Инга отвори портмонето си и, преброявайки банкнотите, тъжно въздъхна. Парите оставаха малко, а шансовете за намиране на добра работа – още по-малко. Прехвърляйки в главата си списъка с неотложни покупки, Инга леко се ободри.
Във фризера имаше пиле и кюфтета, в шкафа стояха няколко пакета с крупи и чай, което означаваше, че засега ще е достатъчно само да се купуват млечни продукти и хляб. „Мамо, къде отиваш?“ – изтичалата от стаята Леночка погледна Инга с огорчение. „Дъще, мама отива да търси работа, а при нас сега ще дойдат леля Юля и Димка.“
„Ой, Димка ще дойде!“ – Леночка радостно плесна с ръце. „А той ще донесе ли Купър?“ Купър е домашният котарак на съседката, която обеща да гледа Леночка, докато Инга е на интервю. До офиса трябваше още да се стигне, което по столични мерки означаваше, че по пътя ще прекара точно десет пъти повече време, отколкото на самото интервю.
След пристигането в столицата бяха минали повече от два месеца. Инга се упрекваше за необмислената си постъпка. Ето така да се откъсне с четиригодишната си дъщеря от малкия град, да похарчи почти всичките си спестявания за наем на апартамент и храна, но да е сигурна, че бързо ще си намери работа.
С работата никак не се получаваше, въпреки че всички твърдяха, че намирането на работа в столицата е толкова лесно, колкото да намериш слон в магазин за порцелан. Инга имаше малък трудов стаж, но пък момичето имаше две висши образования и много голямо желание за работа. Нуждаеха се от пари, защото имаше малко дете, а вкъщи в провинцията оставаха майка ѝ и по-малката ѝ сестра, съвсем неприспособена да живее без глава на семейството.
„Купър няма да ни го донесат“, – меко отговори Инга на дъщеря си, – „защото Купър е домашен котарак и не ходи на гости. После ще отидем на гости на леля Юля и Димка, а ти ще можеш да погалиш Купър и да си играеш с него.“ „И аз искам коте“, – капризно каза Леночка, а Инга само завъртя очи.
Ето така винаги, щом стане дума за домашни любимци, Леночка веднага започва да капризничи. В града при баба ѝ оставаше домашен котарак на име Барон и малко стайно куче от неизвестна порода на име Булочка. С тях Леночка винаги си играеше, когато гостуваше на баба си, а сега момичето отчаяно тъгуваше за домашните любимци и за общуването с тях.
„Мила моя“, – обърна се към дъщеря си Инга, надявайки се на разбиране, – „ние живеем в чужд апартамент, а лелята, която е негова собственичка, не разрешава да се водят домашни любимци.“ „Дори папагалче?“ – попита Леночка. Лицето ѝ се издължи от неразбиране.
„Дори папагалче“, – твърдо отговори Инга, въпреки че за птицата не беше сигурна. На самата Инга не ѝ трябваха нито папагали, нито котки, нито други животни, защото на Инга ѝ трябваше работа. Нейният мозък работеше малко по-различно, защото беше зает с решаването само на един проблем – да намери средства за съществуване, защото парите бяха много малко.
Добре, че наема беше платен за шест месеца напред, но тези разходи изядоха голяма част от спестяванията на Инга, които и без това не бяха много. Звънецът на вратата предупреди за пристигането на Юля и петгодишния Димка. Съседката, както обикновено, донесе банички и парче торта, приготвени от майка ѝ.
Юля, както и Инга, отглеждаше детето си сама, но освен това живееше с родителите си, защото за обикновен човек да събере или дори да изкара пари за собствено жилище в столицата беше равносилно на тринадесетия подвиг на Херкулес. „Е, готова ли си?“ – попита Инга съседката Юля, с която момичето се запозна още първата вечер, след като се нанесе в апартамента. Живееха в Кузминки, но на Инга ѝ харесваха и районът, и къщата, и дори апартаментът, макар и жилището да беше малко и невзрачно.
След малкия областен град столицата изглеждаше огромна и жива, изпълнена със собствен смисъл и правила, затова Инга не се тревожеше, че рано или късно ще се приспособи към столичния живот, трябваше просто да се набере търпение и сили. Тя въздъхна, а след това пъхна ръка в джоба на сакото си. Бурканчето с валериан беше там, а Инга имаше още два часа до началото на интервюто.
Нервите ѝ бяха разклатени, защото на карта беше заложено твърде много, тъй като от намирането на работа зависеше нейното бъдеще и бъдещето на семейството ѝ. „Каква е длъжността все пак?“ – попита Юля и пъхна в устата си близалка, неизвестно откъде се появила в ръката ѝ. „Помощник-мениджър“, – отговори Инга, а самата тя отново се изнерви при спомена за предстоящото интервю.
Компанията се занимава с доставки на хранителни продукти в магазините на града, а ръце не стигат за всичко, разширяват се, затова и набират нов персонал. „Заплатата поне добра ли е?“ – поинтересува се Юля, която засега не бързаше за работа. Нейните родители бяха все още достатъчно млади и здрави, за да работят сами и да издържат дъщеря си и внука си, живеещи на тяхна територия…
„Обещаха добра“, – отговори Инга, – „за първо време ще ми стигне, но после ще разчитам на кариерно израстване и повишение, иначе ще трябва отново да търся.“ „Можеш да търсиш, докато работиш“, – вметна Юля, а Инга разсеяно кимна в знак на съгласие, въпреки че самата тя не обичаше да търси нова работа, докато работеше на старата. Такъв подход към работата миришеше на предателство, а това, струваше се на Инга, беше нещо изключително.
Инга обу обувките си, целуна дъщеря си по бузата и благодарно погледна Юля. „Не си представям какво бих правила без теб“, – честно призна Инга, – „ти си моят ангел хранител.“ „Ами, и ти ми помагаш“, – Юля кимна и отново извади неизвестно откъде близалка.
„Искаш ли?“ Инга протегна ръка и, вземайки близалка, я пъхна в джоба на сакото си, където вече лежеше бурканчето с таблетки валериан. Интервюто засега изглеждаше като сложно приключение, в което на Инга ѝ предстоеше да участва, и дали ще има успешен край, засега не беше ясно. Зад гърба си Инга имаше общо десет ходения на интервю.
Колкото и странно да е, дори при наличието на добър трудов стаж и две висши образования, се оказа, че намирането на достойна работа дори в столицата не е толкова лесно. На Инга ѝ се обадиха само веднъж, и то само за да ѝ кажат, че не е подходяща. С всеки изминал ден надеждата да намери перспективна работа се топеше, а Инга губеше търпение и започваше да паникьосва.
Не трябваше да се допуска паника, защото това можеше само да навреди. Трябваше да се владее и да се гледа на нещата позитивно. След петнадесет минути Инга се качваше в метрото.
Още след десет излезе на нужната станция и се прекачи на друга линия. За да стигне до нужното място, трябваше да преодолее огромно разстояние, но Инга беше готова на този подвиг ежедневно. Вкъщи я чакаше малка дъщеря, за която трябваше да се уреди детска градина, да се облича и храни, а богато наследство в живота на Инга не се очертаваше.
Поглеждайки часовника си, Инга леко се успокои. Времето беше още предостатъчно, затова имаше дори възможност да слезе на нужната станция и да влезе в най-близкото кафене, за да изпие чаша чай. Кафето в тази ситуация можеше само да навреди, защото ускоряваше сърцебиенето и повишаваше кръвното налягане.
Инга извади от чантата си автобиографията си, напипа трудовата си книжка, за да се увери, че е там. Момичето си пое дъх и със завист погледна другите пътници, които, за разлика от нея, не бързаха за интервю, където ги чакаше неизвестност. След половин час Инга слезе на нужната станция и се постара колкото се може по-бързо да се ориентира в пространството.
Виждайки нужната офис сграда и поглеждайки още веднъж часовника си, момичето разбра, че има още половин час свободно време, преди да трябва да се яви в уговорения час. Разглеждайки интерактивната карта, Инга прецени колко време ще ѝ отнеме да стигне до кафенето, което откри, и до офиса, в който трябваше да се проведе интервюто ѝ. Изчислението ѝ хареса и момичето с уверена стъпка се отправи към кафенето със смешното име „Щраусът обядва“.
Седна на маса, поръча чаша зелен чай и погледна през прозореца. Столицата, както винаги, бързаше и беше студено-равнодушна към всички, които се опитваха да оцелеят в нея. За няколко месеца в столицата Инга разбра, че никой тук няма да я погали по главата и да ѝ предложи ръка за помощ.
Добре, че по пътя ѝ се срещна Юля, така че поне някаква надежда за човечност оставаше да тлее в дълбините на душата на Инга. Тя отпи горещия чай и затвори очи, репетирайки речта, която щеше да произнесе на интервюто. Трябваше да не забрави да разкаже, че на предишното си работно място е имала почетна грамота за високи постижения в сферата на продажбите, а също така редовно е била награждавана за старание.
Това трябваше да стане коз в ръцете на младата кандидатстваща. Отваряйки очи, Инга отново погледна през прозореца и изведнъж остави чашата. Тя видя как някакъв не много млад мъж, вървящ от другата страна на улицата, изведнъж спря и, хващайки се за гърдите в областта на сърцето, започна да се свлича по стената на къщата.
Бързо хвърляйки на масата нужната банкнота за чашата чай, Инга мълниеносно изтича навън и се втурна към човека, на когото явно му беше зле. Всички малко на брой минувачи, оказали се наблизо, минаваха покрай него. А Инга за пореден път се порази от безчувствеността на хората, живеещи в големия град.
„Зле ли ви е?“ Инга приклекна до побелелия мъж, седнал на асфалта и държащ се за сърцето. Възрастният човек издаваше неясни звуци, а в ръката му момичето видя някакви документи. Бързо ги оставяйки настрана, Инга разкопча яката на ризата на мъжа, а самата тя започна да вади от чантата си малко шише с вода, което беше успяла да купи на последната спирка на метрото…
Навън беше август, най-горещото време на годината, когато от слънцето, както изглеждаше, се топеше дори асфалтът. Не е чудно, че на възрастния човек му стана зле посред горещия град. „Извадете хапчетата от портфейла“, – помоли мъжът, а Инга започна трескаво да търси портфейла му, а след това ѝ отне известно време, за да намери в необятния портфейл кутийка с хапчета.
С треперещи ръце Инга отвори кутийката, насипа в ръката си няколко таблетки от някакво лекарство, а след това ги протегна на мъжа. Побелелият човек, чиито устни вече бяха посинели, а челото му беше покрито с пот, грабна от ръката на Инга две таблетки и ги пъхна под езика си. За зла участ таблетките се изтърколиха обратно и се разпиляха по земята.
Инга взе волево решение, отново извади две таблетки от опаковката и, отваряйки устата на мъжа, ги пъхна вътре, след което с ръка притисна долната му челюст, за да не изпаднат таблетките отново. Най-много Инга се порази от това, че никой така и не се приближи до тях, не предложи помощ и дори не попита дали всичко е наред. Посред бял ден до някаква голяма офис сграда умираше човек, а на никого не му пукаше абсолютно.
„Може би да се обадя на бърза помощ?“ – предложи Инга и дори завъртя пред очите на мъжа мобилния си телефон, но той поклати глава и затвори очи. Инга се изплаши, ами ако сега умре, а на нейна съвест ще тежи нежеланието ѝ да се обади на бърза помощ за старец, който имаше явни проблеми със сърцето. Но не, след половин минута бузите на възрастния човек порозовяха и на Инга ѝ стана много по-спокойно.
Още след пет минути старецът протегна ръка на Инга и тя му помогна да се изправи и отново го напои с вода. В бутилката беше сухо, но мъжът вече явно изглеждаше по-добре, отколкото преди петнадесет минути, когато се свлече на земята. Инга взе стареца под ръка и го отведе до най-близката пейка, стояща на автобусна спирка.
Те седнаха един до друг и Инга през цялото време се вглеждаше в лицето на новия си познат, на когото беше помогнала да не умре. Възрастният мъж извади от портфейла си носна кърпичка и избърса мокрото си чело, след това извади още една таблетка и бързо я пъхна под езика си. „По-добре ли сте?“ – поинтересува се Инга и той кимна.
След това старецът неочаквано се усмихна и протегна ръка на момичето. „Казвам се Александър“, – представи се той така, сякаш беше връстник на Инга, а не ѝ годеше за дядо. Инга стисна сухата му ръка, а след това се усмихна в отговор.
„Аз съм Инга. Много ми е приятно. Това е рядко име, свързано е за мен с приятни спомени.“ Инга не започна да задава въпроси на не много младия човек, който все още не ѝ беше достатъчно познат, за да рови в миналото му.
Александър изглеждаше много по-добре и на Инга ѝ олекна. След това тя се сети и погледна часовника си. От началото на интервюто вече бяха минали пет минути и се оказа, че момичето просто е закъсняло за срещата.
Явно на лицето ѝ беше изписано разочарование. „Да не би да ви разсейвах с моя проблем?“ – поинтересува се Александър, а Инга поклати глава. „Нима човешкият живот струва колкото някакво си интервю? Всичко е наред, мога ли да ви помогна с нещо друго? Вие ми спасихте живота, какво още можете да направите за мен?“ Инга кимна, решавайки, че няма никакви причини за разочарование.
Мъжът беше спасен, а работа тя непременно ще си намери, на нейните години и с нейния опит. „Може би да ви купя вода?“ – предложи Инга. Но старецът само поклати глава.
„По-добре просто поседете с мен. Знаете ли, както се оказа, в този град е много по-лесно да умреш, отколкото да се спънеш.“ Инга се усмихна на това сравнение.
Щом Александър се шегува, значи наистина е по-добре. „Инга, може би мога да направя нещо за теб? Може би да платя такси, ако закъсняваш някъде? Всъщност имам личен шофьор, но той ще може да дойде чак след четиридесет минути. Той би те закарал до нужното място.“ „Не, Александър, благодаря“, – отговори Инга, – „сама ще се оправя.
Имахте ли пристъп? Може би нещо се е случило? Защо ви стана зле?“ „Случи се, скъпа моя спасителке“, – меко отговори не много младият човек и очите му странно се загледаха в далечината. „Само че времето е минало достатъчно, за да мога все още толкова силно да преживявам.“ „Впрочем, загубата на син е, може би, сериозно изпитание.“
„Много съжалявам“, – Инга трудно подбираше думи, защото съвсем не знаеше кое е най-правилно да каже в такива случаи. „Трябва да се държите. Сигурно имате внуци, които ви подкрепят.“
„Не съвсем“, – отговори Александър, – „впрочем, това също вече няма никакво значение. Почти на седемдесет и пет години съм, разбирам, че всеки ден може да е последен, затова съм готов за всичко.“ На Инга ѝ стана тъжно.
Те седяха на пейката още около двадесет минути, след което Александър се обади на шофьора си и си тръгна с него, а Инга реши, че все пак ще опита още веднъж. Тя извади телефона си и набра номера на компанията, в която трябваше да отиде на интервю преди половин час. „Извинете, сега сме малко заети“, – отговори женски глас.
„Да направим така. Ще преместим интервюто за други ден и тогава ще можете да разговаряте с нашия директор. Днес той няма време за разговори, решава сериозни проблеми.“
Инга не вярваше на късмета си. Трябва да се отбележи колко навреме на директора му се появиха сериозни проблеми. Оказва се, че проблеми имат и богатите хора, а не само такива обикновени смъртни, една от които беше и Инга.
Новината за отлагането на интервюто много вдъхнови Инга, особено това, че останалите кандидати, които все пак стигнаха до крайната точка, си тръгнаха с празни ръце. Сигурно са разочаровани и дори ядосани заради случилото се, а това означава, че шансовете на Инга сега ще бъдат още по-големи. Връщайки се вкъщи, Инга радостно прегърна дъщеря си, а след това взе Леночка и Димка и ги поведе на разходка.
Юля радостно плесна с ръце и каза, че ще се възползва от ситуацията и ще отиде на маникюр, който толкова дълго отлагаше, защото Димка беше болен и си седеше вкъщи, а нямаше на кого да го остави. Инга излезе навън, седна на пейка и блажено затвори очи. Радваше се, че шансът ѝ да си намери работа все още съществуваше, макар и отложен за известно време.
Тя си спомни събитията от деня и се сгуши. Трябваше да се срещне със стареца, да му спаси живота и при това да продължи да съществува. Инга се гордееше със себе си и сега имаше повече причини за гордост.
Като свое главно постижение Инга все пак продължаваше да смята това, че се осмели да напусне Владимир. Тя го направи, пренебрегвайки какво ще си помислят и кажат останалите, въпреки че имаха обща дъщеря. Леночка се роди, когато Инга едва навърши 22 години, и тя получаваше второ висше образование, съчетавайки ученето с работата.
Инга се стараеше от всички сили, помагаше на болния си баща, подкрепяше майка си и дори оказваше финансова помощ на по-малката си сестра. Всичко в живота ѝ беше съвсем закономерно, освен че в него присъстваше Владимир. С Володя Инга се запозна случайно, тя беше на пазара и избираше пресни зеленчуци, когато някой я блъсна, и то така, че чантата с двадесет яйца падна от ръцете ѝ.
Разбира се, всичко се разби на дребни парчета, а Инга със съжаление гледаше жълтъците на пресните селски яйца, разтичащи се по пода. „Госпожице, защо сте толкова тромава?“ Това забележка Инга чу по свой адрес от някакъв явно нетрезвен млад мъж, който я беше блъснал. „Всъщност си стоях спокойно“, – отговори Инга, възмутена.
„Стоиш тук като статуя, поне да беше се отместила.“ Отново отбеляза нетрезвеният виновник за произшествието, в резултат на което двадесет пресни яйца станаха негодни. „Може би вие поне ще се извините, че ме бутнахте?“ „Ама че нахалница, още и да се извинявам на теб! Много важно!“ Пияницата изсумтя и устните му се разтеглиха в мазна усмивка.
„Така ти се пада, кокошке!“ – внимавай с думите. „Извини се на момичето, или ще те накарам.“ Инга рязко се обърна и видя симпатичен млад мъж с тъмни очи, който държеше в ръката си огромен ананас и пронизително гледаше обидчика ѝ. „Ще ме накараш ли?“ – изсумтя пияницата и силно оригна.
„Ами, опитай!“ Защитникът на Инга ѝ протегна ананаса и запретна ръкави. След това застана в боксова стойка, и то толкова убедително, че обидчикът на Инга явно се изплаши и предпочете да се извини на нея и дори да компенсира финансовите загуби. Инга беше поразена, защото съвсем беше забравила кога за последен път някой така се беше застъпил за нея.
Освен парите, Инга получи и сочен ананас, с който почерпи близките си. А също така вече имаше телефонния номер на Владимир, който се беше застъпил за нея на пазара. Постъпката на Владимир направи впечатление на момичето, те започнаха да се срещат и Инга упорито си затваряше очите за пристъпите на агресия, които се случваха на Володя…
На нея ѝ се струваше, че всичко това са опити да я защити и себе си от чужди нападки, но после чак Инга разбра, че това съвсем не са опити за защита, а същински пристъпи на атака, в която Владимир влизаше всеки път, когато нещо не вървеше по неговия план. „Къде си тръгнала?“ – попита той на третия ден след сватбата им. Инга се готвеше за рождения ден на приятелка, но погледът на Володя я накара да се откаже.
„Ами, не мога ли да отида при Люда?“ „Можеш, но само не в ресторант и не в този вид“, – рязко каза Володя. „Изглеждаш просто отвратително.“ Инга се погледна в огледалото.
Не ѝ се струваше, че е облечена по някакъв странен начин. Да, роклята не беше много дълга, а цветът ѝ беше ярък, но тя не отиваше на делови обяд, а в ресторант за рождения ден на приятелка от детството. „Какво, трябваше ли да се завия с шал?“ – попита Инга.
А ноздрите на Владимир се разшириха от негодувание. „Изобщо никъде да не ходиш. Едва се омъжи, какви могат да бъдат тези гуляи.
Седни до мъжа си и бъди послушна съпруга.“ Инга се стъписа. Думите на Владимир по неин адрес не му пречеха самият той да се разхожда и забавлява.
Няколко пъти съпругът ѝ не се прибираше през нощта и дори бременността на Инга не му попречи да се наслаждава на живота. Роди се Леночка, а отношението на Владимир към Инга стана още по-потребителско. Докато момичето беше в отпуск по майчинство, тя не спираше да работи на непълно работно време, като пишеше контролни и курсови работи за студенти от провинцията.
Но Володя смяташе, че всички грижи за семейството лежат изключително на неговите плещи, а Инга трябва да му бъде безкрайно благодарна за това, че ги издържа и изкарва пари. Бащата на момичето тогава съвсем се разболя и Инга беше принудена често да ходи в родителския си дом. На Генадий му откриха неизлечима болест и Инга искаше да прекарва много време с него.
За нея това беше много важно. На Владимир също не му харесваше това и той периодично правеше скандали. Тя постоянно се страхуваше, че ще започне да я удря, и то пред детето.
Търпението на Инга се изчерпваше. Тя се държеше с последни сили, но продължаваше да живее до Владимир заради дъщеря си. „На дъщерята ѝ трябва баща“, – убеждаваше Инга майка ѝ.
„Какъвто и да е Володя, той е баща на Леночка, а значи, трябва да търпиш. Сама си го избра, никой не те е карал.“ Но на всяко търпение рано или късно идва краят.
Инга гледаше Володя и разбираше, че това съвсем не е човекът, с когото би искала да прекара целия си живот. Володя постоянно я ревнуваше и ѝ забраняваше да се среща с приятелки. Той смяташе, че дай свобода на Инга и тя веднага ще му изневери.
В общи линии, в един прекрасен момент Инга стигна до заключението, че иска да се разведе с Владимир. Разбира се, той беше против, мъжът просто не разбираше защо тя е решила, че той ще я пусне така лесно. Имаше множество скандали, опити да се върне всичко по старому.
Но Инга разбираше, че оставайки с Владимир, тя много рискува. Сега той проявява агресия към другите, но с времето може да се прехвърли и върху нея. Беше ѝ много страшно, страшно за себе си и за дъщеря си.
Родителите, каквото и да се случваше, бяха на страната на Владимир. Майката все така говореше, че ще ѝ е трудно да отглежда дете сама. Въпреки това, самото момиче разбираше, че по-добре сама, отколкото с такъв баща.
Това беше най-тежкото време в живота на Инга. Тя не знаеше как да се справи с личния си живот, а и баща ѝ съвсем не се подобряваше. Няколко месеца Инга ходеше при него всеки ден, разговаряше с баща си, опитваше се да го убеди, че всичко ще бъде наред, но разговорите тук не помогнаха.
След три месеца баща ѝ почина. А баща ѝ беше най-близкият човек, човекът, към когото толкова силно се стремеше, човекът, на когото можеше да разкаже абсолютно всичко. Още преди самата си смърт баща ѝ каза, че винаги трябва да слуша сърцето си и ако душата ѝ не лежи към Владимир, по-добре да се разведе сега, отколкото да се мъчи с илюзии и надежди, които най-вероятно никога няма да се сбъднат.
И колкото и майка ѝ да беше против, момичето все пак се разведе. А след това събра детето си, парите, които имаше, и замина за столицата. Инга просто искаше да започне нов живот, нов, без Владимир.
Сега ѝ се струваше, че никога повече няма да се влюби. Връзката с Владимир остави не много приятни впечатления. И макар че първоначално той ѝ се струваше прекрасен човек, сега тя разбираше, че с него трябва да бъде много внимателна.
Вечерта, когато Инга приспиваше Леночка, Лена попита майка си дали ще работи в голям офис. „Дъще, много се надявам на това, но днес, за съжаление, интервюто не се състоя. Казаха ми, че шефът има други задачи, затова ще отида други ден.“
„Мамо, ако много искаш да работиш в тази компания, непременно ще те вземат.“ „И аз се надявам на това“, – усмихна се тя. „Аз, мамо, имам мечта.
Представям си как седим с теб в кафене и ядем сладолед“, – усмихна се малката. „Разбира се, това ще се сбъдне. Голяма работа.
Да, ако ме вземат на работа, всяка събота и неделя ще ходим на кафене.“ Леночка се усмихна и се обърна към стената, а Инга още дълго седя и я галеше по гърба. Тя разбираше, че парите съвсем са свършили и дори такова малко желание на дъщеря си не е в състояние да изпълни.
Срамуваше се и ѝ беше мъчно, че на дъщеря ѝ ѝ е трудно. На следващия ден от рано сутринта Инга се въртеше в кухнята. Искаше да приготви много вкусна вечеря от това, което имаше.
Единственото, което ѝ се наложи да купи, беше мляко, за да изпече любимите палачинки на Елена. По принцип живееха дружно и почти никога не се караха. Днес отново ходиха на разходка, дълго седяха край фонтана и гледаха водата, а Лена дори успя да потича боса там.
На Леночка ѝ харесваше тук, но въпреки това ѝ липсваха баща ѝ и баба ѝ. И Инга я разбираше прекрасно. Но също така разбираше, че връщайки се в родния си град, нищо добро не я чака.
Най-вероятно бившият ѝ съпруг отново няма да ѝ даде мира, а и майка ѝ ще настоява да се върне при него. Лена се замисли, че не познава баба си и дядо си. По-точно, по майчина линия имаше само баба, която беше починала, когато Инга беше съвсем малка…
А за баща си, за неговите родители, тя нищо не беше чувала. Единственото, което знаеше жената, беше, че някога те са били против тази сватба между баща ѝ и майка ѝ и оттогава не са общували. Тя не знаеше дали са живи или не, но много би искала да се запознае с тях или поне да види какви хора са.
Денят мина неусетно. И още от вечерта жената отново започна да се подготвя за интервюто. Тя разбираше, че може би това е последният ѝ шанс, защото ако отново не я вземат на работа, много ще се разочарова.
Парите почти бяха свършили и днес отново тръгна пеша. Пристигайки в уречения час, тя седна в приемната. Около нея ходеха сериозни хора в делови костюми и на Инга ѝ се струваше, че на техния фон изглежда простачка.
И непременно ще провали интервюто. Скоро към нея се приближи млада жена и, след като попита фамилията ѝ, посочи вратата, където ще се проведе интервюто. Инга стана от стола и, набирайки пълен гръден кош въздух, рязко издиша.
Тя е готова. „Заповядайте, очакват ви вече“, – звънливо каза секретарката. Инга се приближи до вратата и още веднъж тежко въздъхна, а след това, отваряйки вратата, влезе в кабинета.
Там, в самия край на кабинета, зад огромно бюро седеше възрастен мъж и в този мъж Инга позна Александър, същия старец, на когото преди два дни беше помогнала на улицата. „Здравейте, а аз съм при вас за интервю“, – неуверено каза тя. Странно, но, виждайки познат човек, страхът мигновено някъде изчезна.
„Няма как да бъде, каква среща! Отново вие ли сте?“ – усмихна се старецът. „Да, отново аз съм. Как се чувствате? Всичко наред ли е?“ „Просто чудесно. А сега, когато ви видях, ми стана много по-добре.“
„Радвам се да го чуя. Заповядайте, седнете, може би чай или кафе?“ „Ами не, дойдох при вас да си търся работа.“ „Какво казвате? Такова момиче и няма работа?
Къде ли гледат всички шефове на света?“ – радостно възкликна старецът. На Инга, без съмнение, ѝ харесваше неговото настроение. Той се хилеше и говореше смешни неща.
„Така, може ли да погледна документите ви? Въпреки че, ако искате, мога да ви взема при себе си и без тях.“ Инга, чувайки това, тържествуваше. Беше толкова щастлива, че ще я вземат да работи тук, вече си представяше как ще отидат с дъщеря си на кафене.
Въпреки това, отваряйки документите на Инга, старецът пребледня. „Нещо не е наред?“ – изплашено попита Инга. „А вие живяхте ли на улица „Съветска“?“ „Да, а какво значение има това?“ Старецът не отговори нищо.
Той нервно си наля чаша вода и я изпи на екс. „Иночка, излиза, че ти си моя внучка?“ „В какъв смисъл? Нищо не разбирам.“ „Генадий беше мой син, твой баща, който вече не е между живите.“
„Това просто не може да бъде. Разбира се, не познавам родителите на баща си, но не мисля, че живеят в столицата“, – замисли се Инга. Старецът бързо взе портфейла си и извади от него портмоне, а от него – снимка, на която бащата на Инга беше съвсем малък.
Същата снимка се пазеше и вкъщи при нея. „Няма как да бъде. Излиза, че вие сте моят дядо?“ „Никога не съм си и помислял, че ще се срещнем при такива обстоятелства“, – прошепна старецът. Инга повече не можеше да сдържа емоциите си. Тя скочи от стола си и прегърна стареца.
„Толкова исках да се запозная с вас. Толкова се интересувах защо вие и баща ми не сте общували. Той преди самата си смърт каза, че непременно трябва да се запозная с вас.“
В очите на възрастния мъж се появиха сълзи. Изглежда, сега му беше много приятно да се окаже в прегръдките на родната си внучка. „Иночка, прости ми, че не сме общували толкова време.
Честно казано, обидата отдавна е минала, но гордостта не ми позволяваше да дойда и да се помиря. Така си отиде и Гена от живота, без да се сбогува. Разкажете ми защо не сте общували, защо толкова години сте мълчали? Честно казано, вече не си спомням.
Просто, може би, аз и Мария искахме Генадий да посвети живота си на науката, да стане голям човек. Но вместо това той избра любовта. Да, сега е смешно да се говори за това, а тогава бяхме много сериозно настроени.
Е, дума по дума и се скарахме. Аз, разбира се, казах на жена си, че трябва да умееш да прощаваш и да правиш компромиси, но тя цял живот живя с тази злоба. Навярно злобата я погуби.“
Старецът тежко въздъхна. „Най-важното е, че сега се намерихме и никога няма да се изгубим. Аз ще ти помагам, ще правя всичко, което бях длъжен да направя за сина си.
Знаеш ли, а вие не сте само дядо, имате и правнучка – Леночка. Много искам да се запозная с нея. Е, да ви чакаме днес на гости.
Не, давай направо сега, ще се качим в колата ми, ще отидем за детето и ще се разхождаме цял ден, ще ядем вкусен сладолед и ще се наслаждаваме на лятото. Е, може ли така? На работа ме взимате ли?“ – попита Инга. „Разбира се, че те взимам, само че не на тази длъжност, на която искаше.
Ще ти намеря нещо по-сериозно. Ти си моя внучка, моя наследница и сега никога няма да се разделим.“ Инга не вярваше на щастието си.
Ето така случайността се превърна за нея в истинско щастие. Както се казва, прави добро и доброто непременно ще ти се върне. Скоро Александър се обади на шофьора си и той дойде до офиса, те заедно с Инга отидоха при нея.
Вече там, след като взеха малката Лена, те отидоха в увеселителен парк, където се разхождаха до късно вечерта. Александър не можеше да се наговори с внучка си, обещаваше ѝ златни планини. „Няма да позволя внучката ми да живее под наем, и то толкова далеч от работата.
Ще се преместиш при мен. Имам огромна къща, която така или иначе ще остане за теб. На мен вече нищо не ми трябва.“
„Дядо, не говори така, ти още ще живееш и ще живееш.“ „Толкова ми е приятно, когато ме наричаш дядо. Сякаш ми растат крила на гърба.
Боже, какъв глупак съм бил, че толкова време не съм общувал със сина си. Толкова много съм изгубил.“ Инга не отговори нищо, тя само погледна дядо си и избърса сълзата му.
Тя му разказа как се е стекъл животът ѝ, разказа за Владимир и за това колко страшно е било да се премести в столицата. „Иночка, ти си направила всичко добре, всичко правилно. Ако не се беше преместила тук, никога нямаше да се срещнем.
Толкова се радвам, че ме намери, че съдбата ни е събрала. И се надявам никога повече да не се разделим.“ „И аз се надявам на това“…
Скоро Инга се премести в голямата къща на Александър. Сега се чувстваше като господарка, помагаше на стареца с бизнеса и водеше домакинството. Буквално след пет години Александър съвсем се оттегли от делата.
Той ѝ предаде всичките си дела, а самият той си стоеше вкъщи. Най-накрая можеше да се отпусне. Мъжът нито веднъж не се усъмни, че Инга е негова внучка, тя имаше същия борбен характер като него и като сина му.
Леночка тръгна на училище и започна да учи, всеки ден радвайки майка си с добри оценки. Те я записаха в престижно училище. Животът най-накрая се подреди.
Инга разбра, че всичко, което не става, е за добро. И добре, че веднъж се осмели да се разведе със съпруга си. Добре, че се осмели да се премести в столицата.
Може би вземането на решения понякога е много страшно, но именно сега тя разбра, че е по-добре да рискуваш и да бъдеш щастлив, отколкото да седиш и да мислиш какво би могло да се случи по друг начин. Сега всичко е наред. Майка ѝ често идва при тях.
Най-накрая намериха общ език с Александър. Но жената не се съгласява да се премести при тях за постоянно. Все пак малка обида остана в сърцето ѝ.