Иван бързаше за среща в офиса. Движение. „Майната му!“ – Иван изруга на глас.
Две секунди, за да вземе решение, а той вече караше през дворовете. „Надявам се да не са блокирали нищо в дворовете“, помисли си Иван. На телефона на Иван се появи съобщение.
Разсеян от пътя, той започна да вади телефона си, който винаги лежеше в колата, затрупан с всевъзможни боклуци. В следващата секунда Иван натисна рязко спирачките. Пред капака на колата му се изправи малко момиченце, на около шест години.
А вдясно от него – светофар, тук от около десет секунди вече е светнало червено. „По дяволите! Това е всичко, което ми трябва!“ Иван слиза от колата и се затичва към капака. Момичето лежеше на земята, нямаше следи от кръв.
„Добре, че още не са си свалили шапките, с пухените якета“, помисли си Иван. Значи сигурно не са я ударили много силно. „Хей!“ – каза той на момичето, като я разтърси леко за раменете.
„Ей! Ей, ти! Защо не гледаш къде отиваш?“ Иван се обърна към нея. – продължаваше да ѝ повтаря. Иван взе момичето на ръце. Добре, че беше в задната част на двора и навън нямаше никой.
Откъде беше дошло момичето? Сякаш е израснало от земята? Иван сложи момичето на задната седалка на колата. Тя беше в безсъзнание. „Хей! Какво правиш?“ – Изплашен, той започнал да я разтърсва.
„Хайде, хайде, събуди се! Имам среща, на която трябва да отида! Чуй ме, ти!“ – продължава той. Момичето започна да отваря очи и ….
…оглеждайки се наоколо. Къде е тя? „Здравей!“ – каза момичето много тихо.
„Е, здравей, ама ти ме уплаши! Слушай, ти добре ли си? Добре ли си? Никъде не те боли? Можеш ли да се прибереш сама до вкъщи?“ – Иван се провикна. „Аха!“ – продължи момичето с тих глас. „Живееш ли някъде тук?“ – Момичето кимна.
„Къде е майка ти?“ – Иван продължи да пита. „А мама е далеч!“ – каза момичето спокойно и също толкова тихо. „Кукумявките! Раждат, а после няма кой да се грижи за тях!“ – Иван се закле с тих глас.
„Тя на стража ли е, или какво? Майката!“ – Иван започна. „Бащата вкъщи ли е?“ „Чичо, не се ядосвай, не псувай, само не казвай на татко, защото ще се разсърди!“ – каза момичето с глас, който вече беше доста силен. „Сега не ми пука за татко ти! Добре, всички, да се прибираме вкъщи!“ – Иван започна да помага на момичето да излезе от колата.
Момичето бръкна в джоба на палтото си и започна да търси нещо. После протегна малкото си юмруче към Иван с думите: „Мама каза, че когато хората се ядосват, трябва да им даваш лакомства. Ето, вземи това!“ – тя отворила юмручето и там имало голямо копче с две дупки и черна усмивка, нарисувана върху него с неизтриваем маркер. Иван бързо пъхна подаръка в джоба си и извика за довиждане: „Бъди внимателен там, защото по пътищата има достатъчно глупаци!“ Момичето побягна към другата страна на пътя, а Иван натисна педала на газта до пода и забърза към срещата.
Тичайки в офиса, той вече сваляше сакото си с едната ръка, а с другата бъркаше в папката за необходимия доклад. Не беше закъснял, имаше още пет минути, но не искаше да стои на доклада и да диша като ловджийско куче след гонка. Приближи се до колежката си Александра, стара позната на Иван.
С разтуптяно сърце той попита: „И така, как е шефът днес, в настроение ли е?“ Саша отговори, че не го е виждала от сутринта, но ако се съди по слуховете в офиса, всичко е наред. Иван е обикновен служител в един от стотиците хиляди офиси, в които хиляди хора като него се роят като мравки.
Днес му предстои важен ден, на тази среща ще го разглеждат за повишение. Иван наистина иска тази позиция, това е нов етап от живота му, той няма да бъде обикновен служител, а мениджър. „И нека всички онези, които не вярваха в мен, да измият горчивите си сълзи“, мисли си Иванһттр://….
Събранието започна, нещо се реши, обсъди се, питаше се и се отговаряше, всичко вървеше както обикновено. Шефът на Иван беше напредничав човек, често пътуваше в чужбина на обучение и харесваше напредничавите хора в подчинените си. „Знаеш ли – започна шефът, като се обърна към прозореца, – напоследък започнах да забелязвам, че имаме едни безотговорни хора, които правят нещо, а после отиват в храстите и после викат, къде е справедливостта, какво става със света?“ – „Да, да – започна Иван, – знаеш, че дори нашите клиенти изискват повече, но не искат да правят отстъпки. Щом започнем да закриваме вземания, значи веднага всички – о, няма пари, елате на положението“. Шефът погледна въпросително към Иван. „Утре ще взема решение по твоята кандидатура. Трябва ми малко време, днес си се подготвил добре. Искам да видя отново докладите ти в спокойна обстановка“. Иван излезе спокойно от кабинета.
Длъжността беше негова, той го знаеше, вече беше видял проектозаповедта за назначаването му. Колежката му Александра му беше изпратила скрийншот на заповедта предишния ден. Саша беше свой човек във всички отдели на фирмата и, разбира се, дългогодишната им връзка с Иван държеше и двамата заети.
Вече напълно спокоен, той се отправи към офиса си, или по-скоро към единия квадратен метър от откритото пространство, което засега все още беше негов офис. „Ваня, какво става?“ – Някой го извика. – „Повече от добре“, отвърна Иван и с удоволствие прехвърли в главата си всичко, което се беше случило на срещата.
Работният ден беше приключил, Иван се приготви да се прибере у дома. Навън ставаше все по-топло, той хвърли якето си на задната седалка на колата и забърза към дома. Никой не го чака вкъщи, свикнал е да е сам.
Така му е по-удобно. В еднократните неща има красота. Те са толкова удобни, колкото и съдовете за еднократна употреба.
На път за вкъщи той спира до магазина и си купува всичко необходимо, за да отпразнува малката си победа. На касата започнал да плаща и осъзнал, че е забравил всички пари в сакото си, и го помолили да отложи покупките. Той изтичал до колата и грабнал якето си.
На касата пъхнал ръка в джоба си и първото нещо, което попаднало в ръката му, било едно копче. Погледнал го и си помислил, като се усмихнал: „Това е щастливо копче.“
– Ще платите ли? – шумно и настойчиво попита жената на следващия ред. – Защо се паникьосвате? Не виждате ли, че си търся парите? – Иван отговори рязко. – Така че търсете ги по-бързо, не сте единственият на опашката, нали? – продължи жената.
– Жено, нямаш ли с кого да говориш? – Иван започна да ускорява темпото. – Потърпете ме за минута. Все още ме засрамваш! – Жената не искаше да спре.
Иван плати, взе чека и накрая каза на жената на опашката: – Жено, успокой се, а? Жената все още се опитваше да крещи нещо истерично след Иван, който си тръгваше. Но той вече не я чуваше, вече беше започнал да празнува срещата си.
Цяла вечер, седейки пред телевизора, Иван въртеше това копче и си мислеше за момичето. – Какви кукувици, те ще раждат, майкопродавци! – Тя даде бебето на баща си и си тръгна. – Сигурно за да покорява нови върхове…
Тази мисъл го накара да се разсмее и той започна да се смее на глас. В този момент Иван си спомни, че когато баба му го взела при себе си, тя, често говорейки с някого по телефона, казвала тази фраза – за кукувиците, раждат, хвърля детето на бабата. И едва години по-късно Иван разбра, че тази фраза е за майка му, която, оставяйки малкия Иван на майка му, тръгнала да покорява големия град и никога не се върналаһттр://…..
На следващата сутрин Иван, както обикновено, се приготвил за работа. Днес той не бързаше, защото всичко вече беше решено. От следващата седмица той вече не е просто обикновен представител на офисния планктон, той вече е шеф.
Днес реши отново да обиколи дворовете. Може би щеше да срещне това момиче. Вчера дори си купи на касата близалки с усмихнато лице.
На излизане от магазина му се обади Саша. – Здравей, Ваня, не ти се обадих снощи. Слушай, вчера, като си тръгна от офиса, шефът ми се обади и каза, че обмисля кандидатурата ми за шеф на отдела. Не съм спал цяла нощ. – Ваня, отхвърлиха те или какво? Иван слушаше и мълчеше.
Такъв развой на събитията явно не беше очаквал. Сякаш го бяха плиснали със студена вода. – Саня, за какво говориш, ти ли си главният? Точно това ти казвам. Мисля, че вече са ти дали заповед. И ето ме тук. – Но той започна да ми говори още вчера: Имаш добри резултати. Разбираш какво е отговорност. А като ръководител имате добри умения. – Умения? Саня, за какво ми говориш? Тази сутрин имам среща с него. Ще бъда назначена. – Саня, опитваш ли се да ми развалиш настроението тази сутрин? Или не можеш да превъзмогнеш факта, че те отсвирих? – Какво? Кой кого е отсвирил, копеле? Саша закачи слушалката. Иван стоеше там и усвояваше всичко, което тя току-що му беше казала.
– Ами ако го е направила? Тя е такава хитруша. Може би няма ред. – Кучка! – Помисли си Иван, докато се качваше в колата.
Наближавайки мястото на срещата, той намали скоростта на светофара. Търсеше с очи къде може да е тази малка раздавачка на лакомства. Трябваше да паркира и да слезе от колата.
Изминал около пет метра и зад едни храсти видял детска площадка, или по-скоро това, което някога е било детска площадка. Едно момиче люлееше нещо на люлка, която беше наполовина враснала в земята. Наблизо седеше мъж.
Отдалеч на Иван му се стори, че мъжът спи на една пейка, облегнат на едно дърво. Мъжът вдигна от земята бутилка бира, отвори капака на пейката, взе капачката и я хвърли към момичето с думите: „Ей, здрасти, да си ходим вкъщи, аз вече мръзна тук, докато ти ходиш с ръкавиците.
Момичето послушно спря люлката, взе ръкавицата си от люлката и отиде до входа. Мъжът се изправи и последва момичето с несигурна стъпка. Иван мълчаливо наблюдаваше всичко, което се случваше, като в някакво кино.
Искаше му се да спре мъжа и да му забие в лицето онази бирена капачка. Но Иван стоеше там като препънат и само гледаше как мъжът влиза, а после момичето се втурва. Осъзна, че всъщност е на път за работа, и се отправи натам.
Не можеше да изхвърли от главата си сцената, която беше видял тази сутрин. Дори спря да мисли за обаждането на Саша и за повишението си. – Това е едно момиче, една ръкавица на люлка, това е копче.
– Ваня, шефът ти иска да те види! – долетя от телефонната слушалка. – Разбрах, вече съм на път – отвърна той бързо.
– Иван, знаеш, че те смятам за много ефективен служител. Отделът ти има отлични резултати. Вчера се запознах по-подробно с отчета. Харесва ми твоят подход. Но реших да не бързам. Искам да видя повече от вашия отдел и искам да видя повече от вас. Затова няма да ви издам заповед за повишение днес. Чуваш ли ме? Иван, вече разсеян от сутринта, отлетя някъде далеч от тялото си, някъде в космосаһттр://….
– Аха, – след известно време той отговори объркано. – Ще трябва да го погледна. – Не се ядосвай – каза той в празнотата.
Изправи се и сложи на масата бонбоните, които искаше да даде на момичето. Мама каза, че ако се ядосаш, трябва да му го дадеш. – Иване, добре ли си? – попита шефът.
– Това е повече от странна постъпка от човек, който се представя за началник. – Да, да, всичко е наред – каза Иван и се насочи към изхода. – Какъв ден – помисли си Иван, седнал на бюрото си, – всичко беше наред, но все пак се оказа добре.
Саша седеше на масата срещу него и се усмихваше ехидно всеки път, когато Иван погледнеше в нейна посока. – Каква кучка – мислеше си Иван, – наистина ли ме е подложила на това? Не беше случайно, че ме попита за таблиците в доклада. Каква отмъстителна кучка.
Денят мина в мисли и подозрителни погледи. Всеки път Иван се улавяше, че не напразно не се доверява на жените. Вечерта реши отново да мине през онзи двор и ако може, да поговори с мъжа, който очевидно беше бащата на момичето.
След работа той стигна до двора. Вече било тъмно, нямало никого там. Отишъл до пейката, на която сутринта седял пияният мъж.
От входа излязла една жена с куче. Иван искаше да я попита за момичето, но навреме осъзна, че е твърде подозрително да се интересува от живота на непълнолетно момиче, чиято майка е кукувица, а баща ѝ – алкохолик. Той седна на пейката и осъзна, че целият му план е бил малко объркан от самото начало.
Защо беше дошъл тук, какво искаше да прави? До входа се приближи втора жена и те започнаха да обсъждат нещо на висок глас. „И онзи идиот от четиринадесета! О, днес следобед пак се напи. Заведох Марушка при мен, Наташа от седемнайсета се обади на полицията, отведоха го. Слава богу, момичето поне ще си почине. Крайно време е да го лишим от правата му – отговори й втората съседка. „И аз чувам такива крясъци през деня. Разбрах, че това е Петя, която пее. Жал ми е за дъщеря ми, тя е преживяла толкова много, а той води вкъщи всякакви мръсници. Не ми говори, помня Лизавета, тя беше толкова добра, толкова порядъчна. Винаги ми помагаше, ако имах нужда, а онзи гадняр не се забавляваше така пред нея. Но виждаш ли как става в живота, болестта не пита на колко години е някой. О, не ми казвай, не дай си боже да се случи на някого“.
Иван слушаше, а картината на случващото се ставаше още по-непонятна, отколкото я беше нарисувал вчера. Той се прибра вкъщи в потиснато настроение. Дори не се беше появило желание да скандализира магазина днес.
Беше се образувала някаква странна празнота. „В края на краищата тя е никой – помисли си той, – а колко такива в провинцията, с такива дрънканици живеят. Съсипват живота на децата, кретени“.
Цяла нощ той спа лошо. Онова момиче, онова задръстване, онзи шеф говореше със Саша в главата му. Ядосан, той стана, изпи половин чаша коняк и легна на дивана в хола.
Така спа до сутринта. Не му се искаше да ходи на работа. Не можеше да изхвърли историята от главата си.
Взе якето си от закачалката, пъхна ръка в джоба и издърпа това копче. Погледна го. „Мама казваше, че който е ядосан, трябва да му се дават хубавите неща – каза той на глас.
Какво да се прави, се закова. Той тръгна към работата. Саша манифестираше гръмко из целия офис, че щом стане ръководител, ще й се падне кутия шампанско.
Иван наблюдаваше това цирково представление и осъзнаваше все по-ясно. Беше време да си търси друга работа. Да работиш под ръководството на бивши, дори изоставени страсти – съмнително удоволствие.
След обяда той се извини. Каза, че трябва да сложи ред в някои домашни задължения. Тази сутрин си беше помислил….
На пощата си получи писмо, в което шефът му го молеше да подготви още един доклад за текущата седмица, а той трябваше да защити отново този доклад. Уф, ще го направя по-късно. Все пак е само сряда.
Още една причина да му отнеме малко време да помисли. „А може би това е последният ми шанс?“ – Иван разсъждаваше за себе си. В края на краищата тази компания не беше краят на света.
Не вземаше главата – сега за всеки случай да си търси нова работа. А, добре, майната му. Решаваме проблемите така, както идват.
Иван се качи в колата си и пое по добре познатия път към двора, където живееше момичето. По пътя до магазина купи някакви джунджурии, като се надяваше с тях да разнообрази живота на малката Маруся. Отишъл до входа и позвънил на домофона.
Набрал номер 13 за късмет. От другата страна на интеркома му отговорили. „Добър ден!“ – каза той по интеркома.
Аз съм представител на доброволческото движение „Направи добро“ – започна Иван, като си измисляше нещата в движение. „Донесъл съм торба с хранителни продукти за семейството от четиринайсети апартамент. Можете ли да ми кажете кога ще се приберат, защото никой не отговаря“.
„Значи там няма никой“ – отговори женски глас. „Какво да правя с хранителните продукти?“ – Иван настояваше. Вратата се отвори.
Иван се изкачи бързо до тринадесетия апартамент. Вратата вече беше отворена. На прага стоеше жената, която снощи беше разхождала кучето.
„Това е първият път, когато вашите доброволци решават да помогнат. Писали сме до различни органи. И когато вече не е необходимо, вие сте точно там. Съществува само формализъм“, започна възмутената жена. „Можете ли да ми кажете кога ще дойдат наемателите на четиринадесетия апартамент?“ “Не, не. Иван беше упорит.
„Няма да са си вкъщи вече. Марушка беше прибрана днес от леля си. И баща, всичко това…“ – жената показа с пръсти решетката.
„Лишават го от права. Престани да разваляш живота на момичето. Той накара целия квартал да диша по-леко. Какво трябва да направя?“ – Иван започна да говори, объркан. „Аз носех цяла торба, хората я събираха, купуваха я, носеха я при нас“. „Значи лелята живее недалеч, дори пеша“, каза жената.
„Но няма да ти кажа адреса. Може би сте маниак или още по-лошо – педофил“. „В никакъв случай!“ – Иван започна да рови в джоба сиһттр://…..
Извади служебната си значка и я пъхна бързо под носа на съседката си. „Ние сме сериозни, виждаш ли?“ – той започна да размахва енергично значката, за да няма съседът време да види нещо. „Искате ли да ви дам телефонния номер на началника?“ “Не, не. – той започна бързо да вади мобилен телефон от джоба си и започна да набира нещо.
„Добре де, защо ме човъркаш с телефони тук?“ – съседът се успокои. „От чантата се вижда, че носиш момиче. Само че няма да ти кажа апартамента. Изчакай ги в двора. Таня често се разхожда с Марушка. Хайде, пиши!“ Иван започна бързо да записва адреса в телефона си, след което побягна също толкова бързо.
Бягаше като дете от куче. Не го интересуваше какво ще си помислят другите. И защо той, мъжът, тичаше с чанта пред себе си? Когато стигна до двора, видя Маруся да се разхожда на детската площадка.
Както и вчера, тя люлееше нещо на люлката, но това беше кукла. „Точно така, кукла, идиот!“ – Иван се закле в себе си. „Какви шоколади, глупако!“ – продължи да се ругае той.
Изведнъж се почувства неловко да се приближи до Маруся. Огледа се наоколо. Потърси леля си.
На една пейка до люлката седеше прилично момиче. Тя изобщо не приличаше на леля. Тя говореше развълнувано с някого по телефона.
„Има ли някакъв начин да избегна травмирането на детето чрез всички тези случаи? Господи! Не можах да я отнема от баща ѝ, а сега я отнех, така че ще пресечеш кръвта на детето!“ Иван изчака, докато тя окачи слушалката, и се приближи до нея. „Добър ден, Татяна?“ – попита той. „Да, а ти коя си?“ Татяна не беше много изненадана.
„Казвам се Иван, представител съм на доброволческото движение „Направи добро“ – започна Иван. Вторият път излезе по-достоверно.
„Имахме семейството на Маруся в нашата база данни. Аз донесох този пакет“. Той протегна пакета към Татяна.
„Но Маруся, ти си отговорна за нея сега, нали?“ “Не, не. Татяна погледна пакета. В този момент към тях се приближи Маруся. Иван се обърна към нея.
„Здравей!“ – каза той и се усмихна. „О, чичо, здравей!“ „Маруся, познаваш ли го?“ – Татяна попита. „Да, срещнахме се предния ден – отговори момичето, – познавам го.
„Довечера“ – поправи я Иван. „Имаше такива обстоятелства“ – започна да се оправдава той.
„Веднага разбрах, че не си доброволец, че тук правиш комедия. Какво искаш?“ „Нищо не искам“, виновно отвърна Иван. „Наистина исках само да предам този пакет на Маруся и да разбера, че тя е добре“.
Иван подхвърли пакета на Татяна. „Погледнахте ли го, предадохте ли го?“ – Татяна го прекъсна рязко. „Благодаря ти! Маруся, да се прибираме вкъщи!“ „Не!“ – Маруся започна.
„Не се кълни! Мама каза, че който се сърди, трябва да му се даде добро.“ Момичето бръкна в джоба на палтото си, но не намери нищо там. Иван бързо пъхна ръка в джоба на сакото си и даде на момичето копчето, което тя сама му беше дала.
Момичето се усмихна, взе копчето и го подаде на Татяна. Татяна взе копчето и се обърна настрани, за да не види Маруся сълзите ѝ. „Хайде да се прибираме, добро момиче!“ – каза тя тихо и спокойно.
Маруся махна с ръка на Иван и каза тихо: „Чичо, свършиха ми копчетата! Тогава отидох от другата страна на пътя да ги събера, но баща ми не ми позволява да ходя там.“ Маруся се отдръпна от Иван. „Казвам се Иван, можеш да ми казваш Ваня, но не и чичо“, засмя се той.
Момичето махна с ръка в знак на съгласие и тръгна рамо до рамо с леля си. „Леля“, повтори Иван многозначително, „тя е толкова леля, колкото и аз съм чичо“. Той се разсмя на глас.
Денят беше преминал успешно. В края на седмицата Иван подготви отчет за свършената работа. Положението не го натоварваше, дори се шегуваше с колегите си, че ще остане завинаги с тях в този любим аквариум на откритото пространство.
Саша се опита да подшушне на Иван, че ще трябва да се примири с длъжността на нейна секретарка. Но изведнъж нищо от това нямаше значение. Всичко продължаваше както предишния път – въпроси, отговори, уточнения, мнения…
„Иване, кажи ми, мислиш ли, че има събития, които могат да променят драматично човека или живота му?“ – попита внезапно и неочаквано шефът. „Мисля, че да, определено, всяко събитие води до някаква промяна“, отговори Иван спокойно. „Както казахте миналия път, който е ядосан, трябва да прави добро? Изглежда ли, че случаят е такъв? Това води ли до промяна?“ – Надзирателят продължи.
Иван отново се почувства така, сякаш беше изваден от тялото си някъде в необятното пространство. „Който се гневи и да дава добро, е принципен“ – отвърна Иван. „Е, да си принципен в работата си е ценно качество. И така, води ли то до промяна?“ – настояваше ръководителят. „В моя случай се получи, а във вашия?“ – Тук Иван пое инициативата и се вгледа в шефа. „Е, във всеки случай не ме остави безразличен. Тогава се замислих и разбрах, че в това има някаква философия“, започна да разсъждава началникът. „Това е много добър ход, който се надявам, че вие като ръководител на отдела ще успеете да осъществите“. Началникът подаде на Иван заповедта за назначение.
„Подпиши я и започни да прехвърляш делата. Александра ще поеме твоите дела, ще й съобщя още сега“. „А, и да, благодаря за бонбоните за теб от сина ми“ – добави началникът, усмихвайки се.
След работа Иван потегли по добре познатия път, само че по пътя зави към едно малко магазинче. Беше занесъл на Маруся един подарък. Беше занесъл на Маруса малка торбичка с лакомства.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: