Глеб излезе от клиниката. Замръзна на стъпалата на верандата, сякаш не смееше да направи следващата крачка, и огледа заобикалящия свят. Времето беше отвратително дори за късна есен, оловносиво небе с тежки облаци, които сякаш всеки момент щяха да докоснат върховете на оголените дървета.
Черните им клони стърчаха като изгорели кибритени клечки във всички посоки, подчертавайки безжизнеността на пейзажа. Вчерашният сняг, първият за тази година, още вчера толкова бял и мокър. Многообещаващ, днес се беше превърнал в мръсна кал под краката на минувачите.
Хората вървяха, леко прегърбени, сякаш се опитваха да станат по-малки и незабележими. Погледите им бяха насочени надолу, под краката, всеки се опитваше да заобиколи коварните локви и заледените буци мръсен сняг. Да се подхлъзнеш, да намокриш краката си в ледената вода или, още по-лошо, да се разтегнеш по средата на улицата, е съмнително удоволствие.
Целият град беше оцветен в депресивни сиви тонове, като на стари фотографии, безцветен, мръсен, уныл. Но колкото и парадоксално да е, Глеб гледаше на тази тълпа от небързащи минувачи с тиха завист. Завиждаше им на правото да бъдат недоволни от калта, на мокрите си ботуши, дори на лошото си настроение, което щеше да се промени, щом излезе слънцето.
Защото те имаха цял живот пред себе си, с всичките му радости и тъги, възходи и падения. За разлика от него. В дясната джоб на палтото му, като тежък камък, лежеше присъдата му.
Медицинска карта с разноцветни листа с анализи, заключения на специалисти и, най-накрая, на последната страница, диагноза, изписана с размашен почерк на лекаря. Диагноза, която с един замах пречертаваше целия му досегашен живот, всички планове, всички надежди. Като дебела черна линия през страницата на дневника.
Забелязвайки, че шефът стои неподвижно, прекалено дълго за обикновена пауза, шофьорът реши, че той чака колата. Запали двигателя, подкара до стъпалата, отвори вратата. Но Глеб, приближавайки се към колата, не бързаше да седне вътре.
Нещо в движенията му, в изражението на лицето му насторожи младия шофьор. „Дрюня“, – каза Глеб, обръщайки се към момчето, – „ти, наверное, карай вече за дома. Днес е твоят ден“.
Направи пауза, сякаш подбираше думи, „почивен ден“. А аз искам да се разходя малко. Как така, Глеб Аркадьевич? След час имате среща, — разпери ръце шофьорът, млад момък, който работеше при Глеб от малко повече от половин година.
В гласа му пролича искрено недоумение. „Няма проблем, ще се преместя“, – успокои той прекалено усърдния си подчинен. „Как ли този млад и здрав човек може да разбере, че сега нямам никакво желание за работа?“, помисли си Глеб, гледайки обърканото лице на шофьора.
А някога и той, точно като този Андрей, се беше разкъсвал, за да постигне нещо, да си изгради кариера, да спечели сериозни пари. Заради това изкачване беше пожертвал целия си личен живот. Заради работата не беше намерил време да се влюби истински.
Да не създаде семейство, да не отгледа деца. И какво има сега? Успешен бизнес. Милиони в банковите сметки.
Но за кого или за какво е спечелил тези милиони? За себе си? Но вече не му е било съдено да ги похарчи. За близките си? Но той нямаше такива. Хубава голяма къща.
Но празна. Тази къща го посрещаше всяка вечер с глуха тишина, в която ехото от собствените му стъпки се разнасяше. Луксозна кола, в която, всъщност, нямаше кого да вози.
А в просторния салон би се побрало голямо семейство. Той дори не можеше да си позволи да си вземе куче, заради постоянните командировки, срещи, преговори. След като освободи Андрей и се обади на секретаря си с указание да отмени всички срещи за днес, Глеб се вмъкна в потока от минувачи, които се бореха с лошото време.
Вървеше, без да се ориентира, бавно и безцелно, потънал в мислите си, разсеяно разглеждайки мръсния сняг под краката си и превъртайки в главата си всичко, което му беше казал лекарят. Изглеждаше, че това е последната ноемврийска кал в живота му. А лятото? Вероятно вече няма да има лято.
И не можеше да направи нищо. Никакви пари вече нямаше да помогнат. В главата му звучаха като заседнала плоча думите на лекаря при толкова бързото развитие на болестта.
6, максимум 8 месеца. Операция е невъзможна. Палиативна терапия.
Ако само беше отишъл на лекар по-рано, поне шест месеца по-рано. В края на краищата, главоболията го притесняваха, и то доста силно. Но той търпеше, приписваше ги на умора, на недоспиване, на стрес.
Дори планираше през лятото най-накрая да си вземе отпуск, да отиде някъде на море, да си почине както трябва от тази безкрайна умора. Но всичко някак се обърка, нови партньори, нови търгове, които не можеха да се отложат, не можеха да се пропуснат. Така лятото отлетя в безкраен карусел от делови срещи и преговори.
А сега му казаха, че това е било последното лято в живота му. Но как, последното? Това просто не може да бъде. Той все още не е на петдесет, има още толкова много да живее.
Но се оказа, че този живот вече не е негов. Останали са само жалки трохи. Глеб се усмихна горчиво.
Целият му живот – безкрайно отлагане на щастието. Ще спечеля още малко пари и тогава. Ще завърша този проект и тогава.
Ще изляза на ново ниво и тогава. А сега се оказа, че няма да има никакво тогава. Времето му изтече.
Няма да има нито семейство, нито деца, нито пътувания, нито всичко онова, което толкова дълго е отлагал за по-късно. Оловните облаци най-накрая се разродиха с дребен бодлив сняг. Остри снежинки, като стъклени трохи, се натрупваха върху непокритите ръце на Глеб, мигновено превръщайки се в капки вода.
Това усещане, студено, неприятно, внезапно го върна в реалността, изтръгна го от дълбините на мрачните мисли. Той забави крачка, после спря насред тротоара. Затвори очи и наведе глава, излагайки лицето си на снега.
Снежинки се топяха по бузите му, по челото, по затворените клепачи. В това имаше нещо очистващо, нещо болезнено живо. Аз още съм тук, профуча в главата му, още усещам.
Глеб осъзна, че от този момент ще започне да се вслушва във всяко усещане, опитвайки се да попие, да запомни, да запази всички прояви на живота, който толкова бързо се изплъзваше между пръстите му. „Мамо, какво прави този чичо?“ Звънлив детски глас изтръгна Глеб от съзерцанието. Спусна глава и отвори очи и видя на няколко крачки от себе си, на пейката, жена с момче на около пет години.
Тя седеше, притискайки детето към себе си, очевидно опитвайки се да го стопли поне малко с топлината си. Но и самата тя трепереше от студа, което се забелязваше дори от разстояние. Фигурите им вече бяха покрити със сняг, като в старата приказка за снежната кралица, а на миглите на момченцето висяха бели снежинки, които той периодично отмахваше с ръка, облечена в червена ръкавица, висяща на въже.
Глеб погледна по-внимателно и разбра, че дрехите им изобщо не съответстваха на времето. Вън беше късна есен, но термометърът не се беше покачвал над нулата от няколко дни, дори в най-топлите часове на деня. А тези двамата бяха облечени така, сякаш бяха излезли на десетминутна разходка в септемврийски ден.
„Не ви ли е студено?“ – попита Глеб, приближавайки се. “Защо не си отивате у дома? Времето не е за разходки, а и заваля сняг. Момчето може да се простуди.“
Жената вдигна поглед към него, изморена, с прикрит страх, нащрек, като преследвано животно. „Какво ви е до нас?“ – отговори тя предизвикателно. “Вървете си по пътя си.“
Гласът й звучеше дрезгаво, сякаш беше настинала, но в него се усещаше вътрешна сила, навик да се справя сама. Глеб вече се канеше да си тръгне, донякъде жената беше права, това не беше негова работа, но изведнъж погледът му срещна очите на момчето. Детето го гледаше с такава отчаяна надежда, с такава недетска молба за помощ, че стана невъзможно да мине покрай него.
В тези очи се четеше история, която Глеб не искаше и не можеше да игнорира. Той седна на пейката до тях, усещайки как студът от метала мигновено прониква през плата на панталоните му. „Как се казваш, малкия?“ – обърна се той към детето, умишлено игнорирайки неприязненото изражение на жената.
„Тимоша“, прошепна момчето, поглеждайки го изпод вежди и явно очаквайки реакцията на майка си. „Тимоша?“ „Страхотно име!“ – усмихна се Глеб. „А аз, Глеб?“ „Кажи, Тимоша, искаш ли да ядеш?“ Глеб не знаеше защо зададе точно този въпрос.
Вероятно интуицията му подсказа, че и двамата изглеждаха толкова изтощени, че мисълта за глад се натрапваше от само себе си. „Няма да кажа“, отговори сериозно като възрастен момчето, хвърляйки тревожен поглед към майка си, „защото мама ще ме смъмри“. Глеб погледна мълчащата жена.
„А може майка сама да каже? Яли ли днес или не?“ Погледът й стана още по-нащрек, а раменете й се напряха, сякаш се готвеше да се защити. „Какво искате от нас?“ В гласа й се смесиха умора, раздразнение и зле скрит страх. „Защо се закачате?“ “Вървете си по пътя си.“
Глеб видя, как тя трепери от студ и, най-вероятно, от глад. В думите й пролича недоверие, продиктовано, видимо, от горчив опит. „Сигурно си мисли, че съм от онези богати зяпачи“, помисли си той, „които подмазват с думи, поклащат глави за показ и си тръгват с чувството, че са изпълнили дълга си“.
Но нещо в него се промени след днешното посещение при лекаря. Маската на благоденстващия бизнесмен, безразличен към чуждите проблеми, се пропука и разпадна. Глеб вече не можеше да остане безучастен към чуждото нещастие, както правеше преди.
„Първо се погрижете за детето си, преди да ми отговаряте“, отвърна той с неочаквана дори за себе си рязкост. “Е, горда си! Не се ли страхуваш, че ще се разболее и умре през нощта, гладен и студен?“ Жената само притисна сина си по-силно към себе си, поглеждайки уплашено към Глеб. В очите й проблясна паника.
Тя изведнъж помисли, че този настойчив непознат може да й отнеме детето, да извика полицията или социалните служби. А те ще определят Тимоша в приют, докато се изяснят обстоятелствата. В края на краищата, от вчера тя нямаше нито работа, нито жилище.
Дори скромните спестявания, които биха стигнали за няколко седмици в хостел и за храна за двама, бяха останали в същия хостел. Добре, че сама се измъкна от пияните, избяга с Тимоша на ръце, а чантата с вещите, където за всеки случай беше скрила портмонето, остана там. Виждайки, че е уплашил жената до полусмърт, още малко и тя щеше да се разридае, притискайки силно сина си, Глеб омекна.
Да оценим ситуацията адекватно, каза той вече по-спокойно. Разбрах, че нямате пари. Тя поклати отрицателно с глава, без да откъсва от него насторожения поглед.
Детето яло ли нещо днес? Отново отрицателно движение с глава, и в този жест вече се четеше поражение, признание на собствената безсилия. Тогава ставайте и да вървим, решително каза Глеб. Жената вдигна уплашени очи към него.
Не се тревожете, аз не съм някакъв сексуален маниак, опита се да разреди обстановката той. Нямам за какво да ви взема. Дори такава кльощава и измъчена, за органите не бихте станала.
Мрачната му шега висяла във въздуха. Жената не се усмихна, но и не се отдръпна. Да отидем да нахраним Тимоша, продължи Глеб и се обърна към момчето.
Ей, Тимоша, искаш ли да ядеш? За последен път питам. Детето радостно и енергично кимна с глава, вече не се опитвайки да скрие глада си. Е, въпросът е решен, обобщи Глеб.
Ставайте, елате с мен. Глеб съжали, че е пуснал шофьора. Жената едва се движеше, дали от студа, който беше сковал тялото й, или от продължителното недохранване.
Движенията й бяха бавни, сякаш с усилие. Той вдигна момчето на ръце, то се оказа учудващо леко, почти безтегловно, и, опитвайки се да спре крачка, за да не изгуби от поглед спътницата си, се насочи към най-близката стоянка на таксита. Снегът заваля по-гъсто.
Тимоша, стопнал се в ръцете на Глеб, положи глава на рамото му. Малкото му тяло все още трепереше от студа, но дишането му постепенно се успокояваше. Глеб усещаше странна топлина вътре, сякаш нещо отдавна замръзнало започваше да се размразява.
„Далече ли е?“ – тихо попита жената, когато излязоха от булеварда. „Не, още няколко минути“, – отговори Глеб. „Тежко ли ви е?“ Тя поклати глава, но той виждаше колко й е трудно.
На стоянка, за щастие, имаше свободна кола. Глеб каза на шофьора, че иска да отиде до Атриум. „Първо трябва да ви купим по-топли дрехи„, обясни той в отговор на въпросителния поглед на спътничката си.
„А после ще отидем у дома.“ Жената го погледна уплашено, но не каза нищо. Разбираше, че няма избор – да пренощува с детето на улицата в такова време е сигурно смърт.
Това разбиране се отразяваше в очите й, решителността да се довери на непознат от безизходица. Половин час по-късно случайните му познати вече преминаваха прага на имението на Глеб. В просторното антре с високи тавани и мраморни подове те спряха нерешителни, оглеждайки се страхливо наоколо.
„Мамо, пак ли ще нощуваме на гарата?“ изведнъж попита Тимоша. Глеб, като чу това, не можа да сдържи усмивката си. „Защо на гарата?“ Жената отговори вместо сина си.
Само на гарата беше виждал толкова големи помещения и високи тавани. Тя също се усмихна, за първи път откакто се бяха срещнали. Усмивката преобрази измършавеното й лице, правейки го неочаквано младо и привлекателно.
Домашна помощница, предупредена от Глеб за гостите, приготви вечеря. Аромати на домашно приготвена храна изпълниха къщата, създавайки уютна атмосфера. На масата Тимоша първо се срамуваше, но гладът надделя и той започна да яде с голям апетит, периодично поглеждайки майка си, сякаш искаше разрешение.
Тя самата ядеше бавно, на малки хапки, като човек, който е загубил навика да се храни нормално. След вечерята преминаха в хола. Тимоша, стоплил се и нахранил се, опита се да изследва новото пространство, постоянно сочейки с пръст различни предмети и задавайки един и същ въпрос: „А това какво е?“.
Но скоро умората взе превес, той се качи на дивана, сложи глава на коленете на майка си и заспа. Глеб ги наблюдаваше с необяснимо чувство на спокойствие. В светлината на настолната лампа лицето на жената изглеждаше много младо, не повече от 25 години.
Тя нежно галеше косата на сина си и в този прост жест се четеше такава любов, че сърцето на Глеб се сви. „Как се казвате?“ попита той тихо, за да не събуди момчето. „Варвара“, отговори тя след кратка пауза.
„Красиво име“, – искрено каза Глеб. „Разкажете ли ми как се озовахте на улицата с дете?“ Варвара мълча известно време, сякаш преценяваше дали да се довери на този странен мъж, който ги беше приютил. После тихо започна разказа си.
„Зовут ме Варвара“, – така ме нарекоха в приюта, където ме оставиха като бебе. Банална история, майка ми ме родила случайно и ме изоставила в родилното. Баща ми дори не искал да ме признае, това ми разказаха бавачките, когато пораснах и не спирах да чакам родителите си.
И така ми разкриха горчивата истина, за да се откажа от надеждата си. Тя говореше с равен, почти безцветен глас, но зад тази монотонност Глеб усещаше дълбоко скрита болка. Там имаше много отхвърлени като мен.
Домът ме отгледа. Не се оплаквам. След като ме освободиха, държавата ми отреди стая. „Живей и се радвай“, казаха възпитателите.
А аз бях млада, глупава. Влюбих се. Но не в обикновен момък, аз исках принц на бял кон.
Варвара се усмихна с горчива ирония, спомняйки си за човека, когото някога е обичала. И ето го, получила го е. Само че, когато разбрал, че е бременна, той изчезнал в мъглата заедно с коня си.
Тя прекара ръка през косата на спящия Тимоша. Но нищо, аз работех, успях да ни изхранвам. Не седях вкъщи с корем.
Вдигна Тимоша, малкият отиде в яслите. „Да живеем и да се радваме“. Варвара замлъкна, събирайки мисли.
Така майка му, глупава, отново пожела женско щастие. Принц вече не ми беше нужен, малко се поумних. Но от добър мъж не бих отказала.
Къде да намеря добри мъже? Тя въздъхна. Сега любовта ми е още по-лоша. Заради нея загубих стаята си, защото бях доверчива и наивна.
До сих пор не мога да повярвам, че е могъл да постъпи така. „Той ви измами?“ Тихо попита Глеб, усещайки как в него се надига вълна от възмущение. „Денис.
Така се казваше. Първо се грижеше за нас, водеше Тимоша в зоопарка, купуваше му играчки. Очите на Варвара се замъглиха от спомени.
Хитър, всичко беше обмислено. С измама ми измъкна пълномощното и продаде стаята ми зад гърба ми. Дойдоха коремни мъже, показаха документи, че жилището вече е тяхно.
Дадоха ни три часа да се съберем. Варвара стискаше ръце, сякаш се опитваше да сдържи емоциите си. А аз какво можех да направя? Сама си виновна, довери се на любимия си, даде му ключовете от стаята и не скри къде са документите.
А той ги открадна и с фалшиво пълномощно продаде стаята. А после изчезна, като взе парите със себе си. Беше видно, че всяка дума й идваше с мъка, не беше свикнала да споделя проблемите си.
Имах малко спестявания. Мислех да живея в хостел, докато си намеря работа и се реша с жилището. Само че там се оказа специален контингент.
Пияни мъже започнаха да чукат вечер, почти ме изнасилиха. Едва се спасих. Оставих всичките си вещи, а парите бяха в тях.
Сега не знам какво да правя. Страхувам се да се върна там. Тя замлъкна, гледайки в пространството пред себе си.
В стаята настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник и тихото хъркане на спящото дете. „Разбрах всичко“, – най-накрая каза Глеб. „Остани тук с детето, пренощувай.
А аз утре ще помисля как да ти помогна.“ Той стана и се приближи до дивана. “Хайде, ще ти покажа къде ще живеете с Тимоша.“
Взел внимателно спящото момче на ръце, Глеб го отнесе на втория етаж. Варвара ги следваше, оглеждайки с недоверчиво учудване богатия интериор на къщата. Глеб занесе детето в стаята, която беше най-голямата и светла спалня в къщата му.
Внимателно сложи момчето на широкото легло и се обърна към Варвара. „Настани се. Ако имаш нужда от нещо, викай Никитична, тя е моята икономка, вече сте се запознали.
Лека нощ.“ Той се замисли, разбирайки страховете й. “И не се тревожи, аз не съм от онези пияни мъже.
Няма да те притеснявам. Виж, на вратата има ключалка. Ако се страхуваш, можеш да се затвориш.“
С тези думи той излезе и затвори вратата след себе си. Варвара остана сама с мирно хъркащия си син. Свали му новата яке и ботушите, които им беше купил Глеб, внимателно го покри с одеяло и легна до него.
Изключително изтощена от всичко, което й се беше случило през последните дни, тя почти веднага заспа дълбоко, първият спокоен сън от дълго време. В наше време, за да решиш някакъв проблем, не е необходимо да излизаш от дома. Достатъчно е да имаш мобилен телефон с предплатен тариф.
Докато неочакваните гости си почиваха в спалнята за гости, Глеб, който за първи път от дълго време пропусна работен ден, седеше в кабинета си, потънал в вихрушка от телефонни обаждания. През шаркираните дантели от сутрешната измръзнала роса по прозорците проникваше слабата светлина на зимното утро. Глеб разтриваше слепоочието си, обичайното главоболие даваше за себе си, но не беше толкова остро, както преди.
Той се сдоби с информация за човека, който беше продал стаята на Варвара, и дори разбра къде може да го намери. Успя да се свърже и с Хастел, разговаря с администратора и обеща „щедро възнаграждение“ за запазването на вещите. Особено успешен се оказа разговорът с дългогодишен състудент, който сега заемаше висока длъжност в полицията.
Той обеща да провери дали всичко е наред и да помогне с търсенето на вещите на Варвара. „Напълно са се наглостили тези апартаментни аферисти“, – мърмореше състудентът. „И винаги се нахвърлят върху най-беззащитните“.
Когато последният звънец иззвъня, Глеб се облегна в стола и с изненада осъзна, че вече няколко часа главата му не го боли. Организмът му функционираше отлично, сякаш страшната диагноза не беше съществувала. За първи път от шест месеца се чувстваше почти здрав, лек и свободен, сякаш огромна тежест беше паднала от раменете му.
„Странно“, – помисли си той. „Дори сънотворно не ми трябваше“. Вече повече от половин година не можеше да заспи без хапчета, а тази нощ заспа дълбоко, едва докосна се до възглавницата.
Но радостта беше кратка. На следващата сутрин Глеб буквално се сгърчи. Дълго лежеше в леглото и отмени всички работни срещи.
Никитична, уведомена за неразположението на господаря си, предаде новината на гостите. Варвара и Тимоша се стараеха да се държат тихо, дори в хола вървяха на пръсти, за да не безпокоят своя благодетел. По-близо до обяд Глеб все пак слезе на първия етаж.
Това, което видя, го накара да замръзне на прага, не вярвайки на очите си. Варвара се суети в кухнята, а Никитична, жената, която за 15 години служба при Глеб не си позволяваше да седне по време на работа дори за пет минути, седеше в креслото пред телевизора и с явно удоволствие наблюдаваше кулинарните маневри на неочакваната гост. Гледката беше толкова необичайна, че Глеб за миг се усъмни в реалността на случващото се.
Из къщата се носеше опияняващ аромат на пай с зеле, същият аромат от детството, който Глеб не би сбъркал с нищо друго. Той беше отвлечен от възторжен детски вик. Чичо Глеб.
Тимоша, който седеше тихо до Никитична и гледаше анимационен филм, скочи от дивана и се втурна към него. Варвара се обърна от печката. Носеше престилката на Никитична, бузите й бяха зачервени от топлината.
Тя се усмихна, срамежливо, но вече без предишния страх. Добро утро. А ние тук малко се занимавахме с домакинската работа.
Не възразявате ли? Глеб поклати отрицателно с глава, учудено вдишвайки ароматите, идващи от кухнята. Откъде знаеш, че обичам пайове със зеле? Сънувах го, май. Варвара. Никитична зад гърба му едва дочуто се кикотна и Глеб разбра, че именно икономките са подсказали на момичето как да угоди на стопанина на къщата.
Моля, на масата. С нотка гордост в гласа си каза Варвара. Закуската е готова.
На масата Глеб наблюдаваше как Тимоша яде с голям апетит, как Варвара му реже поредния парче пай, как слънчевите лъчи играят в косата й. В тази проста домашна сцена имаше нещо толкова естествено и правилно, че сърцето му се сви. След закуска, когато Никитична отведе Тимоша да се измие, Глеб предложи на Варвара сериозен разговор.
„Искам ти и Тимоша да живеете при мен, докато се решат всичките ви проблеми“, каза той, опитвайки се да говори делови тон. „Вече се занимавам с това. Има шанс да върна документите и вещите ви, а може би дори да привлека към отговорност този мошеник“.
Варвара сведе поглед. Никитична, която стоеше на вратата на кухнята, поклати глава. Тази възрастна жена с твърди, сякаш изваяни от камък черти на лицето, първоначално се отнесе с недоверие към неканените гости, но сега в погледа й се четеше явно одобрение. Дълги години тя наблюдаваше самотата на стопанина, неговата откъснатост от простите човешки радости, и внезапното оживяване в къщата предизвикваше в нея трудно скриваемо задоволство.
„Не ни е удобно да ви притесняваме„, започна несигурно Варвара. „Ние сме ви напълно непознати хора.“ „Как така непознати?“ прекъсна я Глеб.
„Ако аз съм Глеб, а той е Тимоша, вече имаме толкова много общо.“ Той намигна на момчето, което се върна в стаята. „Значи вече не сме непознати.“
Тимоша се разсмя и запляска с ръце. „Това просто детско възхищение реши въпроса, при този добър чичо те ще останат с удоволствие, с цялото си същество“, каза момчето. Непоносима момиче, с неочаквана за себе си нежност, помисли Глеб.
Горда, дори когато трябва да моли. Тръгвайки за офиса, Глеб се замисли, че самата съдба му е изпратила Варвара с Тимоша. Тази нещастна момиче можеше да бъде негова дъщеря, по възраст точно пасваше.
А Тимоша? Странно чувство го прониза в гърдите. Изведнъж си представи как би могъл да се развие животът му, ако имаше семейство. Денят в офиса мина незабележимо.
Глеб, към изненада на колегите си, не направи разнос за отменените срещи от вчера, не поиска отчети, не се занимаваше с рутинната работа. Подписа всичко необходимо бързо, сякаш мислите му бяха някъде далеч, а после съвсем неочаквано си тръгна два часа по-рано от обикновено. „Болен ли си?“, попита го на шега заместникът му, когато Глеб вече стоеше на вратата на кабинета с палтото в ръце.
„Напротив“, отговори той, без да влиза в подробности. По пътя към дома той помоли да спра пред голям детски магазин. Никога преди не бил на подобни места, Глеб се обърка от изобилието на играчки.
Консултантката, забелязвайки объркването му, дойде на помощ и в крайна сметка багажникът на колата се напълни с цветни торбички и кутии. Жена не е поръчала толкова много играчки? – попита с усмивка шофьорът, помагайки да се подредят покупките. „Няма жена“, – отмаха Глеб, но изведнъж си представи как изглежда отстрани – солиден мъж с купчина детски играчки.
„Наистина странно. Още в търговския център го осени, какво да облече Варвара утре? Не може да ходи вечно с едно и също, нали?“ Той надникна в спортния магазин и, преценявайки размера на око, избра прост, но качествен спортен костюм. Сърцето на Глеб затупа силно, когато колата зави по алеята към къщата.
За първи път от дълги години някой го чакаше да се върне. Странно, почти забравено вълнение, сякаш беше момче преди първата си среща. Едва престъпи прага, Глеб чу тропот от малки крака.
От хола изтича Тимоша, широко разперил ръце. Глеб хвърли пакетите на пода в коридора и грабна детето. Няколко пъти го хвърли високо-високо, предизвиквайки възторжен смях.
А после момчето го прегърна силно за врата и го целуна по бузата. Глеб почувства, как буца се надигна в гърлото му, а очите му се напълниха със сълзи от тази детска непосредственост. В това малко същество имаше толкова искреност, толкова чистота, че цялата му дългогодишна умора някъде изчезна.
Варвара стоеше на вратата на хола и срамежливо наблюдаваше тази сцена. По лицето й личеше, че все още не вярваше напълно в случващото се. Подаръците предизвикаха възторг у всички.
Тимоша веднага започна да разпакова играчките, повтаряйки: „Мамо, мамо, виж“. Варвара започна да отказва костюма, но Глеб ѝ кимна шегаджийски и я накара да го пробва. Костюмът ѝ стоеше като по поръчка.
По-късно вечерта, когато Тимоша заспа, те седяха в хола и пиеха чай. Разговорът течеше бавно, уютно, сякаш се познаваха от години. Глеб разпитваше Варвара за детството й, за мечтите й, без да навлиза в тежки подробности от миналото.
Тя говореше просто и откровенно, усещаше се, че недоверието към него почти е изчезнало. Глеб се хвана, че я наблюдава с някакво ново чувство. Хареса му как звучи ниският й глас, как жестикулира, когато разказва за сина си, как забавно набръчква носа си, когато се смее.
В тези минути се чувстваше като глава на семейство, където възрастната дъщеря и малкият внук се радват на пристигането му, липсват му. Не би било зле да си вземе куче, профуча в главата му, докато гледаше как Варвара замислено прелистваше албума с фотографии, който беше извадила небрежно. За първи път от дълги години тази мисъл за бъдещето не предизвикваше у него нито раздразнение, нито скука.
Благодарение на любовта и грижите на внезапно намереното си семейство, Глеб проживя година и половина. Не шест месеца, както предсказваха лекарите с техните графики и статистика, а цели осемнадесет месеца, всеки от които се превърна за него в откритие на нов свят. Този декемврийски ден, когато излезе от клиниката с присъдата, сега изглеждаше не като край, а като начало, истински живот, изпълнен със смисъл.
Всеки изживян ден придоби стойност, всеки изгрев стана подарък, който Глеб се научи да приема с благодарност. Първото, което направи през пролетта, беше да си купи куче. Огромен космат нюфаундленд на име Бос се появи в къщата, когато в градината започнаха да разцъфват пъпки.
Тимоша викаше от възторг, когато кученцето, което вече приличаше на малко мече, тромаво преминавайки по дебелите си лапи, за първи път огледа територията на новия си дом. Варвара в началото се страхуваше от тази огромна твар, но скоро Бос стана нейният верен спътник по време на разходките с Тимоша. „Кучетата усещат добрите хора„, – каза веднъж Глеб, наблюдавайки как кучето сложи глава на коленете на Варвара, докато тя четеше книга на сина си в градината.
„Той избра теб за своя стопанка, а не мен“. Варвара вдигна поглед от книгата и в очите й проблясна нещо, от което Глеб изведнъж се стопли, въпреки вечерната прохлада. През май, когато Тимошев разказваше в детската градина за котенцата, които видял у съседите, Глеб без много думи донесе вкъщи русокосо котенце.
Малкият сам избра име на новия си домашен любимец, Апелсин, заради ярката руса козина и също толкова яркия характер. Котето постоянно се промъкваше в най-невероятни места, но защо ли точно на коленете на Глеб, който изглеждаше най-неподходящ човек за котешки нежности, обичаше да се свива на топка и да заспива, мъркайки като малък мотор. Никитична само клатеше глава, наблюдавайки как бившият затворник всяка вечер се разхожда с момчето и кучето в градината.
Как търпеливо отговаря на безкрайните детски въпроси, как сутрин, въпреки лошото си самочувствие, седи с тях на общата закуска. Болестта прогресираше, имаше дни, когато Глеб не можеше да стане от леглото. В такива моменти Тимоша тихо се промъкваше в спалнята с рисунки или играчки, сядаше до него и шепнеше за своите малки приключения в детската градина.
Тези минути даваха на Глеб повече облекчение, отколкото всички предписани лекарства. Веднъж, когато Варвара слагаше момчето да спи, то изведнъж попита: „Мамо, а чичо Глеб, той е като татко, нали?“. Варвара се смути, не знаеше какво да отговори.
Глеб, който минаваше покрай детската стая, чу този въпрос и замръзна зад отворената врата. Той. Варвара подбираше думи, той е много добър човек, който се грижи за нас.
„Но татковците също се грижат“, настояваше Тимоша. „Паша и Миша имат татковци и живеят заедно.“ “Ние също живеем заедно.“
– Това е сложно, малкият – въздъхна Варвара. – Няма нищо сложно – изведнъж каза Глеб, влизайки в стаята. – Аз не съм твоят татко, Тимоша.
– Но знаеш ли, кой мога да бъда? Момчето го погледна с любопитство. – Дядо, – усмихна се Глеб. – Аз съм много по-голям от майка ти, почти като дядо.
– Дядо? – Тимоша кимна, сякаш разбрал някаква важна истина. – А Волков също има дядо, той му подарил велосипед. – И аз ще ти подаря, – обеща Глеб.
Веднага щом се стопли. След седмица Тимоша получи първия си велосипед. А Глеб, опирайки се на бастуна, който дотогава беше станал негов постоянен спътник, с часове наблюдаваше как Варвара учи сина си да държи равновесие на асфалтираната пътека в градината.
През юли, когато дори вечерният въздух беше пропит от жега, Глеб осъществи още една мечта. – Отиваме на море, – обяви той една сутрин, като сложи на масата три билета за самолет. – Но ти! – започна Варвара, тревожно поглеждайки към изпитото му лице.
– Можеш ли да пътуваш? – Не мога – отговори спокойно Глеб. – Но ако не сега, то кога? Те прекараха две седмици на брега на Черно море. Глеб прекарваше по-голямата част от времето си в сянката на чадъра, наблюдавайки как Тимоша с писък бяга от нахлуващите вълни, как Варвара го учи да плува, как заедно строят замъци от пясък.
Вечерите се разхождаха по крайбрежната алея, ядяха сладолед и гледаха залеза. По време на една от тези разходки Тимоша ги държеше здраво за ръцете, разговаряйки за нещо свое, детско. И Глеб улови погледа на Варвара, тревожен и в същото време изпълнен с някакво светло чувство, което той не смееше да назове.
– Ти промени живота ни – каза тя тихо, когато Тимоша се разсея от минаващо куче. – Не знам как да ти благодаря. – Вие променихте моя – отговори просто Глеб.
През август, когато се върнаха у дома, Глеб за първи път се срещна с адвоката. Разговорът беше дълъг и труден. Към този момент Глеб вече не можеше да се качва на втория етаж и спалнята му беше преместена долу.
Тимоша често тичаше при него, показваше му рисунки, разказваше за приключенията на Апелсин и Бос, които към този момент бяха станали неразделни приятели. Есента беше изненадващо топла и златна. Глеб седеше с часове в градината, наблюдаваше как падат листата от дърветата, как Тимоша ги събира в букети за майка си, как животът наоколо се готви за зимния сън.
А през октомври, когато първите слани покриха тревата със сребриста покривка, той окончателно оформи всички документи. Завеща всичко свое имущество на малкия Тимоша, назначавайки майка му за единствена настойница. Варвара плака, когато разбра за това, и дълго отказваше, казвайки, че не й трябва нищо.
Но Глеб беше непреклонен. „А как иначе?“, попита той тихо, гледайки я с избледнелите от болестта си очи. „Това е моето семейство.
Вие сте ми най-близки.“ По-близки от тях нямаше. През декември, когато падна първият сняг, точно като преди година, когато се срещнаха, Глеб помоли да изнесат стола му на терасата.
Никитична, измършавяла и остаряла през тази година повече, отколкото през предходните десет, мълчаливо му наметна на раменете одеялото, което сама беше изплела през дългите вечери, седейки до леглото му. В движенията й се четеше не само грижа за стопанина, но и майчина нежност към човека, когото тайно смяташе за свое семейство през всичките тези години. Завит в одеялото, той гледаше как Тимоша лепи снежен човек, как шефът тича из градината, как Варвара помага на сина си да прикрепи морковката за нос на снежната фигура.
„Винаги ще те помним“, каза Варвара, стоя до креслото му. „Ти ни подари живот“. „А вие ми дадохте смисъл„, отговори Глеб.
„И не съжалявам за нито един ден“. Когато след седмица го нямаше, в къщата нямаше викове и истерии. Имаше тиха скръб и благодарност за времето, прекарано заедно.
Тимоша, който току-що беше навършил седем години, разбра по свой начин. „Мамо“, каза той, гледайки портрета на Глеб, украсен с траурна лента, „дядо сега е на небето, нали?“ „Да, малки“, кимна Варвара, изтривайки сълза. „А той вижда как храня апелсина и боса?“ „Разбира се, че вижда“.
„Тогава ще се старая да правя всичко възможно най-добре, за да се радва“, – сериозно кимна момчето. Варвара прегърна сина си, гледайки през прозореца падащия сняг, същият като в деня на първата им среща. Сякаш успоредно с един завършен жизнен цикъл започваше нов, с надежда, с вяра, с любов.
В джоба на същото тъмно сиво палто, с което Глеб се беше върнал от клиниката в деня на първата им среща, намериха плик. Варвара позна палтото, то висеше в ъгъла на гардероба през всичките тези месеци, като спомен за миналия живот. В плика имаше медицинска карта с размашист диагноз, а на последната страница и кратка бележка, написана с вече забележимо променен, треперещ почерк: „Благодаря ви за година и половина истински живот.
Бях щастлив. Пазете се един друг“. Минаха много години.
Тимофей Денисович, известен кардиохирург, стоеше до прозореца на кабинета си и наблюдаваше как снегът покрива града с бял покрив. На масата лежеше историята на болестта на поредния пациент, мъж на средна възраст, с тежък диагноз, от който преди петнадесет години е починал неговият приемни дядо. Но днес медицината е направила голям напредък.
И диагнозата, която някога беше присъда, сега се лекуваше. Професоре, асистентката погледна в кабинета, пациентът пристигна за консултация. Тимофей кимна, хвърляйки последен поглед към прозореца.
В такива дни той особено ясно си спомняше човека, който му беше подарил дом, детство и бъдеще. Човека, чиято снимка все още стоеше на рафта в кабинета му, до портрета на майка му. „Поканете го“, каза той и на устните му се появи познатата топла усмивка, точно като тази на Глеб Аркадьевич на старата снимка.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: