— Оксан, Нинка ми даде номера ти, нали нямаш нищо против? — попита майка ѝ по телефона, гласът ѝ звуча невъзмутимо, почти невинно.
Оксана замръзна. Името „Нинка“ действаше като студен душ, като внезапен спазъм в стомаха.
— Не, против съм! Още как съм против! Мамо, какво си направила! Няма да говоря с нея. Дори да не се надява! Какво пак е измислила? Още някоя гадост, нали? — думите изхвърчаха от нея като отприщен порой, но не от гняв, а от смесица от стара, дълбоко заровена обида и новопоявила се тревога. Защо Нинка щеше да търси номера ѝ? След толкова години мълчание, след такова окончателно отрязване на всякакви връзки?
— Тя се кани да дойде в града с децата, а няма къде да отседне. Нека поживеят у вас с Толя. Няма да е за дълго — ден-два, най-много три. Майка ѝ, Верка, ме помоли — продължи майката, сякаш не чу взрива на дъщеря си, гласът ѝ оставаше спокоен, дразнещо спокоен. Всяка дума, всяка сричка сякаш забиваше малък, тъп пирон в оголения нерв на Оксана.
Оксана изтръпна. Нинка. С децата си. В нейния дом. В нейната малка, но така трудно извоювана крепост.
— Нека отиде в хотел. При мен няма да живее, това е окончателният ми отговор! — Гласът ѝ стана твърд, непреклонен. Беше решила. Никакви компромиси. Никакви отстъпки. Не и за Нинка.
— Дъще, стига вече! Та вие сте сестри, макар и братовчедки, роднини сте! Все още не можеш да забравиш как се карахте като малки. Ама детството отдавна мина. Вече сте големи, Нинка има куп деца. Докога ще ѝ таиш злоба? — Майката премина в увещаващ тон, в опит за помирение, който Оксана намираше за обиден. Тя не таеше злоба. Тя помнеше. Помнeше болката, унижението, несправедливостта. Злобата беше активна емоция, изискваща енергия. Оксана просто беше погребала тези спомени дълбоко в себе си, за да продължи напред. Нинка беше страница, която отдавна беше обърнала. Или поне си мислеше така.
Оксана от дете буквално физически не понасяше братовчедка си Нинка. Ненавиждаше я заради дребните и големи пакости, които тя постоянно ѝ правеше. Беше я налагала няколко пъти, но нищо не променяше тази проклетница. Подлата ѝ натура постоянно се проявяваше в отношенията им.
Веднъж Нинка, още тийнейджърка, откраднала пари от майка си за козметика и стоварила всичко на Оксана, която била на гости у тях в този ден. Майката на Нинка, родна сестра на бащата на Оксана, дошла у тях с разправии и от прага започнала да обижда момичето, заплашвайки да отиде в полицията. Тя не допускала, че дъщеря ѝ може да е направила това сама, а обвинила в кражба някой друг. Обвинила Оксана, която седяла там, шокирана и дълбоко наранена. Беше като удар с нож, не защото парите бяха много, а защото обвинението идваше от леля ѝ, от уж роден човек, и беше толкова несправедливо, толкова жестоко. Баща ѝ се опитваше да защити, но майката на Нинка не слушаше. Думите ѝ бяха отровни стрели, които се забиваха в детската ѝ душа и оставяха незаличими белези.
Обидената Оксана тогава пребила Нинка, за което също си получила заслуженото от родителите. Те спрели да общуват оттогава, но сестра ѝ постоянно се опитвала да ѝ развали живота или поне да ѝ напакости дребно…
Ту Иван искала да отмъкне, с когото Оксана започнала да излиза в десети клас. Иван – първата ѝ любов, несигурна, плаха, но толкова важна за нея тогава. Нинка се лепнала за него като пиявица, флиртувала безсрамно пред очите ѝ, подмятала ехидни забележки. Оксана се чувствала безпомощна, засрамена. Иван, объркан и може би поласкан от вниманието на Нинка, се дърпал. Връзката им едва оцеляла, оставяйки горчив вкус в устата на Оксана.
Ту на абитуриентския бал, където били техните паралелки, Нинка плиснала вишнев сок върху чисто бялата рокля на Оксана. Роклята, която месеци избирала, роклята, в която се чувствала красива, роклята на мечтите ѝ за една приказна вечер. Едно движение, един злобен жест и всичко било съсипано. Платът попил яркочервения цвят като жадна гъба, оставяйки грозно, размазано петно точно върху гърдите ѝ. Оксана едва сдържала сълзите си през цялата вечер, чувствайки се като мишена, като обект на подигравки.
Ту разпространила по селото слухове, че братовчедка ѝ е бременна. Бременна! Оксана била още в гимназията. Слухът се разнесъл със светлинна скорост, стигнал до учители, съседи, далечни роднини. Хората я гледали със съжаление или с нескрито любопитство, опитвайки се да забележат някаква промяна във фигурата ѝ. Беше ужасяващо. Беше унизително. Баща ѝ се разкрещял, майка ѝ плакала. Оксана се чувствала мръсна, опозорена, въпреки че знаела, че всичко е лъжа. Лъжа, измислена и разпространена от човека, който уж ѝ беше роднина.
Когато Оксана заминала за града и цялата ѝ рода останала далеч, тя въздъхнала свободно. Сякаш тежък камък бил паднал от гърдите ѝ. Животът в града беше различен, анонимен, свободен от погледите, слуховете и постоянната заплаха от Нинка. Започнала нов живот, градила го стъпка по стъпка.
Момичето завършило тук висше образование, имала престижна работа. Вече няколко години работеше в един от големите инвестиционни фондове в страната. Позицията ѝ беше отговорна, изискваше остър ум, аналитично мислене и способност за бързи и точни решения. Работеше като старши финансов анализатор в отдел, който се занимаваше с управление на портфейли на големи институционални клиенти. Светът на финансите беше вълнуващ, динамичен, пълен с предизвикателства и възможности. Успехът ѝ не беше случаен – беше резултат от години упорит труд, безсънни нощи над учебници и отчети, непрекъснато учене и развитие. Беше една от малкото жени в екипа, но се беше доказала. Заплатата ѝ беше повече от добра, позволяваше ѝ да живее комфортно, да помага на родителите си от време на време и най-важното – да планира бъдещето си без постоянна финансова несигурност.
Наскоро Оксана се омъжила за Анатолий. Толя. Нейната скала, нейното сигурно пристанище. Срещнаха се преди три години на фирмено събитие. Той работеше в друга, сродна сфера – консултант по сливания и придобивания в една от водещите компании в сектора. Неговата работа също беше взискателна, свързана с пътувания, дълги преговори и огромна отговорност. Двамата бяха амбициозни, целеустремени, разбираха стреса и натоварването в работата на другия. Подкрепяха се, допълваха се. Любовта им беше спокойна, зряла, основана на доверие и взаимно уважение. Бяха екип. Заедно с Толя, вземайки ипотека, дори успели да закупят малка едностайна квартира. Не беше голям лукс, но си беше тяхно. Техният общ дом, тяхното убежище. Обзавеждаха го с любов, планираха бъдещето си в него.
Нинка пък не учила повече, останала си в селото, омъжвала се поне три пъти, придобивайки след всеки брак по дете. Животът ѝ беше низ от скандали, краткотрайни връзки, финансови затруднения и постоянни драми. Всяка новина за нея, която стигаше до Оксана през майка ѝ, беше нова глава в тази безкрайна сага от хаос и безотговорност. Оксана се чудеше как изобщо се справя. Или по-скоро – как не се справяше, но продължаваше да се носи по течението, оставяйки проблемите да се трупат и някой друг да ги решава.
И сега се оказваше, че цялата тази орава начело с омразната Нинка се канела да удостои с визита точно нея, Оксана. В нейния дом. В нейния така грижливо изграден живот. Мисълта беше абсурдна, дразнеща, възмутителна.
— Мамо, аз всичко бих могла да ѝ простя, но това, което тогава разтръби по цялото село, че съм бременна от Иван — ето това никога няма да ѝ простя. Като си спомня как всички ме гледаха, опитвайки се да забележат несъществуващ корем, ми става лошо. Не и не! Дори не се опитвай да ме уговаряш! — отговори рязко Оксана на майка си, гласът ѝ трепереше леко, въпреки че се опитваше да запази самообладание. Старите рани пулсираха с нова сила. Не, Нинка не заслужаваше прошка. Не заслужаваше нищо от нея.
Разговорът приключи, но безпокойството остана. Майката не беше свикнала да получава категоричен отказ, особено когато ставаше въпрос за „роднини“. Щеше да се обади отново, щеше да се опита да повлияе, да насажда вина. Оксана знаеше това. Но този път нямаше да отстъпи. Линията беше пресечена.
След като затвори телефона, Оксана се разходи из малката си всекидневна. Погледна снимката с Толя на нощната шкафче. Погледна компютъра си, чакащ я с отворени електронни таблици и графики. Погледна купчината книги за инвестиции и макроикономика. Това беше нейният свят. Свят, който Нинка дори не можеше да си представи. Свят, изграден с усилия, с интелект, с амбиция. И Нинка искаше да нахлуе в него със своята хаотична, разрушителна енергия.
После, помислила малко, реши да проучи неблагоразумната си роднина. Не, нямаше да я приеме. Но можеше да обърне ситуацията. Можеше да използва наглостта на Нинка срещу самата нея. Планът започна да се оформя в главата ѝ – коварен, рискован, но задоволителен. Беше време за възмездие.
Два дни по-късно прозвъня непознат номер. Оксана се поколеба. Може би беше майка ѝ отново? Или някой от колегите? Отговори на повикването и веднага разпозна неприятния, леко дрезгав глас. Разбира се, че беше Нинка. Наглостта ѝ нямаше граници. Как смееше изобщо да ѝ се обажда?
— Здрасти, сестричке! Колко години, колко зими! Радваш ли се да чуеш роднини? Рядко идваш на гости в селото. Та ние сами дойдохме при теб — тя се изсмя грубо, смехът ѝ беше писклив и неприятен, точно както го помнеше. Звучеше самодоволно, сякаш Оксана трябваше да бъде благодарна за вниманието ѝ.
— Здравей, здравей — измърмори сухо Оксана, опитвайки се да овладее вълната от емоции, която я заля. Рязко ѝ се развали настроението от този неприятен глас, от тежките спомени и обидата, която отново се разбуди в душата ѝ. — Какво искаше?…
— Дойдохме, казвам, посрещни ни. Ето, на гарата седим. Аз и целият ми извод — отговори безгрижно нахалната Нинка, сякаш говореше за нещо съвсем нормално, за ежедневна разходка до съседния квартал. — Пристигнахме в града да се забавляваме. Обещах на децата цирк, зоопарк също. Ами какво, те не са ходили никъде, не са виждали нищо. Не е хубаво. Съгласна си, нали?
Гласът на Нинка беше пълен с очакване, с неприкрита самоувереност. Беше сигурна, че Оксана ще се хвърли да ги посреща, да ги обгрижва. Та нали били роднини!
— Ами тогава отидете в хотел. Какво чакате? — каза Оксана, игнорирайки глупавия въпрос, и придържайки се към плана, който вече се беше оформил в главата ѝ. Не, нямаше да играе по нейните правила.
— Ага, сега! Там цените са до небето. Ние какво, от дъба ли паднахме – да ходим в хотел, когато имаме близки роднини в собствен апартамент? — Тонът на Нинка стана леко възмутен, сякаш Оксана я обиждаше, предлагайки такова нещо. Тя се чувстваше в правото си да бъде приютена, обгрижена, издържана.
— У нас няма да се съберете. Стаята е една, а вас сте цял табун — отговори Оксана, следвайки тактиката си. Беше важно да бъде убедителна, да създаде впечатлението, че наистина не може да ги приеме.
— Ти давай да не се дървиш! Майка каза, че нямаш нищо против да дойдем. Ние какво, често ли ти идваме на гости? Нито веднъж не сме били. Така че бъди добра – посрещни ни и ни настани. — Тонът на Нинка стана заповеден, в него се прокрадваше заплаха, скрита зад маската на „роднински дълг“. Тя беше свикнала да получава това, което иска, независимо по какъв начин.
— Повтарям ви – няма къде да ви настаня. Една стая имаме и един диван. Къде ще спите всички? — Опитваше се да звучи спокойно, но сърцето ѝ биеше учестено. Напрежението нарастваше.
— Ами тогава ще отидеш при съседите. Там ще пренощуваш. И мъжа си ще вземеш със себе си. Или по-добре нека отиде при родителите си. Има ли родители? Пък и ти можеш да се отправиш към тях. Или ти и с тях воюваш? Не общуваш? — Наглостта на братовчедка ѝ просто прехвърляше всякакви граници. Беше удивително как можеше да бъде толкова безцеремонна, толкова лишена от такт. Думите ѝ бяха като плесници.
— Е, това вече съвсем не те засяга! — Едва се сдържаше Оксана да не избухне, да не закрещи, да не хвърли телефона. Но желанието да отмъсти на тази невъзпитана роднина я спираше да затвори веднага. Планът беше по-важен. Удовлетворението от изпълнението му щеше да бъде сладко.
— Добре, убеди ме. Не ме засяга. Само че гостите са свещени. Хайде побързай – изпрати такси да ни вземе и приготви нещо за хапване, докато пътуваме. Децата огладняха, искат да ядат… — Нинка звучеше като кралица, която издава заповеди на поданичката си. Очакването в гласа ѝ беше осезаемо. Тя вече си представяше как ще се настанят удобно, как Оксана ще тича около тях, изпълнявайки всичките им прищявки.
Планът за мъст вече отдавна беше узрял в главата на Оксана. Трябваше само да го реализира сега.
— Добре, чакайте кола. Таксито ще дойде за вас, шофьорът ще ти се обади, ще му пратя номера ти — произнесе Оксана, стараейки се да говори спокойно, гласът ѝ беше премерен, лишен от емоции. Беше решила да играе по нейните правила, но да ги обърне срещу нея.
— Браво! Ето така вече може! И по-бързичко давай! Тук няма да седим половин ден. Побързай! И таксито не забравяй да платиш, нямам излишни пари — Нинка беше в амплоато си – нагла, безтактна, вулгарна.
Оксана затвори телефона и пое дълбоко дъх. Сърцето ѝ все още биеше лудо, но сега вече не от страх или гняв, а от адреналин. Беше като преди голяма сделка в работата – напрежението беше високо, но знаеше, че има план. А в нейния свят, света на финансите, добрият план беше половината успех. Тук залогът беше личен, но принципите бяха същите – анализ, стратегия, изпълнение.
Слезе при съседката си етаж по-долу. Беше се запознала с леля Маша преди няколко месеца, когато се нанесоха с мъжа си в новата квартира. Леля Маша беше мила, възрастна жена, пенсионерка. Живееше сама, дъщеря ѝ беше в чужбина. Често си говореха на стълбищната площадка, когато се засичаха. Оксана помагаше на леля Маша с пазаруването, а тя от своя страна ѝ разказваше за живота си, за миналото, за апартамента, в който живееше от десетилетия.
От разговорите с нея Оксана знаеше, че леля Маша има пустееща вила в края на града. Не беше нещо луксозно – стар, малък домик, строен преди много години, с малка градинка около него. Леля Маша го ползвала предимно през лятото, когато била по-млада. Сега, с напредването на годините и разклатеното здраве, вече не ходеше там. Беше споменавала, че се чуди какво да прави с имота, но ѝ било жал да го продаде, тъй като събуждаше много спомени. Домикът беше малък, но в него имаше легла, някоя друга непретенциозна мебел. Съседката каза, че отдавна не е била там, тъй като здравето я подвело и нямало кой да се занимава с участъка.
— Лельо Машо, здравейте. Как сте? Как е самочувствието? Всичко наред ли е? Браво на вас.
Идвам при вас по един въпрос. Ще ми дадете ли ключ от вилата си, искам да настаня там за една нощ едни далечни роднини. Цяла орда са, у нас няма да се съберат. А там ще им бъде удобно. Сега е топло, вода там има, нали така бяхте казвали.
Ще пренощуват и ще си тръгнат. Какво ще кажете, нямате нищо против?
Леля Маша се усмихна с добродушна бръчка в ъгъла на очите.
— Ох, разбира се, че нямам нищо против, Оксанче! Нека нощуват. Не ми е жал. И без това стои празно.
Вярно, домикът там – не е нещо особено, но какъто и да е, покрив над главата имат. Пък и нищо за крадене няма там. Могат да оставят ключовете направо там, на стената отстрани на вратата.
— Чудесно, лельо Машо. Кажете ми адреса, ще си запиша.
Оксана си записа адреса и се върна бързо вкъщи. Сърцето ѝ още биеше неспокойно, но сега вече беше смесица от нервност и задоволство. Планът се движеше напред.
Веднага се обади на таксиметрова компания. Продиктува адреса на вилата, където шофьорът трябваше да откара наглата ѝ рода. Беше избрала компания, която работеше предимно с корпоративни клиенти – скъпа, но надеждна. Шофьорите бяха дискретни, обслужването – безупречно. Не искаше никакви проблеми, никакви грешки. В света на финансите детайлите бяха всичко. В този личен план – също. Плати предварително по сметка, като добави приличен бакшиш.
След около час, както очакваше, телефонът ѝ звънна от непознат номер. Нинка. Готвеше се за потока от страшни ругатни, който сега щеше да се излее върху нея от слушалката. Усети напрежение във въздуха, дори през телефона.
— Е, какво, харесаха ли ви апартаментите? Можеш да не благодариш, всичко е безплатно, специално за вас — изпреварвайки гневните емоции на сестра си, каза ѝ Оксана, гласът ѝ беше спокоен, дори леко весел. Беше вложила цялото си актьорско майсторство в тези думи.
Тишина. Кратка, шокирана тишина от другата страна. А после – експлозия.
— Ти как посмя? Ти какво – съвсем си се побъркала? Какво ще правя тук с децата? С какво ще ги храня? — крещеше Нинка, гласът ѝ беше писклив, изпълнен с гняв и безсилие. — Бързо ни вземи оттук! Давам ти десет минути колата да е тук! Веднага!
— Аха, много се разбързах. Бягам и падам. Това е. Настанявайте се, нощувайте си! И правете каквото искате. Там е просторно и благодат, въздухът е свеж. Други варианти за теб няма да има.
А с какво ще храниш децата си – сама трябваше да се погрижиш, а не да разчиташ наготово. Още повече, че тук никой и не смяташе да ти предоставя такова.
Не си го заслужила! — Оксана говореше спокойно и уверено, всяка дума беше премерена, като добре обмислено движение на шахматна дъска. Усещаше как Нинка отсреща се задушава от гняв, как думите ѝ я поразяват като студени, точни удари.
Беше си отмъстила за всички детски и юношески обиди. Децата на Нинка, разбира се, ѝ беше жал. Те не бяха виновни. Но нищо не можеше да се направи, случило им се беше да се родят от такава безотговорна майка. Може би този урок щеше да накара Нинка да се замисли. Или не. Вероятно не.
— Ти си такава г.адина! Не простила, значи, не забравила! — виеше Нинка в слушалката, думите ѝ бяха пълни с омраза и заплаха. — Запомни – ще ти спретна весел живот! В селото ще се върна – на всички роднини ще разкажа каква св.олоч си! Ще дойдеш – никой няма да те поздрави!…
Оксана прекъсна връзката. Реши повече да не слуша целия този негатив, който Нинка изливаше сега върху нея. Беше достатъчно. Беше постигнала това, което искаше – Нинка беше на място, където не можеше да ѝ навреди пряко, беше унизена, точно както тя беше унижавала Оксана през годините.
Искрено смяташе, че Нинка е заслужила такова отношение. И не трябваше да се опитва да се вмъква в живота ѝ със своите претенции. Нима не беше ясно – след като Оксана толкова години не общуваше с нея, значи не беше простила на сестра си. Значи не ѝ трябваше това общуване.
А Нинка решила да се прави на глупачка и по най-наглия начин да изисква нещо от нея. Сякаш нищо не се беше случило! Сякаш били приятелки и роднини през всички тези години.
Оксана с лека душа блокира номера на Нинка, вписвайки го в черния списък.
Всяко зло трябва да бъде наказано – така смяташе тя. И не смяташе да прощава тази подлост, която в продължение на дълго време извършваше наглата и безсъвестна ѝ роднина.
Заслужено ѝ се падаше! Може би ще се замисли и ще възпита децата си правилно.
Макар че, едва ли. Не ѝ е дадено, щом дори сега не разбра защо Оксана постъпи така с нея.
Видно, наглостта не се лекува.
След като затвори телефона и блокира номера, Оксана почувства смесица от облекчение и някакво странно празнота. Облекчение, че се е справила със ситуацията, че е отблъснала Нинка. Празнота, защото победата не беше толкова сладка, колкото си беше представяла. Остана горчивият послевкус на старото унижение и новопоявилата се сянка на тревогата – какво щеше да направи Нинка сега? Тя никога не се отказваше лесно.
Толя се прибра късно вечерта, изморен след поредния тежък ден. Беше в разгара на преговори за едно голямо придобиване – сделка за милиони, която можеше да изстреля кариерата му напред и да осигури финансовото им бъдеще за години напред. Напрежението в работата му беше огромно. Спях едва по няколко часа на нощ, постоянно беше на телефон, в срещи, в анализи. Оксана се опитваше да го подкрепя, да създава спокойствие у дома, но знаеше, че стресът е огромен.
Видя, че Оксана изглеждаше някак напрегната, въпреки усмивката, с която го посрещна.
— Как мина денят, мила? — попита той, целувайки я по челото.
— Добре, горе-долу. Твоят? Изглеждаш изтощен. — Тя се опита да звучи безгрижно, но вътрешно се колебаеше дали да му разкаже за Нинка. Той знаеше за трудното ѝ детство, за проблемите с братовчедка ѝ, но не в детайли. Винаги се опитваше да го предпази от тази част от живота си, от тази токсична драма.
— Тежко. Преговорите се затягат. Другата страна играе твърдо. Но сме близо. Надявам се до края на седмицата да финализираме — той въздъхна и се отпусна на дивана. — Ами твоят ден? Нещо интересно във фонда?
— Както обикновено. Пазарите са неспокойни, но успях да балансирам портфейлите добре. Избегнахме сериозни загуби в сектора на недвижимите имоти, точно навреме преместихме активите в по-стабилни инструменти — Оксана говореше за работата си с увлечение. Светът на финансите беше нейната страст, мястото, където се чувстваше компетентна и успешна. Беше голяма разлика от хаоса, който Нинка внасяше в живота ѝ.
— Браво, мила. Винаги съм се възхищавал на прозорливостта ти. Ти си родена за това — Толя се усмихна, умората в очите му леко отстъпи, заместена от гордост. Той истински се възхищаваше на интелекта и професионализма ѝ. Бяха партньори не само в живота, но и в стремежа към успех.
Оксана реши, че сега не е моментът да го товари с проблемите с Нинка. Той имаше достатъчно свои грижи. Щеше да му разкаже по-късно, когато сделката му приключи. Сега трябваше да бъде негова подкрепа, а не източник на допълнителен стрес. Приготви му вечеря, масажира му раменете, слуша го как разказва за преговорите, за трудностите, за хората от другата страна – акули във финансовия свят, които не се спираха пред нищо.
На следващия ден, докато беше на работа, Оксана получи съобщение във вайбър. От непознат номер. Снимка. Нинка и децата, насядали пред порутена постройка. Беше вилата на леля Маша. Лицата на децата бяха изморени, объркани. Нинка позираше с изкривена в гняв и злоба усмивка. Под снимката имаше текст: „Ще си платиш за това, кучко! Ще те унищожа!“
Сърцето на Оксана се сви. Заплахата беше явна. Нинка не се беше отказала. Всъщност, изглежда, че случката я беше мотивирала още повече. Какво можеше да направи? Нинка познаваше роднините им в селото. Можеше да разкаже изопачена версия на случилото се. Можеше да настрой всички срещу нея. Връзките с роднините ѝ не бяха най-силни, но все пак бяха връзки. Нямаше да е приятно, ако всички ѝ обърнат гръб. Особено на майка ѝ щеше да бъде тежко. Майка ѝ държеше на роднинските връзки, независимо колко токсични бяха понякога.
Оксана се опита да се съсредоточи върху работата си. Имаше важна среща с голям клиент – управител на фонд за рискови капитали, който обмисляше да инвестира значителна сума чрез техния фонд. Срещата беше ключова. Управителят, господин Григоров, беше известен с острия си ум и безкомпромисен стил. Беше постигнал огромен успех в света на стартъпите и иновациите, инвестирайки в редица успешни технологични компании. Сега искаше да диверсифицира портфейла си и да инвестира и в по-традиционни финансови инструменти, но изискваше детайлни анализи и висока доходност.
Оксана прекара часове в подготовка. Анализираше пазарни тенденции, прогнозираше развитието на различни сектори, моделираше потенциални доходности. Беше в стихията си. Числата, графиките, стратегиите – това беше нейният език. В този свят нямаше място за емоции, за стари обиди, за семейни драми. Имаше само факти, логика и пресметнат риск.
Срещата с господин Григоров мина добре. Той задаваше трудни въпроси, на които Оксана отговаряше уверено и компетентно. Познанията ѝ в областта на финансовия анализ и управлението на риска го впечатлиха. Той беше свикнал да работи предимно с мъже, особено в неговата сфера, и явно не очакваше такава дълбочина на познанията и такава увереност от млада жена. В края на срещата той кимна одобрително.
— Впечатлен съм, госпожице Петрова. Ясно е, че сте изключителен професионалист. Анализите ви са прецизни, аргументите – убедителни. Ще разгледам предложенията ви внимателно. Ще се свържем с вас. — Гласът му беше сух, делови, но в очите му се четеше респект.
Оксана излезе от срещата с чувство на удовлетворение. Беше свършила работата си добре. Беше доказала себе си.
Прибирайки се вечерта, реши все пак да разкаже на Толя за Нинка. Седяха на дивана в тясната всекидневна, сгушени един в друг.
— Толя, трябва да ти разкажа нещо… Неприятно е — започна тя бавно, избирайки думите си. Разказа му за обаждането на майка си, за настояването Нинка да дойде у тях, за разговора с Нинка, за плана с вилата на леля Маша.
Толя я слушаше мълчаливо, лицето му ставаше все по-сериозно. Когато Оксана свърши, той пое дълбоко дъх.
— Значи така… Наглостта ѝ наистина няма граници. Не мога да повярвам, че е поискала да ви изгони от собствения ви дом. Това е… абсурдно. — Гласът му беше тих, но в него се четеше гняв.
— Да… Затова реших да постъпя така. Изпратих ги на вилата на леля Маша. Те не знаят чия е вилата, нито че е празна. Предполагам, че са се изненадали. — Тя се опита да се усмихне, но усмивката не стигна до очите ѝ.
— Изненадали са се, сигурно. Особено като са видели условията. Не мисля, че е ходила на места без лукс през живота си. — Толя се замисли. — А какво стана после? Обади ли се?
— Да. Звъня ми веднага след като са пристигнали. Крещеше, ругаеше, заплашваше. Блокирах номера. — Тя му показа съобщението със снимката и заплахата.
Толя го прочете, веждите му се сбърчиха още повече.
— „Ще те унищожа“? Сериозно? Тази жена е… опасна. Не мога да повярвам, че е твоя братовчедка. — Той я прегърна силно. — Слушай, мила. Направила си правилно. Не можеш да позволяваш на такива хора да се възползват от теб, да нахлуват в живота ти. Особено сега, когато… когато и двамата сме под такова напрежение с работата.
— Знам. Просто… не знам какво ще направи сега. Тя не се отказва лесно. Сигурна съм, че ще се опита да ми навреди по някакъв начин. Може да отиде при роднините в селото, да разкаже измислици…
— Нека разказва. Който те познава, знае каква си. А който не те познава… не е важно какво мисли. Важното е ние двамата да сме заедно. И да се подкрепяме. — Толя я целуна нежно. — А за заплахата… ако стане нещо, ще отидем в полицията. Това е сериозно.
Разговорът с Толя я успокои донякъде. Чувстваше се по-добре, след като сподели тежестта с него. Но тревогата остана. Нинка беше непредсказуема. А непредсказуемите хора бяха най-опасни.
Дните след това минаха в относително затишие. Нямаше нови обаждания от Нинка, нито съобщения. Оксана се чудеше какво става. Дали се беше отказала? Или кроеше нещо по-голямо? Напрежението не спадаше, то просто се трансформираше в тиха, подмолна тревога. Сякаш бурята се беше отложила, но висеше във въздуха, готова да избухне всеки момент.
Междувременно, работата на Толя навлизаше в критична фаза. Преговорите за придобиването бяха достигнали кулминацията си. Трябваше да се вземат решения за милиони, дори милиарди. От точността на анализа, от способността да се предвидят всички рискове, зависеше не само успехът на сделката, но и репутацията на Толя, бъдещето на фирмата му. Той прекарваше почти цялото си време в офиса, в срещи, в разговори по телефона. Оксана се опитваше да бъде максимално дискретна, да не му пречи, да не добавя допълнителен стрес с нейните семейни проблеми.
Един ден, докато Оксана беше на обяд с колежка от отдела, телефонът ѝ иззвъня. Непознат номер. Отговори предпазливо.
— Ало?
— Здравейте, госпожице Петрова. Аз съм Марин Николов. Обаждам се по препоръка на… — гласът беше вежлив, делови. Марин Николов? Името ѝ беше познато. Беше един от водещите брокери на фондовата борса, известен с успешните си сделки и голямото си влияние на пазара. Но защо се обаждаше на нея?
— Господин Николов, приятно ми е. С какво мога да ви бъда полезна? — Гласът ѝ беше професионален, въпреки изненадата.
— Госпожице Петрова, получих ваши координати от наш общ познат, господин Григоров. Управителят на „Фонд за рискови капитали“. Той беше изключително впечатлен от срещата си с вас и анализа, който сте представили. — Марин Николов говореше бавно, отчетливо, всяка дума сякаш имаше тежест.
Оксана замръзна. Господин Григоров? Той беше споделил впечатленията си с Марин Николов? В света на високите финанси информацията се движеше бързо, връзките бяха всичко.
— О, наистина ли? Радвам се да го чуя. Господин Григоров е изключително интелигентен и прозорлив човек.
— Така е. Госпожице Петрова, обаждам се по един… деликатен въпрос. Свързан е с една потенциална инвестиция, която обсъждам с друг клиент. Става въпрос за… придобиване на дял в една компания. Компанията, с която партньорът ми води преговори в момента. — В гласа му се прокрадна лека несигурност. — Той е… близък с вашата братовчедка. Нинка.
Светът на Оксана се обърна с главата надолу. Нинка? Какво общо можеше да има Нинка с придобиване на дял в компания? И то компания, с която Толя водеше преговори? Беше твърде голямо съвпадение. Не, не беше съвпадение. Това беше… намеса. Опит за саботаж? Или нещо друго?
— Моля, извинете, господин Николов. Не разбирам… Какво общо има братовчедка ми с… с придобиване? Тя няма нищо общо с бизнеса, с финанси…
— Да, така си мислех и аз. Но… партньорът ми, господин Димитров, той е… от същото село като вашата братовчедка. И се познават отдавна. Изглежда, Нинка е разказала някакви… неща за вас. Неща, които са накарали господин Димитров да се колебае относно сделката. Относно… благонадеждността на хората от другата страна. — Марин Николов замълча за момент, явно избирайки думите си внимателно. — Казала му е, че сте… нестабилна. Че сте… конфликтна. Че имате проблеми с роднините си. Че дори… сте изоставили семейството си на някаква вила без средства.
Оксана почувства как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Нинка! Тази подла змия! Беше стигнала твърде далеч. Беше вкарала личните им драми в професионалния свят на Оксана, в света на Толя. Беше се опитала да навреди не само на нейната репутация, но и на сделката, над която Толя работеше толкова усилено, сделката, която беше толкова важна за бъдещето им.
— Господин Николов, това са пълни измислици! Братовчедка ми… тя е… имаме дългогодишни семейни проблеми. Тя е… Не е стабилна. Постоянно създава проблеми. Това, което ви е разказала, е нейна версия на събитията, силно изопачена. Тя се опитва да ми навреди. — Гласът ѝ трепереше, но се опитваше да остане спокойна, професионална. Трябваше да убеди Марин Николов, че Нинка лъже, че нейната информация е недостоверна.
— Разбирам, госпожице Петрова. Господин Григоров ви препоръча като изключителен професионалист. Неговата дума тежи. Но… в бизнеса репутацията е всичко. Господин Димитров е притеснен. Той не иска да прави сделка с хора, които имат… такива проблеми. Особено когато става въпрос за толкова голяма сума. — В гласа на Николов се усещаше колебание.
— Господин Николов, моля ви. Позволете ми да обясня. Братовчедка ми се опита да се настани в дома ми с децата си, без да е поканена. Имаме малък апартамент, една стая. А те са… много хора. Обясних ѝ, че не е възможно. Тя настояваше, беше изключително нагла. Дори поиска аз и съпругът ми да се изнесем от собствения си дом, за да ги настани. — Оксана разказа накратко за случката, за обаждането на майка си, за настояването на Нинка, за решението да ги настани временно на вилата на съседката. Обясни, че вилата не е „изоставена“, а просто временно неизползваема от възрастна жена, която се е съгласила да помогне. — Не съм ги изоставила без средства. Тя сама каза, че няма пари за хотел. Предложих ѝ хотел, тя отказа. Настаняването на вилата беше единственият възможен вариант предвид обстоятелствата и нейната наглост. Тя се опита да се възползва от мен по най-груб начин. А сега се опитва да ми отмъсти, като разпространява лъжи.
Марин Николов мълчеше. Явно преценяваше думите ѝ.
— Госпожице Петрова… разбирам ситуацията. Звучи… сложно. Господин Димитров е… консервативен човек. Държи на… моралните качества на хората, с които работи. — Той въздъхна леко. — Проблемът е, че той познава Нинка отдавна. Доверява ѝ се. А вас… не ви познава лично.
— Но познава господин Григоров. А той ме познава като професионалист. Работата ми е безупречна. Личният ми живот… да, имам проблеми с братовчедка си. Но това не ме прави нестабилна или ненадеждна като финансов анализатор. — Гласът на Оксана стана по-твърд, по-уверен. Беше време да се защитава, да се бори.
— Знам. Поради тази причина ви се обаждам. Господин Григоров настоя, че трябва да чуя и вашата страна. Каза, че би било… грешка да се вземат решения, базирани на слухове, разпространени от… ами, от човек, който очевидно има личен мотив да ви навреди. — Николов се поколеба за момент. — Госпожице Петрова, бихте ли се съгласили на среща? С мен и с господин Димитров? За да му обясните лично. За да го уверите.
Оксана се замисли. Среща с този господин Димитров? Човек, който се доверява на Нинка? Беше рисковано. Можеше да стане още по-зле. Но ако не се срещнеше с него, ако не му представи своята версия, рискуваше да загуби важен клиент за фонда си. А по-важното – рискуваше да навреди на сделката на Толя. Не знаеше точно каква е сделката на Толя, но ако господин Димитров беше част от нея, то информацията на Нинка можеше да има опустошителни последици.
— Да, господин Николов. Съгласна съм. Кога и къде?
— Чудесно. Аз ще организирам срещата. Ще ви уведомя. И… Госпожице Петрова. Моля, бъдете… подготвена. Господин Димитров може да бъде… директен. И… подозрителен към хора, които не познава.
— Разбирам. Благодаря ви, господин Николов, за възможността.
Оксана затвори телефона, ръцете ѝ трепереха леко. Ситуацията беше много по-сериозна, отколкото си беше представяла. Нинка не просто се опитваше да ѝ навреди лично, тя се беше вклинила в професионалния ѝ свят, в света на Толя. Това беше война. Война, която Нинка започна. И в тази война залогът беше много по-висок от стари обиди и семейни драми. Залогът беше бъдещето им.
Вечерта разказа всичко на Толя. Той изслуша разказа ѝ с каменен израз на лицето. Когато Оксана свърши, той остана мълчалив за дълго.
— Значи Димитров… — произнесе той накрая, гласът му беше нисък, напрегнат. — Значи Нинка го е намерила. Или по-скоро – той я е намерил. Господин Димитров е… собственик на една от компаниите, която нашата фирма се опитва да придобие. Той е… ключова фигура в сделката. Без негово съгласие нищо няма да стане. — Толя въздъхна тежко. — Това е лошо, Оксан. Много лошо. Той е човек от старата школа, държи на репутацията. Не обича скандали, не обича „мръсни“ истории. И ако Нинка е успяла да го убеди…
— Но тя лъже! Всичко е измислица! Или поне е силно изопачено. — Оксана се почувства отчаяна. Как можеха думите на Нинка да имат такава тежест в този свят на бизнес, на милиони?
— Той не знае, че лъже. Той знае Нинка. Познава семейството ѝ. Предполагам, че се познава и с вашите роднини в селото. А те… те може да са настроени срещу теб заради Нинка. Тя е много добра в това да настройва хората. — Толя се изправи и започна да се разхожда из стаята, видимо притеснен. — Тази среща… Трябва да бъдеш изключително внимателна. Трябва да го убедиш, че Нинка е ненадеждна. Че е… проблемна. Без да звучиш като озлобена братовчедка. Трябва да бъдеш професионалист. Да покажеш, че си стабилна, че си разумна.
— Ще се постарая. Но… какво ще стане, ако не успея? Ако Димитров не ми повярва?
— Тогава… сделката може да пропадне. Това ще бъде голям удар за фирмата ми. За мен. — В гласа му се прокрадна умора. — И… ще има последствия. Не само финансови.
Осъзнаването се стовари върху Оксана с пълна сила. Действията на Нинка бяха застрашили не само нейното спокойствие, но и кариерата на Толя, финансовото им бъдеще. Тази братовчедка, която смяташе за досадна и злобна, се беше превърнала в реална заплаха, в катализатор на потенциална катастрофа.
През следващите дни Оксана се подготвяше за срещата с господин Димитров. Четеше статии за него, за бизнеса му, за неговите принципи. Опитваше се да си представи какъв човек е, как би реагирал. Репетираше наум какво ще каже, как ще представи фактите. Трябваше да бъде убедителна, спокойна, уверена. Не можеше да си позволи да изглежда емоционална или защитна. Трябваше да представи ситуацията обективно, като проблем, създаден от трета страна – Нинка, който няма нищо общо с нейната професионална компетентност или надеждност.
Получи обаждане от Марин Николов. Срещата беше уговорена за след два дни, в офиса на господин Димитров. Часът беше късен, след работно време. Явно той искаше дискретност.
Денят на срещата дойде. Оксана се облече в строг, делови костюм. Гримът беше минимален. Искаше да изглежда професионално, сериозно. Сърцето ѝ биеше учестено, но успяваше да запази външно спокойствие. Толя я изпрати до входа на сградата.
— Успех, мила. Знам, че ще се справиш. Бъди себе си. Бъди професионалист. — Той я целуна и я стисна за ръка.
— Благодаря, Толя. Ще направя всичко възможно.
Офисът на господин Димитров беше в модерна бизнес сграда в центъра на града. Беше луксозен, с панорамни прозорци, разкриващи гледка към осветения град. Посрещна я секретарка, която я отведе до просторна заседателна зала.
В залата вече я чакаха двама мъже. Марин Николов и един по-възрастен, едър мъж с проницателни, леко подозрителни очи. Това трябваше да е господин Димитров. Излъчваше спокойствие, власт и лека недоверчивост.
— Госпожице Петрова, приятно ми е. Благодаря, че се съгласихте на тази среща — каза Марин Николов, представяйки я на господин Димитров.
— Госпожице Петрова. Чувал съм за вас. И не само хубави неща — произнесе господин Димитров, гласът му беше нисък, дрезгав. Не се усмихна.
Оксана запази самообладание.
— Господин Димитров, разбирам, че сте получили информация за мен, която ви е разтревожила. Дойдох тук, за да ви представя фактите от моя гледна точка. Искам да ви уверя, че съм надежден и отговорен човек, както в личен, така и в професионален план.
— Така ли? А защо тогава вашата братовчедка… Нинка… разказва други неща? Тя е от нашето село. Познавам семейството ѝ. Вярвам на хората от моето село. — Гласът му беше хладен, обвинителен.
— Господин Димитров, братовчедка ми и аз имаме много сложни и болезнени взаимоотношения от детството. Те са базирани на нейната… завист и склонност да създава проблеми и да разпространява лъжи. За съжаление, тя има тежък живот, не успя да се реализира и изглежда, че изпитва силна неприязън към мен и моя живот. — Оксана говореше спокойно, без емоции, представяйки Нинка като проблемна личност, а не като жертва или като надежден източник на информация. — Тя се опита да се настани в дома ми с децата си, без да имаме условия за това. Бях принудена да взема мерки. Това създаде конфликт. И сега тя се опитва да ми отмъсти, като разпространява невярна информация.
— Тя каза, че сте ги изгонили. И сте ги оставили на произвола на съдбата. На някаква вила, без храна, без пари… — Гласът на Димитров беше пропит със скептицизъм.
— Не е вярно. Обясних ѝ, че нямаме условия да ги настаним. Предложих ѝ да отидат в хотел, тя отказа, казвайки, че няма пари. Предложих ѝ да ѝ помогна с намирането на хотел, тя отказа. Тогава ѝ предложих временно решение – да пренощуват на вилата на моя съседка, мила, възрастна жена, която се съгласи да помогне. Вилата не е луксозна, но е подслон. Казах ѝ, че е за една нощ, докато намери друго решение. Не съм ги оставила без средства, тя сама твърдеше, че няма. Ако беше приела предложението ми за хотел, щях да ѝ помогна финансово. Но тя избра да настоява да се настани в дома ми, по най-наглия начин. — Оксана разказа подробно за разговора, за искането на Нинка тя и Толя да се изнесат от собствения си дом. — Смятам, че това поведение е неприемливо. Наглостта ѝ е безгранична. А сега, вместо да поеме отговорност за собствените си действия, тя разпространява лъжи, за да ми навреди.
Димитров я слушаше внимателно, изражението му оставаше сериозно, но ледът в очите му сякаш започна леко да се топи. Марин Николов седеше до него и наблюдаваше разговора.
— Господин Димитров, позволете ми да добавя. Госпожице Петрова е един от най-компетентните финансови анализатори, с които съм работил. Препоръката за нея дойде от господин Григоров, който е известен с високите си стандарти и безкомпромисна оценка на професионалистите. Личните проблеми, които госпожица Петрова има с братовчедка си, колкото и неприятни да са, не влияят на нейните професионални качества. — Марин Николов се намеси, подкрепяйки Оксана.
— Вярно е, господин Димитров. Моля ви, не позволявайте на личната неприязън на един човек, който очевидно има мотив да ми навреди, да повлияе на вашето решение относно тази важна сделка. Сделка, която е от значение не само за вашата компания, но и за много други хора, които зависят от нея. Моята репутация във финансовите среди е безупречна. Готова съм да ви предоставя всякакви доказателства за моята работа, за моите постижения. Можете да се свържете с колеги, с клиенти…
Димитров въздъхна тежко. Погледна първо Оксана, после Марин Николов.
— Добре. Чух ви, госпожице Петрова. Вашата версия звучи… по-логично. Признавам, бях разтревожен от това, което чух. Нинка… да, тя винаги е била… своенравна. И склонна към… преувеличения. — Той се замисли за момент. — А вилата на леля Маша… Познавам леля Маша. Добра жена. Ако тя се е съгласила да помогне…
— Тя се съгласи, господин Димитров. От чисто сърце. Разказах ѝ ситуацията, че имам многобройни роднини, които се опитват да се настанят в малкото ми жилище, и тя веднага предложи помощ. — Оксана усети как напрежението леко спада. Успяваше да го убеди.
— Добре. Ще… помисля над чутото. Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Петрова. И на вас, господин Николов.
Срещата приключи. Оксана излезе от офиса на господин Димитров с усещане за изтощение, но и за победа. Успя да представи своята гледна точка, да разсее съмненията. Сега всичко зависеше от неговото решение.
Прибра се вкъщи и разказа на Толя за срещата. Той я прегърна силно.
— Горд съм с теб, мила. Справила си се чудесно. Знам, че е било трудно.
— Беше. Но трябваше. За нас, за нашата работа… За нашето бъдеще. — Оксана се облегна на гърдите му, слушайки сърцето му. Все още не беше напълно спокойна. Знаеше, че Нинка няма да се спре. Но поне за момента беше неутрализирала най-голямата заплаха.
Няколко дни по-късно Толя се прибра с усмивка, каквато Оксана не беше виждала от седмици.
— Успяхме! Сделката е финализирана! Господин Димитров се съгласи! — Той я прегърна и я завъртя във въздуха.
— Наистина ли? О, Толя, това е страхотно! Браво на теб!
— Браво на нас. Аз свърших моята част, а ти… ти се справи с препятствието Нинка. Господин Димитров каза, че разговорът с теб е бил… изясняващ. Разбрал е, че братовчедка ти е… проблемна. И че нейната информация не е надеждна. Дори се извини, че е допуснал слухове да повлияят на професионални решения.
Оксана въздъхна с облекчение. Значи беше успяла. Успяла беше да защити себе си и Толя от злобата на Нинка.
За известно време нямаше новини от Нинка. Мълчанието беше зловещо, но и успокояващо. Оксана се надяваше, че е разбрала урока. Че е осъзнала, че не може да се подиграва с живота на другите, особено с живота на хора, които са работили упорито, за да постигнат това, което имат.
Но Нинка не беше от хората, които лесно се отказват. Или се учат от грешките си. Няколко месеца по-късно Оксана започна да получава странни телефонни обаждания от непознати номера. Обажданията бяха мълчаливи, или в слушалката се чуваше само дишане. Понякога получаваше анонимни съобщения с обиди и заплахи. Знаеше, че е Нинка. Беше сигурна. Не можеше да го докаже, но инстинктът ѝ крещеше.
Тревогата се върна. Нинка действаше подмолно, опитвайки се да я тормози, да я държи в напрежение. Оксана блокираше номерата, изтриваше съобщенията, но това не спираше потока. Беше като капки вода, които бавно, но упорито рушат камък.
Един ден получи обаждане от майка си. Гласът на майка ѝ беше изпълнен с притеснение.
— Оксан, обади ми се Верка… Майката на Нинка. Много е разстроена. Нинка се е върнала в селото. Без децата.
— Какво? Къде са децата?
— Не знаела. Оставила ги… някъде. Казала, че не може да се справи. Че… че ти си виновна за всичко. Че си я съсипала. — Майка ѝ плачеше. — Оксана, какво си направила? Къде са децата на Нинка?
Сърцето на Оксана замръзна. Без децата? Нинка беше изоставила собствените си деца? Само за да ѝ навреди? Това беше… чудовищно. Беше престъпно.
— Не съм виновна, мамо! Тя сама е взела това решение! Аз нямам нищо общо с това къде са децата ѝ! Тя е тяхна майка, тя е отговорна за тях! — Оксана се опитваше да звучи твърдо, но вътрешно се тресеше. Усещаше вина, въпреки че знаеше, че не е нейна вината. Вината беше изцяло на Нинка. Но последиците… последиците бяха ужасяващи.
Разбра се, че Нинка оставила децата си при своя бивша свекърва в съседното село. Просто ги стоварила там и изчезнала. Свекървата, възрастна и болна жена, не знаела какво да прави. Децата били объркани, уплашени. Слухът се разнесъл бързо. В селото започнали да говорят. Разбира се, Нинка беше разказала своята версия – че Оксана я е унизила, че я е оставила без покрив, че я е довела до отчаяние, че е била принудена да изостави децата си заради нея.
Телефонът на майката на Оксана не спирал да звъни. Роднини, познати, дори хора, които не познаваше добре, се обаждали, за да разпитат, да осъдят, да изкажат възмущение. „Как може Оксана да постъпи така с братовчедка си? Да я докара до там, че да изостави децата си?“
Оксана усещаше как се задушава от несправедливостта, от лъжите, които се разпространяваха. Репутацията ѝ в селото, която и без това не беше най-добра заради Нинка, сега беше напълно съсипана. Хората, които не я познаваха, които вярваха на слуховете, я осъждаха безмилостно.
Въпреки всичко, Оксана се свърза с бившата свекърва на Нинка. Предложи ѝ помощ. Изпрати пари. Организира изпращането на дрехи, обувки, храна. Чувстваше отговорност за децата, макар и да знаеше, че не е нейна вината за ситуацията. Децата не бяха виновни.
Майката на Оксана настояваше тя да отиде в селото, да се обясни, да изчисти името си. Но Оксана отказа. Какво можеше да обясни? На хора, които вече бяха решили да повярват на Нинка? На хора, които винаги са били склонни да вярват на драмата, на скандала, а не на спокойната истина? Беше безсмислено. Единственото, което можеше да направи, беше да се погрижи за децата, доколкото е възможно.
Животът в града продължи. Оксана и Толя продължиха да работят усилено, да градят бъдещето си. Сделката на Толя беше успешна, донесе им признание и финансова стабилност. Оксана също напредваше в кариерата си във финансовия фонд. Участваше във все по-мащабни и сложни сделки, управляваше все по-големи портфейли. Светът на високите финанси беше нейното бягство, нейното убежище от драмата и токсичността на миналото.
Но сянката на Нинка оставаше. Постоянните анонимни обаждания и съобщения продължаваха. Някой подпали старата барака на вилата на леля Маша. Не беше нещо ценно, но беше още едно напомняне за злобата на Нинка. Полицията започна разследване, но без конкретни доказателства, случаят беше труден.
Един ден получи официално писмо. Беше от социалните служби. Информираха я, че срещу нея е подаден сигнал за… изоставяне на деца. Подателят беше Нинка. Твърдеше, че Оксана е изоставила децата ѝ на вила, без надзор и грижи. Беше абсурдно, но беше факт. Трябваше да се яви за изслушване.
Оксана беше шокирана. Нинка наистина нямаше спирачки. Беше готова да използва дори собствените си деца като оръжие срещу нея. Това беше върхът на цинизма, върхът на злобата.
На изслушването Оксана представи своята версия на събитията. Обясни за семейния конфликт, за опита на Нинка да се наложи, за решението да я настани временно на вилата на леля Маша. Предостави данни за финансовата помощ, която оказва на бившата свекърва на Нинка за отглеждането на децата. Служителите на социалните служби я слушаха внимателно. Бяха работили с много проблемни случаи, познаваха добре семейни конфликти и манипулации. Версията на Нинка звучеше преувеличено, драматично, пълна с противоречия. Версията на Оксана беше спокойна, логична, подкрепена с факти.
След изслушването, социалните служби взеха решение. Жалбата на Нинка беше определена като неоснователна. Не откриха доказателства за изоставяне на деца от страна на Оксана. Случаят беше приключен за тях, но остана като още една горчива глава в сагата с Нинка.
Децата на Нинка останаха при баба си. Бащата на Оксана и майка ѝ се опитваха да помагат с каквото могат, въпреки че отношенията им с Верка, майката на Нинка, бяха обтегнати. Верка твърдо вярваше на дъщеря си и беше настроена срещу Оксана.
След тези събития, Оксана и Толя взеха решение. Трябваше да се дистанцират още повече от този токсичен кръг. Спряха да посещават селото толкова често. Ограничиха контактите с роднините, които бяха повярвали на Нинка. Съсредоточиха се върху собствения си живот, върху кариерите си, върху връзката си.
Светът на финансите предлагаше възможности за растеж, за развитие, за постижения. Беше свят, основан на заслуги, на компетентност, а не на слухове и семейни драми. Оксана се чувстваше сигурна в този свят. Беше постигнала успех с труд и талант. Никой не можеше да ѝ го отнеме.
С времето анонимните обаждания и съобщения намаляха, но никога не спряха напълно. Бяха като слаб, но постоянен шум във фона на живота им. Оксана се научи да живее с това. Беше като хронична болест – неприятна, но не животозастрашаваща, докато я държиш под контрол.
Нинка остана в периферията на живота им – напомняне за миналото, за раните, които могат да останат от токсични семейни връзки. Оксана не я прости, но се научи да не позволява на злобата ѝ да определя нейния живот. Беше изградила стени около себе си, стени от успех, стабилност и любовта на Толя.
Един ден, докато Оксана беше на работна конференция в чужбина, получи съобщение от майка си. Нинка била в болницата. Намерили я в безпомощно състояние, явно след употреба на алкохол и успокоителни. Бившата свекърва не могла повече да се справя с децата и социалните служби се намесили. Децата бяха временно настанени в приемен дом.
Оксана почувства… нищо. Нито съжаление, нито злорадство. Само някаква умора. Сагата продължаваше. Хаосът, който Нинка внасяше в живота си и в живота на хората около нея, нямаше край.
Помисли за децата. За тях ѝ беше истински жал. Те бяха жертви на безотговорността на майка си. Реши да се свърже отново със социалните служби, да попита как може да помогне. Можеше да осигури финансова подкрепа, може би да помогне за намиране на по-добро решение за тях.
Въпреки всичко, въпреки всички рани, които Нинка ѝ беше нанесла, Оксана не можеше да остане безразлична към съдбата на тези деца. Те бяха кръв от нейната кръв, колкото и далечна да беше тази връв.
Животът продължаваше, пълен с предизвикателства и възможности. В света на финансите пред нея се откриваха нови хоризонти. С Толя планираха бъдещето си, може би дори семейство. Бяха изградили стабилна основа, базирана на доверие, подкрепа и споделени цели.
А Нинка… Нинка остана в миналото. Не като простена част от него, а като урок. Урок за това колко важно е да се пазиш от токсични хора, независимо от роднинските връзки. Урок за това, че не винаги можеш да избягаш от миналото, но можеш да изградиш силно настояще и бъдеще, което да е достатъчно здраво, за да издържи на опитите му да те повлече назад. И най-важното – урок за това, че истинската сила не е в отмъщението, а в способността да продължиш напред, да градиш, да постигаш, въпреки всичко. И понякога, въпреки болката и несправедливостта, да подадеш ръка на тези, които са най-невинни в чуждия хаос. Децата на Нинка бяха невинни. И Оксана, въпреки всичко, нямаше да забрави за тях.
Защото в края на деня, независимо от всички пари, от целия успех във финансовия свят, човечността и състраданието оставаха най-важните валути. Валути, които Нинка изглеждаше никога не беше притежавала. Но Оксана ги имаше. И нямаше да позволи на никого да ѝ ги отнеме.
Всяка сутрин, когато се събуждаше до Толя, когато отиваше на работа в модерния си офис, когато анализираше сложни финансови модели, Оксана си напомняше за пътя, който беше изминала. От малкото село, от детството, изпълнено с конфликти и унижения, дотук. До този живот, който беше изградила със собствени сили. И знаеше, че този живот си струваше борбата. Струваше си да се изправи срещу Нинка, срещу злобата, срещу несправедливостта. Защото беше нейният живот. И никой нямаше право да го съсипва. Особено не Нинка.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: