чисти дрехи и дори миришеше приятно. „Между другото, как се казваш?“ „Казвам се Дима, а ти?“ „Казвам се Анжела.
Хайде, сега ще подадем заявление за брак, а след месец ще сватбуваме“. „Както кажеш“. Младата двойка наистина отиде в службата по гражданско състояние и подаде заявление…
Анжела започна с пълна пара да се готви за сватбата. Тя резервира ресторант за голям брой хора, купи си шикозна сватбена рокля и скъп костюм. А този Дима го настани в една от стаите си.
Една вечер тя реши да научи повече за него. Не че ѝ беше интересно, а просто искаше да има някаква представа за него. „А защо живееш на улицата?“ – попита тя, наливайки чаша скъпо шампанско.
„Така се случи, че апартаментът ми изгоря. Сега съм на улицата и чакам да ми дадат апартамент“. Тъжна история.
„Ами така можеш да чакаш цяла вечност. А за какво ти е сватбата?“ „Разбираш ли, баща ми е уверен, че бедните хора са някакви други. Искам да му докажа, че имам право на собствено мнение и живот.
Омръзна ми той постоянно да ме командва. Не мога да се срещам с никого, не мога да ходя там, не мога да ходя тук и така нататък. Разбираш ли?“ „Разбирам.
Реши да се измъкнеш от опеката на родителите си, нали?“ „Ами може и така да се каже“. „Добре, ще ти помогна. Ако ти не ми помогнеше… Ами как да не ми помогнеш, аз ти плащам пари“.
Седмица преди сватбата Анжела изпрати покани на всички. Родителите ѝ бяха в пълен шок. Бащата бързо направи справка за това момче и разбра, че той фактически е бездомник.
Анжела предупреди Дима, че баща ѝ ще се опита да го подкупи, но той не трябва да се съгласява. За месец съвместен живот те се сприятелиха доста добре. Дмитрий се оказа много весело момче и доста симпатично.
Имаха много общи неща. Например, харесваха едни и същи филми, затова често вечер гледаха филми заедно. През тази седмица бащата хиляди пъти се обади на дъщеря си и се опита да я разубеди от тази сватба.
„Какво правиш? Разбирам, че тази сватба е напук на нас. Спри да ме срамиш, ти реши да се омъжиш за бездомник само напук на нас, а разбираш ли как ще се опозориш сама?“ „Не, татко, имаме любов, откровени и искрени чувства“. „Крака ми няма да стъпи на вашата сватба“.
„Това е твое решение, но знаеш, че сватбата е веднъж в живота. Възможно е никога повече да не ме видиш в сватбена рокля“. Анжела по характер всъщност много приличаше на баща си.
Тя твърдо стоеше на своето. На Дмитрий, разбира се, му беше неприятно да чува обиди по свой адрес от непознати хора. Но той търпеше.
На Анжелика ѝ беше важна само сватбата, а какво ще се случи по-нататък, тя дори не мислеше. И ето че дойде денят на сватбата. Анжела рано сутринта отиде в салон за красота, където ѝ направиха сватбен грим и прическа.
Въпреки че това беше фиктивна сватба, Анжела искаше да изглежда на сто процента. Дмитрий също го оправиха. Направиха му съвсем друга прическа и го облякоха в скъп костюм.
На сватбата имаше много хора, включително хора от работата на баща ѝ. Бащата се наложи да дойде. На гостите лъжеше, че това момче е от богато семейство.
Много не искаше да се опозори. Но се случи ужасното. Анжелика реши сама да разкаже на всички кой е нейният приятел и защо се омъжва за него.
Момичето излезе на сцената и взе микрофона. „Здравейте, уважаеми гости. Искам да ви благодаря, че дойдохте на сватбата ми.
Вероятно се интересувате кой е този мъж? Може да не ми повярвате, но се запознахме с него на улицата. Той е истински бездомник!“ Дмитрий погледна Анжелика, а след това реакцията на родителите ѝ. Нейните родители рязко се изчервиха и изглеждаха като презрели домати.
Анжелика продължи разказа си. „Баща ми никога не ме е поставял за нищо. От дете ми е обяснявал, че бедните хора са някакви други и е по-добре да не се общува с тях.
И знаете ли, аз му вярвах, докато не отидох да уча в университета. Там се влюбих в едно момче, а после в друго. Но всички до един се отказваха от мен.
А работата е там, че баща ми ги подкупваше с парите си.“ Гостите започнаха да шепнат и да поглеждат бащата на Анжелика. Николай се стараеше да не гледа никого, всъщност искаше да потъне в земята от срам. Анжелика отново продължи.
„Колкото и странно да изглежда на баща ми, бедните хора са най-обикновени. Те нямат такива грижи като богатите. Те умеят да живеят и постоянно не мислят как да спечелят повече пари.
Баща ми постоянно беше на работа. А когато бях малка, много ми липсваше. Май това е всичко от мен.
Благодаря ви, че всички дойдохте. А сега нека се забавляваме за сметка на парите на баща ми.“ След като произнесе речта си, тя слезе от сцената. Гостите бяха много изненадани, че Анжелика и нейният годеник си тръгнаха толкова рано.
На момичето повече нищо не ѝ трябваше, тя осъществи отмъщението си. Върнали се у дома, те се разотидоха по различни стаи. Дмитрий се чувстваше отвратително.
Не беше щастлив, че се е съгласил на това. Преди сватбата още не разбираше какво го чака. Но сега вече беше свършено и оставаше само да получи парите и можеше да си тръгне.
Сутринта Анжелика влезе в стаята и остави голям плик. Това са парите, които ни подариха за сватбата. Те са твои.
Тук има много и ще стигнат дори за апартамент. Всичко, свободен си, благодаря ти за помощта. Разбира се, имам още една малка молба към теб.
Мога ли да ти се обаждам и да те моля да идваш при мен? За да не помислят родителите ми, че сватбата е била фиктивна. Разбира се, можеш, аз все пак живея в този двор. Ако искаш да ме намериш… Ето, виждаш ли вратата на мазето? Момчето посочи мазето, което се намираше в съседната къща.
Почакай, не мога да те пусна обратно да живееш в мазето. Хайде да останеш при мен. Докато ти дадат апартамент, а аз ще се опитам да ти помогна този процес да бъде по-бърз…
Ами, ако нямаш нищо против, с радост бих. Е, тогава се разбрахме. Зарадва се Анжелика.
Момчето бръкна в плика, който му беше дала момичето, и извади почти половината от парите. Ето, това е за храна. Ами общо взето, за нашия живот.
Анжела се засмя и взе парите. Сега за нея започна съвсем друг живот. Момичето трябваше да се научи да готви, все пак мъжа трябваше да се храни.
Живееха в различни стаи. През цялото това време родителите на Анжела дори не ѝ се обадиха. С времето момичето започна да скучае.
Но не можеше да се обади първа. Живейки до Дмитрий, Анжела започна да забелязва, че се влюбва в него. Измина точно една година от сватбата им.
Те все още живееха заедно. Един ден Анжелика седеше пред компютъра, когато се звънна на вратата. На прага стоеше баща ѝ, а зад него майка ѝ.
„Ами, ще ни поканиш ли?“ – попита. – Разбира се, влизайте. Анжела беше много щастлива, че родителите ѝ най-накрая дойдоха.
Тя заповяда на Дмитрий да сложи чайника. Родителите седнаха на дивана и започнаха да се оглеждат. Бащата все още не вярваше, че дъщеря му е омъжена за този човек.
Дмитрий домакински вадеше чаши и подреждаше масата. „Ами, как живеете тук?“ – с някакво презрение попита бащата. „По-добре от всички!“ – с надменна усмивка каза Анжелика.
Родителите гостуваха на децата си съвсем за кратко. Скоро си тръгнаха, тъй като бащата беше извикан на работа. На сбогуване майката прошепна на дъщеря си една фраза, която тя запомни за цял живот.
„Той много те обича. Пази го“. Като чу това, тя се изчерви.
Анжелика и Дмитрий отново останаха сами. Той видя, че момичето е много разстроено. „Анжел, исках да ти кажа още от сутринта.
Днес ми се обадиха и казаха, че апартаментът е готов. Сега мога да се изнеса от теб“. Очите на момичето потъмняха още повече.
„Как можеш да се изнесеш?“ „Ти сама каза, че мога да живея при теб, докато ми дадат апартамент. Ето, дадоха ми го, сега мога да се изнеса. А да се развеждаме… Вдруг пак ще имаш нужда от моята помощ?“ „Добре“, тъжно каза Анжелика.
Всъщност тя не искаше да пусне Дмитрий. Отдавна изпитваше нещо към него, но не можеше да си го признае. Беше забележимо, че и самият Дмитрий не искаше да се изнесе от нея.
Напоследък те често бяха заедно. Дмитрий работеше, а вечер гледаха филми. Момичето напълно беше доволно от такива отношения…
Те бяха истински приятели. Към вечерта Дмитрий започна да събира куфарите си. Анжелика гледаше това с негодувание.
Много не искаше да се разделя с Дмитрий. Тя пое дълбоко въздух и реши да поговори с него. „Дим, не искам да се изнасяш от мен.
Може би звучи странно, но напоследък ми се струва, че нещо ни свързва. И това съвсем не е приятелство. И аз исках да поговоря за това, но нещо не се решавах.
Никога не съм си представял, че ще се запозная с момиче като теб. Ще останеш ли засега?“ „Ще остана“, каза Дима. Тя говореше с него на един дъх и едва в края на разговора успя да издиша.
От разговора бузите на Анжелика се изчервиха. Преди никога и на никого не беше признавала любовта си. Но все пак има първи път.
Дмитрий прегърна Анжелика и устните им се сляха в страстна целувка. Анжелика го прегърна в отговор и разбра, че никога повече няма да го пусне. Момичето беше много щастливо, че един ден го е срещнала.
Макар че той не ѝ подхождаше по статус, както смяташе баща ѝ, но пък много подхождаше на сърцето ѝ. В този момент тя дори беше благодарна на родителите си, че са такива. Защото ако баща ѝ не се беше възвеличавал толкова, най-вероятно тя никога нямаше да се запознае с Дима.
С родителите си все пак се сдобри и дори им се извини за поведението си, а Дима го приеха в семейството. Бащата дълго време още се съпротивляваше, но разбра, че дъщеря му наистина го обича. А какво можеш да направиш срещу голямата любов? Анжела все пак завърши образованието си и сега работи като учител.
Колко хубаво е, когато всичко е наред.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: