Мария придружи възрастния човек до прага на дома му, но когато вратата се отвори, тя затаи дъх от гледката…
Мария допи остатъка от кафето си и хвърли еднократната чашка в коша. Грабна чантата си и тръгна бодро към пешеходната пътека.
„Какво прекрасно утро!“ — помисли си тя, изпитвайки прилив на радост още от първите мигове на деня. И с право — денят започна особено добре: събуди се по-рано от обикновено, успя да отиде навреме на работа, отговори на важни съобщения. Сутрешните часове преминаха продуктивно, а сега имаше свободно време да посети козметичен салон. Може би след това щеше да се срещне с приятелката си Жени — винаги намираха за какво да си говорят. А вечерта можеше да гледа любимия си сериал. Просто прекрасно!
На кръстовището Мария почука с пръстена си по асфалта, усмихвайки се, докато наблюдаваше минувачите. Пред нея стоеше млада двойка, хваната за ръце. Тази гледка у Мария предизвика смесени чувства — и нежност, и лека тъга.
Не беше имала връзка повече от година. Имаше един млад мъж — Сашо, с когото разговаряше всеки ден в продължение на месец, но той внезапно изчезна от живота ѝ без обяснение. Тогава тя се разстрои много, защото вярваше, че го е обикнала — и че чувствата са били взаимни. С
лед този случай Мария сякаш се затвори за нови запознанства. Може би просто не беше срещнала правилния човек, а може би още копнееше по Сашо — дори самата тя не можеше да си обясни.
Когато светна зелено, тълпата тръгна напред. Пресичайки улицата, Мария се зачуди: да отиде ли първо до пощата или до салона? Реши да започне с фризьорския салон — може пък да има свободен час и да се поглези малко. И наистина — фризьорът ѝ предложи да се върне след половин час, а Мария реши да изчака на близкия площад.
Докато седеше на пейка и наблюдаваше хората, Мария забеляза възрастен мъж наблизо. Той гледаше тревожно наоколо, държейки в едната ръка торбичка с хляб и колбас, а с другата се подпираше на облегалката. Изглеждаше на около осемдесет, може би и повече. Особено ѝ направи впечатление букетът цветя, който той от време на време докосваше внимателно. Това ѝ се стори необичайно — рядко виждаше възрастни хора с цветя. Беше ясно, че този букет има специална стойност за него.
Изведнъж старецът пое дълбоко въздух и се опита да направи няколко крачки, но веднага се залюля и едва не падна, като в последния момент се хвана за пейката. Мария веднага скочи и се втурна към него:
– Добър ден! Зле ли ви е? Мога ли да ви помогна?
Погледът му беше пълен със сълзи. Дълбока тъга прониза Мария — очите на дядото ѝ напомниха за покойната ѝ баба, пълни със страх, мъка и безпомощност. Тя разбра, че просто не може да го остави така.
Старецът се усмихна неловко, а набразденото му от бръчки лице се смекчи. Гласът му беше изненадващо топъл и дълбок:
– Ох, дъще, май съм надценил силите си. Мислех, че ще се справя, но отдавна не съм излизал… А сега краката вече не ме държат. Не знам какво да правя…
Мария му се усмихна окуражително:
– Хайде да поседнем, да си починем малко. – Позволете ми да помогна – предложи тя и му подаде ръка.
Старецът я хвана благодарно с трепереща ръка. След като седна удобно, Мария се настани до него. Старецът въздъхна с облекчение и извади кърпичка, за да избърше потта от лицето си.
– Много ти благодаря, мила девойко. Много добро има в теб… Рядко се среща днес. Едно време хората си помагаха, а сега всички са безразлични. Не знам колко ми остава, но никога няма да свикна с тези бездушни лица…
– Много ми напомняш на внука ми. И той е толкова внимателен, както ти – каза той.
Мария неволно се усмихна, слушайки историята му. Представи си внука му – може би някой тих младеж с очила и скъсени панталони. Трудно ѝ беше да си представи модерен младеж с татуировки и пиърсинг редом до такъв дядо.
– Младите днес не приличат на нашето поколение – преживяхме глад, лишения, трудни времена – продължи той.
Въпреки че Мария беше само на двадесет и четири, тя се отличаваше от връстниците си. Уважаваше възрастните, винаги беше готова да помогне, мислеше за бъдещето, спазваше норми на приличие, обличаше се скромно. Тази скромност и свенливост вече рядко се ценят.
– Как се казваш, миличка? – попита старецът.
– Мария.
– Прекрасно име! А аз съм Иван Николов.
Мария се замисли за миг.
– Може ли да попитам… за кого са цветята?
Старецът нежно погледна букета.
– За съпругата ми. Тя обожава цветята, а аз винаги съм се опитвал да я зарадвам поне с едно. Днес е специален ден – годишнината от сватбата ни. Затова реших да изляза за покупки. Само че здравето ми ме предаде…
Това бе най-важният ден в живота му – денят, в който бе свързал съдбата си с любимата жена. Кой знае още колко пъти ще успее да ѝ подари цветя на този ден?
Мария реши да му помогне – нямаше как да постъпи другояче. Решително се изправи:
– Ще ви придружа до вкъщи. Нямам никакви спешни задачи. Ще се радвам да ви правя компания. Нека всички ми завиждат – какъв чудесен кавалер имам!
Иван Николов я погледна изненадан. Последната ѝ фраза дори го накара да се засмее, макар и със слаба кашлица.
– Не мога да откажа на такава мила госпожица. Помощта ви наистина ми е нужна, и ще се радвам да бъда ваш спътник в това малко пътуване.
Мария го хвана под ръка. Въпреки неговите възражения, тя взе торбата с покупките. Иван остана само с букета в ръка, и тръгнаха бавно, следвайки неговите указания. Той не можа да даде точен адрес, но увери, че домът му е наблизо.
След половин час стигнаха до мястото. Пред тях се издигаше съвсем нов девететажен блок, построен съвсем наскоро. Мария бе изненадана — очакваше да види стар панелен блок, където Иван живее със съпругата си в скромен апартамент. Вече се беше разтревожила, че тя може би се притеснява за отсъствието му.
Едва ли пенсионер живее в толкова модерен блок — но Иван с увереност въведе кода на входната врата…
…Вратата на входа издаде тих сигнал и се отвори. Анатолий направи крачка напред, държейки букета с двете си ръце, сякаш носеше най-ценния дар.
— Моля те, ела с мен, миличка — каза той, а гласът му изведнъж стана по-уверен, по-силен… по-жив.
Качиха се бавно с асансьора до осмия етаж. Мария не спираше да се оглежда, все по-озадачена. Сградата беше модерна, входът — чист, осветен с автоматични лампи, миришеше на прясно почистено. Нищо не напомняше на старо, скромно жилище, каквото тя очакваше.
Спряха пред светлосиня врата, на чийто звънец имаше малък венец от сухи цветя. Анатолий се усмихна:
— Ето ни. Благодаря ти, че беше до мен. Но… искам да те помоля за нещо.
— Разбира се, кажете.
— Би ли влязла? Не като помощник. Като гост. Като човек, който се появи точно когато трябваше.
Мария примигна изненадано. Не беше от хората, които лесно приемат покани от непознати, но нещо в гласа му я стопли. Беше мек, спокоен — като глас на човек, на когото можеш да се довериш.
— Добре. Само за няколко минути.
Анатолий отключи. И тогава…
На Мария ѝ секна дъхът.
Пред нея се откри топъл, светъл апартамент — пълен с цветя, стари книги, снимки в рамки и внимателно подредени плюшени играчки. Всичко беше чисто, подредено… и живо. Всяко кътче излъчваше спомени, топлина и нежност. Присъствието на жена, макар и отдавна отминало, сякаш още изпълваше пространството.
В средата на хола имаше кръгла масичка, на която стоеше рамка със снимка на усмихната жена с прибрана коса. До нея — друга снимка, на по-младия Анатолий, хванал я за ръка.
В ъгъла — празна ваза.
Анатолий се приближи и постави букета вътре с такава мекота, че на Мария ѝ се сви сърцето.
— Винаги ги слагам тук — прошепна. — За да знае, че не съм забравил. Нито днес. Нито никога.
Мария мълчеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но се държеше.
— Знаеш ли, Мария — каза той с усмивка, която разкъса цялата му самота, — от пет години не е с мен. Но тази дата… винаги ще си остане нашата. Как да мина през нея, без да ѝ подаря цвете?
И после я погледна с топъл блясък:
— А днес… Бог ми изпрати и едно живо цвете. Теб.
Мария не успя да каже нищо. Само кимна. Усети, че в този миг времето е спряло. И че е там, където трябва да бъде.
— Ще останеш ли на чай? — попита Анатолий. — Нищо специално, но имам мед и лимон.
Мария кимна отново. А този чай се оказа най-топлият, който бе пила през цялата година.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: