— Защо трябва да плащам издръжката на твоята дъщеря? Тя си има роден баща, нека той плаща алименти! — възмущаваше се Никита, гласът му трепереше от сдържана ярост. — Настя, вече съм похарчил за нея половин сто хиляди! Защо точно аз? Аз да не съм ѝ баща? Какъв, по дяволите, са ми тези излишни разходи? Не разбирам защо всичко стоварваш на мен?
Никита внезапно избухна в отговор на една, както изглеждаше, съвсем безобидна молба. Седяха в кухнята след вечеря, уморени след дългия ден, когато Настя, без да вдига очи от телефона си, подхвърли небрежно:
— Никита, трябват ми тридесет хиляди. Спешно.
Той остави чашата с чай.
— Настя, аз само вчера ти преведох петнадесет хиляди! Къде ги потроши толкова бързо? — учуди се той, невярвайки на ушите си. — Защо са ти още тридесет?
Анастасия недоволно вдигна глава. Хвърли на мъжа си раздразнен поглед и контрира:
— На Оля ѝ се скъсаха маратонките, наложи се да купим нови. И какво сега, дъщеря ми да ходи боса?
Никита се намръщи. Гневът му се засилваше.
— Ето именно, Настя! Твоята дъщеря! Защо аз трябва да се грижа за нея? Нека баща ѝ я облича и обува! Аз трябва да мисля за нашия син, а не за Оля! Вадим е само на една година, расте като гъба! Но с тези темпове за неговите дрехи, обувки и храна просто няма да останат пари. Ти всичко изсипваш за твоята дъщеря.
Анастасия оправи косата си с леко треперещи ръце. В очите ѝ се появи познатата твърдост.
— Ти се ожени за мен, когато аз вече имах Оля. Ти прекрасно знаеше на какво се захващаш! Защо сега започваш да се възмущаваш? Майка беше права!
Анастасия рязко се развъртя, взе сина си на ръце и излезе от апартамента. Вратата се хлопна силно, отеквайки в тишината. Никита остана да стои по средата на стаята, усещайки как вътре в него кипи гневът. Мразеше тези безкрайни разговори. Винаги едно и също. Сякаш той не работи от сутрин до вечер заради семейството! А в крайна сметка винаги се оказва виновен.
Той тежко въздъхна и потърка слепоочията си. Може би наистина не беше прав? Може би се държа твърде рязко? Но и Настя можеше поне да предупреди, преди да похарчи тридесет хиляди за маратонки за дъщеря си от първия брак. Да, той знаеше на какво се захваща, когато се ожени за Настя с дете. Но това не означаваше, че е длъжен да поема всичко сам.
Никита пристъпи към прозореца и погледна навън. Започваше да вали дъжд. Спомни си как с Настя се разхождаха тук преди, преди сватбата. Всичко беше толкова просто и безгрижно. Къде изчезна всичко това? Нима семейният живот е вечна борба за пари и лични граници?
Входната врата хлопна отново.
— Отиде при майка си — досети се Никита с горчива усмивка. — И нека отива! Колко още да търпя нейните капризи? Достатъчно!
Той се отдръпна от прозореца и се отправи към спалнята. Нека прави каквото иска. Вече му беше все едно.
През последните месеци Анастасия беше започнала често да ходи при майка си след скандали. Но винаги се връщаше. А и къде другаде да отиде? Майка ѝ нямаше да ѝ дава пари за дъщеря ѝ. Но от съпруга си можеше да извлича ресурси безкрайно. Той нали я обича, имат общ син. Той ѝ беше длъжник!
Никита дори не беше забелязал как се беше променила съпругата му. Макар че в началото всичко изглеждаше толкова розово и обещаващо.
Никита се запозна с Анастасия на рождения ден на своя приятел Михаил. Той беше поканил компания в малко кафене, за да отпразнуват. Никита не искаше да ходи – след развода си той старателно избягваше шумни компании.
— Не, Миш, пропускам — отказваше той.
— Не си измисляй! Трябва ти да се разсееш, стига си седял вкъщи — настояваше Михаил.
В крайна сметка Никита се съгласи. В кафенето веднага забеляза нея. Нейната ярка усмивка и весел смях неволно привличаха погледа му.
Михаил забеляза интереса на Никита и се засмя:
— Това е Настя, съпругата на мой колега. По-точно, вече бивша. Те се разделиха преди половин година.
Анастасия се оказа приятна за общуване. Стана ясно, че разводът ѝ се е отразил тежко.
— Имам дъщеря, Оля. Тя е на осем години — разказваше тя с лека тъга в гласа. — Трудно е да се отглежда дете сама, но се справям.
Никита кимна.
— И двамата ни изоставиха — горчиво се усмихна той. — Само че аз нямам деца.
Започнаха да се срещат. Срещите прераснаха в дълги разговори до сутринта. Никита се стремеше да прекарва с Анастасия колкото може повече време. Веднъж той се реши, събра цялата си смелост и каза:
— Омъжи се за мен. Преместете се с Оля при мен.
Анастасия се засмя щастливо и му се хвърли на врата.
— Да! Разбира се, да!
Сватбата беше скромна: само близки приятели и роднини. Оля прие Никита с известна предпазливост. Момиченцето се страхуваше, че майка ѝ отново ще бъде наранена. Никита се стараеше да се сприятели с доведената си дъщеря, даваше ѝ подаръци, опитваше се да спечели нейното доверие.
— Мамо, виж! — радостно изкрещя Оля, когато Никита ѝ подари нов телефон.
— Съвсем ще я разглезиш — усмихна се Анастасия, галещ закръгления си корем.
Скоро се роди Вадим. Анастасия излезе в отпуск по майчинство.
В началото всичко вървеше добре. Но Никита започна да забелязва, че семейният бюджет се пука по шевовете. Чувстваше постоянно напрежение около парите.
Той започна да работи на половин ставка отгоре, на практика без почивка, за да осигури семейството си. Вкъщи идваше изморен и раздразнен. Никита забеляза, че огромни суми отиват за Оля. Анастасия почти нищо не внасяше в семейния бюджет. Притежаваше половината от един апартамент, но той беше зает от сестра ѝ и съпруга ѝ. Да го отдават под наем така или иначе беше невъзможно.
А изискванията на съпругата му ставаха все по-високи:
— Петнадесет хиляди за учител по английски? — препита той, гледайки с недоумение касовата бележка. — Настя, това е просто нереално!
— На Оля ѝ трябва качествено образование — отряза Анастасия. — Има талант към езиците.
Кавгите заради финансите ставаха все по-чести и ожесточени.
— Ти обеща да се грижиш за нас — хвърляше тя упреци. — А сега броиш всяка стотинка за учители, извънкласни занимания и дрехи!
Никита стискаше зъби. Ако за Вадим беше готов да даде всичко до последно, то разходите за доведената му дъщеря предизвикваха все повече и повече въпроси. Защо точно той трябваше да издържа дъщерята на Анастасия, която си имаше роден баща, дори и отсъстващ?
След седмица ситуацията се повтори. Съпругата отново похарчи внушителна сума за дъщеря си. Чашата преля.
— И колко дълго ще продължава това? — Никита хвърли на масата списък, разпечатан на компютъра. Беше седял до късно през нощта и беше сметнал всичко. — Аз всичко съм изчислил!
Анастасия се откъсна от телефона и въпросително повдигна вежда.
— Какво точно си изчислил там?
— Разходите за Оля! — раздразнено посочи той с пръст към хартията. — Слушай! Петдесет хиляди на месец!
— Петдесет? — очите ѝ се разшириха от изненада. — Това е невъзможно.
Никита издърпа един стол и уморено се отпусна срещу жена си. На изпитото му лице ясно личаха следи от безсънни нощи и постоянна тревога.
— Възможно е, Настя. Всичко съм разписал — той придърпа листовете към нея. — Английски — петнадесет хиляди, гимнастика — дванадесет, математика с учител — десет. А освен това костюми за представления, дрехи, обувки, храна…
Анастасия прегледа цифрите с поглед. Лицето ѝ пребледня.
— И това без да се включва летният езиков лагер, съвместните пътувания до морето — продължи Никита с пресипнал глас. — Училищните такси за първи клас излязоха четиридесет хиляди! И винаги нещо се чупи – ту телефонът, ту компютърът.
— Преувеличаваш — Анастасия нервно оправи косата си. — Всичко не е толкова скъпо.
— Не е скъпо? — изсумтя Никита. — А кой, според теб, трябва да плаща това? Аз? Вечно само аз!
— А кой друг? — контрира Анастасия, гласът ѝ стана по-остър. — Сергей избяга и пари не дава!
Никита стана и започна да крачи из кухнята. Забеляза Оля на вратата, но момичето веднага изчезна, чувайки, че става дума за нея. Сърцето му се сви леко, но гневът беше по-силен.
— Четиридесет и осем хиляди — тихо произнесе той, вече говорейки по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ето колко ежемесечно харча за дъщерята на друг мъж.
— Никой не те кара! — хладно подхвърли Анастасия, погледът ѝ беше предизвикателен.
— Не ме кара? — Никита застина. — Но ти сама взимаш парите! Харчиш тези средства, които отделям за храна и за Вадим! А ако започна да контролирам бюджета? Огранича достъпа до пари? Какво тогава? Скандали и упреци! Ти отново ще изтичаш да се оплакваш на майка си!
Анастасия рязко отмести стола и се изправи.
— Не смей да замесваш тук майка ми!
— А кого да замесвам? От кого да искам пари? — не отстъпваше Никита. — От бащата на Оля? Който вече година е в чужбина и не дава признаци на живот?
Анастасия се обърна към прозореца. Раменете ѝ се напрегнаха.
— Ти мислиш, че не съм се опитвала да получа алименти? — гласът на Анастасия затрепери. — Три години съдебни дела! Три години, Никита!
— И какво? — той направи крачка към жена си.
— Добихме се до фиксирана сума — двадесет хиляди — очите ѝ се напълниха със сълзи. — А той плати ли? Нито стотинка! Три месеца се кри, а после изчезна!
Никита тежко въздъхна, чувствайки как силите го напускат.
— Отдавна планираше да замине — продължи Анастасия с пресекващ глас. — А сега е блокирал всички контакти с дъщеря си. Оля не е виждала баща си четири години! Как мислиш, как това ѝ влияе?
Никита потърка слепоочията си. Умората го притисна с нова сила. Струваше му се, че носи тежестта на целия свят.
— Настя, разбирам. Но ние не можем да си позволяваме такива разходи за… второстепенни неща.
— Второстепенни? — Анастасия рязко се обърна. — Гимнастиката второстепенна ли е? Английският второстепенен ли е? Може би и образованието въобще не е нужно?
— Може да се избере нещо едно или да се намерят по-евтини варианти — предложи Никита, опитвайки се да остане спокоен.
— Не! — отряза Анастасия твърдо. — Аз няма да позволя дъщеря ми да бъде по-зле от другите!
— А аз? — вдигна ръце Никита, гневът отново се надигаше. — Как трябва да се чувствам?! Само това правя — работя!
Жената премълча, погледът ѝ беше предизвикателен. Но Никита разбра, че така повече не може да продължава. Ако изтощава себе си на работа, то няма да останат сили и време за сина му.
— Четиридесет и осем хиляди на месец — промърмори той, поклащайки глава. — Това е твърде много.
Анастасия нервно почукваше с пръсти по масата, лицето ѝ беше напрегнато.
— Какво мърмориш там?
Никита се обърна към жена си, погледът му беше решителен.
— Не можем да живеем така повече, Настя. Парите изтичат като вода. Аз дори нямам никаква заделена сума за черни дни.
Той седна срещу Анастасия и взе ръцете ѝ в своите, въпреки че тя ги дръпна леко.
— Слушай, отдавна исках да предложа: нека Вадим да постои с моята майка, а ти да се върнеш на работа.
Анастасия рязко отдръпна ръцете си, сякаш се изгори.
— Вече обсъждахме това по време на бременността! — отряза тя. — Аз няма да оставя своето дете на чужди хора!
— Моята майка не е чужда — възрази Никита, гласът му беше уморен. — Тя обича Вадим. И би била щастлива да прекарва повече време с него.
— Не! — отсече Анастасия, без да допуска никакви възражения.
Никита дълбоко въздъхна, стараейки се да запази спокойствие. Усещаше как търпението му се изчерпва.
— Ти каза, че бащата на Оля не плаща алименти. Но преди сватбата ти въобще не спомена това!
Анастасия трепна. В очите ѝ се появи изплашено изражение.
— Към какво клониш?
— Защо го скри от мен? — Никита се наведе напред, гласът му беше тих, но изпълнен с укор. — Страхуваше се, че ще размисля да се женя? Но трябваше да разкажеш! За да разберем веднага как това ще се отрази на нашите финанси!
Анастасия стана от стола и започна да ходи из кухнята, нервно триейки ръце.
— Не съм крила, просто… не исках да те обременявам. Тогава и двамата се възстановявахме след разводите.
— Не искала да обременяваш? — с горчивина препита Никита. — Когато се запознахме, ти казваше, че се справяш! Аз мислех, че баща ѝ помага, плаща алименти! А и след сватбата ти някак намираше пари. А сега какво? Всички спестявания се изчерпаха?
Анастасия скръсти ръце на гърдите си, сякаш се защитаваше от обвинения.
— А ти би ли се оженил, ако знаеше истината?
— Работата не е в това! Ти ме излъга! Аз обичам Оля, но аз не съм богат. Аз не мога да поема всичко сам!
На вратата отново се появи Оля. Тя стоеше, прехапала устна, и гледаше родителите си изплашено. Улови напрежението във въздуха.
— Мамо, може ли да си взема шоколад?
— Разбира се, слънчице — изтръгна от себе си усмивка Анастасия, опитвайки се да изглежда нормално.
Когато момичето излезе, Никита тихо произнесе:
— Аз не съм против да осигурявам най-необходимото: храна, дрехи. Но всички тези кръжоци, учители, лагери…
— Това е необходимото! — избухна Анастасия, отново с предишната си твърдост. — Ти искаш дъщеря ми да израсне като неудачница? За да работи после на касата в супермаркета? Няма, благодаря!
— Не, но може да се намери баланс — търпеливо продължи Никита. — В момента живеем над възможностите си.
Анастасия изсумтя.
— Значи за твоето семейство си готов да харчиш, а за моята дъщеря — не?
Никита стана. Гневът отново го заля. Вече не можеше да се сдържа.
— Но Оля не е част от моето семейство, Настя! Защо не разбираш това? Тя си има баща! Биологичен! Ти, твоите и неговите родители! Именно вие трябва да влагате в нейното бъдеще! Моите ресурси трябва да отиват за Вадим!
Анастасия се обърна към прозореца, ядосано избърсвайки сълзите, които се бяха появили.
— Нямам къде другаде да отида. Майка няма да помогне, бащата на Оля е далече. Само ти…
— Варианти има много, просто ти не искаш нищо да променяш — възрази Никита. — Можеш да продадеш своята част от апартамента.
— Там живее сестра ми! — извика тя.
— Нека си я изкупи! — повиши глас Никита, губейки контрол. — И живее там колкото иска!
Анастасия рязко се развъртя.
— Няма да изгоня собствената си сестра!
— Но можеш да разориш собствения си мъж? — думите излязоха от устата му рязко и болезнено.
Съпрузите дълго се гледаха гневни, но компромис така и не намериха. Напрежението беше прекъснато от телефонен звън.
— Да, Паша — отговори Никита, опитвайки се да успокои дишането си. — Днес? Добре, ще дойда.
Той приключи разговора и уморено потърка лицето си.
— Павел кани на гости. Идваш ли с мен?
Анастасия скръсти ръце на гърдите си, погледът ѝ беше студен.
— Не. Не искам да ходя никъде.
— Както знаеш — сви рамене Никита. — Аз за малко.
Бързо се преоблече и излезе от апартамента. По пътя размишляваше за Павел и жена му Марина. Те също се бяха запознали след разводи. Марина имаше син от първи брак.
Вратата отвори стопанката на къщата.
— Никита! Влизай — тя топло го прегърна. — А къде е Настя?
— Останах у дома с децата — виновно се усмихна той.
— Жалко — искрено се натъжи Марина. — Паша е на кухнята, иди при него.
Никита премина през просторната всекидневна. В ъгъла единадесетгодишният Льошка увлечено сглобяваше конструктор. Момчето учтиво поздрави, без да се откъсва от заниманието си.
— Сам го събра? — попита Никита Марина.
— Разбира се — с гордост отговори тя. — Има талант към инженерни неща.
На кухнята Павел се занимаваше със зеленчуци.
— Здравей, Никита! А къде е твоята половинка?
— Вкъщи — кратко отговори Никита.
— Пак ли се скарахте? — разбиращо попита Павел, без да спира да реже.
Никита тежко въздъхна.
— Да, всичко е заради пари.
— Вечен проблем в семейния живот — засмя се Павел, но в смеха му имаше нотка на разбиране. — Ние също минахме през това.
В този момент в кухнята влезе Марина с малко момиченце на ръце. Малкото беше на около половин година, спящо в прегръдките ѝ.
— Кира се събуди — обясни тя на съпруга си. — Сигурно иска да яде.
Павел веднага остави ножа и взе дъщеря си.
— Аз ще я нахраня.
Никита наблюдаваше колко слажено действаха. Никакви спорове, само взаимни усмивки и подкрепа. Личеше си екипната работа.
— Имате чудесно семейство — искрено каза той, чувствайки завист и възхищение едновременно.
Марина се усмихна, ловко нарязвайки зеленчуците.
— Благодаря. Работим над това всеки ден.
По време на вечерята атмосферата беше лека и приятна. Льошка разказваше за училище, Марина споделяше новини от работата си, Павел се шегуваше. Никита с горчивина сравняваше тяхното семейство със своето.
— Как вървят нещата с твоя дизайн-проект? — попита Павел жена си.
— Предадох го вчера, клиентът е доволен — с гордост отговори Марина. — Дори обещаха премия.
— А Кира как реагира на работата ти? — поинтересува се Никита.
— Отлично — засмя се Марина. — Работя основно, когато тя спи. А два пъти седмично идва майка ми и помага.
— Имаме система — намигна Павел. — Моята майка, нейните родители, бавачка за половин ден. Дори Льошка понякога помага да се грижи за сестра си.
По-късно, когато Марина приспиваше децата, мъжете излязоха на балкона.
— Как успяваш да се справяш? — директно попита Никита, събирайки смелост. — Във финансово отношение, имам предвид. С дете от първи брак.
Павел изненадано повдигна вежди.
— Льошка не е чужд. Той е мой син. Дори и не по кръв.
— Извинявай — Никита се смути. — Разбра какво имах предвид.
— Да, разбрах — кимна Павел. — Имаме система. Марина получава алименти от бившия си съпруг. Нейният апартамент се дава под наем. Плюс тя работи дистанционно.
Никита тежко въздъхна.
— А на Настиния бивш дори не му минава през ум да плаща алименти. Аз почти сам поемам разходите за Оля.
— Сериозно? — Павел се намръщи. — Това е странно решение.
— Ето и аз затова говоря — съгласи се Никита. — Тя просто прехвърли всички разходи на мен.
— Ами работата? — попита Павел. — Марина започна да работи почасово, когато Кира беше на три месеца.
— Настя дори не иска да чуе за това — поклати глава Никита. — Казва, че Вадим е още твърде малък.
Вкъщи Никита се връщаше без особено ентусиазъм. Разликата между двете семейства беше очевидна. Там — хармония, уважение, любов. При него — безкрайни спорове заради пари и нарастващо чувство на обида.
По пътя осъзна, че много от приятелите му също са женени за жени с деца. Но никъде нямаше такава финансова тежест върху съпрузите. Навсякъде децата получаваха алименти, бабите и дядовците помагаха, съпругите работеха допълнително или даваха под наем своето жилище.
Никита предпазливо влезе в спалнята. Анастасия спеше, а Вадим тихо похъркваше в креватчето си. Погледна спящия си син и усети вълна от любов и решимост.
Ясно разбра: така повече не може да продължава. Трябваше нещо да промени.
На сутринта Никита стана по-рано от обикновено, сам приготви закуска и нахрани Оля. Когато момичето отиде на училище, от спалнята излезе Анастасия, все още сънена.
— Какво, празник ли е нещо? — учуди се тя, виждайки подредената маса.
— Не, просто ми трябваше да се събера с мислите си. Настя, послушай, така повече не може да продължава…
Но тя го прекъсна рязко, още преди той да успее да формулира добре мисълта си:
— Ако пак ще започваш да говориш за пари, по-добре млъкни. Вадим е още малък! Аз не възнамерявам да излизам на работа, докато той не тръгне на детска градина. И да намалявам нивото на живот на Оля също няма да го правя! За нея е важно всичко: кръжоци, учители. Без това тя няма да може да стане успешна и независима.
Никита затвори очи за момент. Знаеше, че тя ще отговори точно така. Но до последно се беше надявал, че Анастасия ще се опомни, ще прояви разбиране.
— Аз разбирам и приемам твоята позиция — гласът му беше тих, но твърд. — Но сега ти трябва да приемеш моята. Аз повече не искам да харча огромни суми за твоята дъщеря. Да, аз обичам Оля. Но тя си има майка, баща и роднини. Аз — не съм един от тях. Всичките си сили и средства искам да влагам само във Вадим.
Анастасия се намръщи, сякаш не разбираше към какво клони той, въпреки яснотата на думите му.
— И какво предлагаш?
— Ами, ти сама каза, че на работа не искаш да излизаш. Значи, остава само разводът.
Кръвта се отдръпна от лицето на Анастасия. Тя го гледаше смаяна, невярваща на ушите си.
— Какво значи развод? Ти подиграваш ли се? Никита!
— Не — той се изправи, погледът му беше решителен. — За мен това е единственият приемлив вариант.
Никита се отправи да види сина си, който вече беше буден. Същия ден той подаде молба за развод. Анастасия крещеше, обвиняваше го във всичко, плачеше, заплашваше.
В съда Никита успя да постигне попечителство над Вадим. Той доказа, че Анастасия няма постоянен доход и подходящо жилище, което да осигури стабилност за детето. Сега тя можеше да вижда сина си само през почивните дни.
Майката на Никита с радост пристигна да помогне. Тя се настани при сина си и обгради внука си с грижа и любов. Вече след месец Никита забеляза, че финансовото положение значително се подобри. Изчезна постоянният стрес, тежестта от плещите му падна.
Анастасия дълго звънеше и пишеше. Разказваше колко ѝ е тежко сама, как се е наложило да се откажат от учители и секции за Оля. На Никита му беше жалко за Оля, момиченцето, което беше свикнало с определен стандарт. Но той не беше длъжен да осигурява благополучието на чуждо дете, особено когато майка му не полагаше усилия да намери други източници или да балансира разходите. Той си имаше син, който изискваше време, сили и пари, и неговото бъдеще беше негов приоритет.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: