„Защо си купи обувки, без да ме питаш?“
Гласът на Андрей прониза тишината на апартамента като остър нож. Беше пълен с онази позната смесица от гняв и безсилие, която Мария познаваше твърде добре през последните месеци. Тя стисна ключа в ръката си, преди да го пъхне в ключалката, и застина. Сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите, предчувствайки поредната буря.
Телевизорът бръмчеше отвътре – новините, както винаги. Монотонният глас на говорителя се смесваше с тежкото мълчание, което се беше настанило между тях. Мария затвори очи и пое дълбоко, треперещо въздух. Още една дълга смяна в столовата беше зад гърба ѝ, а пред нея – не просто домът, а крепостта на отчаянието. Там я чакаха купища за чистене, готвене за утрешния ден и, разбира се, Андрей с вечното си кисело изражение, което сякаш се беше впило в лицето му завинаги.
Преди шест месеца животът им беше друг. Тогава Андрей беше енергичен, амбициозен, изпълнен с планове. Работеше в голяма строителна фирма, а заплатата му беше повече от прилична. Мария, макар и сервитьорка, се чувстваше сигурна. Имаха мечти – за по-голям апартамент, за пътуване, за дете. Всичко това се срина в един миг, когато фирмата фалира. Отначало Андрей казваше, че е временно, че след седмица-две ще намери нещо по-добро, дори по-високоплатено. После започна да праща автобиографии навсякъде, да ходи на интервюта, да се връща уморен и разочарован. А сега? Сега просто си стоеше у дома, гледаше телевизия и от време на време цъкаше в телефона си, въздишайки раздразнено, сякаш целият свят му беше длъжник.
Мария отключи бавно, сякаш всяко завъртане на ключа тежеше тон. Влезе и затвори вратата безшумно зад себе си. Свали старите си, износени обувки на токчета, които носеше вече трета година. Подметките бяха така изтрити, че в дъждовно време ѝ пропускаха вода, а отстрани кожата беше напукана. Носеше ги с достойнство, защото бяха единствените ѝ „официални“ обувки.
„Здрасти,“ тихо каза Мария, оставяйки обувките до прага. Гласът ѝ прозвуча като шепот в тишината на коридора.
„Колко пари изхарчи днес?“ попита Андрей, без дори да се обърне. Седеше на дивана, вперил поглед в екрана, на който вървеше някаква политическа дискусия.
„Само за транспорт. Обядвах на работа.“
„Добре. Че вчера пак даде пари за някаква глупост.“
Мария стисна зъби. „Глупост“ нарече ароматизатора за тоалетна, който тя купи на промоция. Петдесет стотинки – и пак скандал. Петдесет стотинки, които трябваше да превърнат миризмата на застоял въздух и цигарен дим в нещо по-поносимо. Но дори това беше прекалено.
В хладилника почти нямаше нищо. Мария извади яйца, картофи, лук – ще стане картофи с яйца. Отново. Андрей не обичаше такава проста храна, но трябваше да се спестява. Заплатата ѝ като сервитьорка едва стигаше за най-необходимото – наем, сметки, малко храна. Мечтите бяха останали някъде назад, погребани под планината от ежедневни грижи.
Докато режеше картофите, мислите ѝ се лутаха. Какво се беше случило с Андрей? Не беше само липсата на работа. Нещо се беше променило в него. Погледът му беше станал по-празен, по-студен. Често се затваряше в себе си, отказваше да говори. Понякога усещаше мирис на цигари, въпреки че той беше спрял да пуши преди години. Питаше го, но той само махаше с ръка и казваше, че е от съседите. Лъжа. Тя знаеше.
Вечерта мина в мълчание. Андрей ядеше, без да вдигне поглед от чинията. Мария се опитваше да започне разговор, да го попита как е минал денят му, дали е търсил работа, но той само отговаряше с едносрични думи. Умората я премазваше. Не само физическа, но и емоционална. Чувстваше се като изцедена гъба, от която е изстискана и последната капка живот.
„Трябва да намеря втора работа,“ промълви Мария, докато миеше чиниите.
Андрей се изсмя сухо. „Коя? Втора столова? Ще се потрошиш. А и кой ще те вземе? Нямаш опит в нищо друго.“
Думите му бяха като плесница. Мария стисна дръжката на четката за чинии толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Той винаги знаеше къде да удари. Винаги знаеше как да я накара да се почувства безполезна, незначителна.
„Ще търся,“ каза тя, гласът ѝ беше твърд, макар и едва доловим. „Не можем да продължаваме така.“
„Какво да правим тогава? Да изляза да крада ли?“ Андрей стана рязко от масата и отиде в хола. Телевизорът отново беше единственият им събеседник.
Мария остана сама в кухнята, обгърната от миризмата на пържени картофи и горчивината на неизречени думи. Не можеше да повярва, че това е животът, за който е мечтала. Живот, в който любовта се беше превърнала в пепел, а надеждата – в далечен спомен.
На следващия ден, докато сервираше обед в столовата, Мария забеляза нов клиент. Мъж на около петдесет години, облечен безупречно, с излъчване на човек, свикнал с властта. Седеше сам на масата в ъгъла, четеше вестник и от време на време вдигаше поглед, за да огледа обстановката. Когато Мария отиде да му вземе поръчката, той я погледна с проницателни сини очи.
„Какво ще ми препоръчате?“ попита той с мек, но авторитетен глас.
Мария се поколеба. Обикновено клиентите знаеха какво искат. „Днес имаме много вкусна мусака, господине. Или пиле с ориз.“
„Мусака,“ каза той, без да се замисли. „И една голяма минерална вода.“
Докато му носеше поръчката, той я погледна отново. „Изглеждате уморена. Дълги смени ли правите?“
Мария се усмихна изкуствено. „Така е, господине. Всеки ден.“
„Работата е тежка, нали?“
„Ами… да. Но трябва.“
Мъжът кимна. „Разбирам. Казвам се Камен. Приятно ми е.“
„Мария,“ отвърна тя, леко изненадана от непринудеността му. Рядко клиентите се представяха.
Камен ядеше бавно, с наслада. Когато Мария отиде да му вземе празната чиния, той остави няколко банкноти на масата. Бяха много повече от сметката.
„За вас,“ каза той, виждайки изненадата ѝ. „За труда. И за усмивката, която все още имате, въпреки всичко.“
Мария не знаеше какво да каже. Почувства се неудобно, но и някак… оценена. „Благодаря ви, господине.“
„Ще идвам по-често,“ каза Камен и се усмихна. Усмивката му беше топла и искрена.
През следващите дни Камен наистина идваше редовно. Винаги сядаше на същата маса, винаги поръчваше мусака или пиле с ориз и винаги оставяше щедър бакшиш. Започнаха да си говорят повече. Той я питаше за живота ѝ, за мечтите ѝ. Мария, която беше свикнала да крие проблемите си, постепенно започна да му се отваря. Разказа му за Андрей, за безработицата, за финансовите затруднения. Камен я слушаше внимателно, без да я прекъсва, без да я съди.
Един ден, докато му сервираше кафе, той каза: „Мария, аз съм бизнесмен. Имам няколко фирми. Една от тях е консултантска. Търся човек, който да ми помага с организацията, с документите. Работата е по-лека, а заплащането – по-добро. Имаш ли интерес?“
Мария застина. Сърцето ѝ отново заблъска лудо, но този път от вълнение. „Аз… аз нямам опит в такава работа, господине.“
„Не се притеснявай за това. Аз ще те науча. Важното е да си съвестна и да имаш желание. А аз виждам, че ти имаш.“
Предложението беше като спасителен пояс, хвърлен в бурно море. Мария не можеше да повярва на ушите си. Това беше шанс, който не смееше да си представи. Но същевременно я обзе и страх. Страх от неизвестното, страх от промяната, страх от реакцията на Андрей.
„Трябва да помисля,“ промълви тя.
„Разбира се. Но не се бави много. Мястото няма да чака вечно.“ Камен ѝ подаде визитна картичка. „Това е моят телефон. Обади ми се, когато решиш.“
Мария прибра визитката в джоба си. През целия ден мислите ѝ се въртяха около предложението на Камен. Дали да рискува? Дали да се довери на този непознат мъж? А Андрей? Как щеше да реагира, ако разбере?
Прибирайки се вечерта, Мария усети познатата тежест в гърдите си. Влезе в апартамента и видя Андрей да седи пред телевизора.
„Какво има?“ попита той, без да я погледне.
„Нищо,“ отвърна тя. Не посмя да му каже веднага. Имаше нужда да обмисли всичко сама, да събере смелост.
Вечерята отново мина в мълчание. След като приключи с чиниите, Мария отиде в спалнята. Извади визитката на Камен и я разгледа внимателно. Името му, телефонен номер, адрес на фирмата. Всичко изглеждаше легитимно. Но все пак…
На сутринта, докато пиеше кафе, Мария реши. Щеше да приеме предложението. Това беше единственият ѝ шанс да измъкне себе си и Андрей от блатото, в което бяха затънали. Дори и да се наложеше да се изправи срещу гнева му.
Тя се обади на Камен. Гласът му беше спокоен и уверен. „Радвам се, че се обаждаш, Мария. Ела утре сутрин в девет часа в офиса. Ще поговорим по-подробно.“
Мария се съгласи. Почувства едновременно облекчение и напрежение. Предстоеше ѝ труден разговор с Андрей.
Когато той се събуди, тя седна до него на дивана. „Андрей, трябва да ти кажа нещо.“
Той вдигна поглед от телефона си. „Казвай.“
„Намерих си друга работа. По-добра.“
Лицето на Андрей се смръщи. „Каква работа? Къде? Без да ме питаш?“
„В една консултантска фирма. Камен – един клиент от столовата – ми предложи. Каза, че ще ме научи. Заплащането е по-добро.“
„Консултантска фирма? Ти? Та ти нямаш представа от такива неща! Сигурно е някаква измама! Защо не ми каза веднага? Защо го криеш от мен?“ Гласът му се повиши.
„Не е измама! Исках първо да съм сигурна. Исках да имам някакъв шанс да променя нещата! Ти не правиш нищо!“
„Аз не правя нищо ли? Аз всеки ден търся работа! Аз се опитвам! А ти си намерила някакъв богат чичко, който ще те учи на „консултантски“ глупости! Да не би да иска да те използва за нещо друго?“ Погледът му стана студен, изпълнен с подозрение.
„Как смееш да си мислиш такова нещо? Аз просто искам да ни е по-добре! Омръзна ми да живеем в мизерия! Омръзна ми да се страхувам за всяка стотинка!“ Гласът на Мария трепереше.
„Ами да, ти си много смела! Ще отидеш при някакъв непознат, който ти обещава златни планини, а аз ще си стоя тук и ще чакам да ми донесеш пари, нали?“ Андрей стана и започна да крачи из стаята. „Не искам да ходиш на тази работа! Разбираш ли? Не искам!“
„Нямаш право да ми забраняваш! Аз ще отида! И ще работя! Защото аз съм тази, която изкарва парите в това семейство!“ Мария изрече думите с такава сила, че сама се изненада.
Андрей я погледна с омраза. „Добре. Щом е така. Прави каквото искаш. Но после не идвай да плачеш.“
Той излезе от стаята и затръшна вратата на спалнята. Мария остана сама, с бушуващи емоции. Гняв, обида, но и решимост. Този път нямаше да отстъпи.
Глава втора: Нови хоризонти и стари сенки
На следващата сутрин Мария се облече с най-хубавите си дрехи – една стара, но запазена рокля, която пазеше за специални случаи. Сърцето ѝ биеше лудо, докато пътуваше към офиса на Камен. Сградата беше модерна, стъклена, извисяваща се над останалите. Влезе вътре и усети миризмата на скъп парфюм и полирани повърхности. Всичко беше толкова различно от столовата.
Камен я посрещна с топла усмивка. „Добре дошла, Мария. Ела, ще ти покажа офиса.“
Разведе я из просторните помещения, запозна я с няколко от служителите – млади, енергични хора, които изглеждаха щастливи и успешни. Офисът беше светъл, с панорамни прозорци, от които се откриваше гледка към града. Мария се чувстваше като в друг свят.
„Твоят кабинет е ето тук,“ каза Камен, отваряйки вратата на малка, но уютна стая с бюро, компютър и удобен стол. „Ще започнеш с основни задачи – организиране на документи, отговаряне на телефони, записване на срещи. Постепенно ще те въведа в по-сложни неща.“
Първите дни бяха трудни. Мария се чувстваше като риба на сухо. Всичко беше ново, непознато. Термините, програмите, начинът на работа. Но Камен беше търпелив учител. Обясняваше ѝ всичко спокойно, отговаряше на въпросите ѝ, насърчаваше я. Колегите също бяха любезни и отзивчиви. Постепенно Мария започна да се чувства по-уверена. Учеше бързо, попиваше всяка информация.
Заплатата беше наистина по-добра. Първата си заплата Мария занесе вкъщи с треперещи ръце. Андрей я взе безмълвно, преброи парите и ги прибра в джоба си. Не каза нито дума на благодарност, нито дума на извинение за предишния си гняв. Просто мълчание. Това мълчание беше по-тежко от всякакви думи.
Въпреки финансовото облекчение, напрежението между Мария и Андрей не намаляваше. Напротив, сякаш се увеличаваше. Той продължаваше да си стои вкъщи, да гледа телевизия, да прекарва часове на телефона си. Мария забелязваше, че често излизаше, без да казва къде отива. Връщаше се късно, понякога с мирис на цигари и алкохол. Когато го питаше, той се ядосваше.
„Не си ми майка! Нямаш право да ме разпитваш!“
Мария започна да се чувства все по-самотна. Работата ѝ даваше смисъл, даваше ѝ възможност да се развива, да общува с хора. В офиса тя беше ценена, уважавана. У дома беше просто Мария – жената, която плащаше сметките и търпеше мълчанието и унижението.
Един ден, докато ровеше в старите си вещи, Мария намери една кутия със снимки. Разгледа ги – снимки от тяхната сватба, от първите им години заедно, от пътувания. На всяка снимка Андрей се усмихваше широко, очите му блестяха от любов. Сега тези снимки изглеждаха като от друг живот, като спомен за някой друг.
Вечерта, докато Андрей спеше, Мария тихо се промъкна до неговия телефон. От месеци се чудеше какво крие. Знаеше, че не е редно да рови в личните му вещи, но отчаянието я тласкаше. Отключи телефона му – паролата беше датата на сватбата им. Сърцето ѝ се сви.
Разгледа съобщенията му. Повечето бяха от някакви групи за спортни залози. Залози. Това беше причината. Андрей беше пристрастен към хазарта. Това обясняваше защо не работеше, защо беше толкова раздразнителен, защо парите изчезваха.
Продължи да рови. Намери съобщения от непознат номер. „Кога ще върнеш парите? Крайният срок изтича.“ „Ако не платиш, ще имаш сериозни проблеми.“ „Знаем къде живееш.“
Мария почувства как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Не просто хазарт. Дългове. Огромни дългове. Заплахи. Андрей беше затънал до шия.
Тя изтри съобщенията, сякаш никога не ги е виждала. Сложи телефона на мястото му и се върна в леглото. Не можа да заспи цяла нощ. Образите на заплахите, на дълговете, на Андрей, който се криеше зад маската на безразличие, се въртяха в главата ѝ.
На сутринта Мария се събуди с тежка глава. Погледна Андрей, който още спеше. Изглеждаше толкова спокоен, толкова невинен. А под тази маска се криеше един съвсем различен човек.
„Трябва да говоря с него,“ реши тя. „Трябва да знам цялата истина.“
След работа Мария се прибра по-рано от обикновено. Андрей беше в хола, както винаги.
„Трябва да поговорим,“ каза тя, гласът ѝ беше твърд.
Той я погледна изненадано. „За какво?“
„За дълговете ти. За хазарта.“
Лицето на Андрей пребледня. „Какво говориш? Откъде знаеш?“
„Проверих телефона ти. Видях съобщенията. Видях всичко.“
Той скочи от дивана. „Ти си ровила в телефона ми? Как смееш? Това е лично!“
„Лично ли? А това, че криеш огромни дългове от мен, това, че ни поставяш в опасност, това не е ли лично? Аз съм тази, която работи, за да плаща сметките, а ти проиграваш всичко!“
„Не е вярно! Аз… аз просто се опитвах да спечеля малко пари! Да ни е по-добре!“ Гласът му трепереше.
„Лъжеш! Лъжеш ме от месеци! Колко си задлъжнял? Кой те заплашва? Кажи ми истината!“
Андрей се свлече обратно на дивана, покривайки лицето си с ръце. „Много. Много пари. Не знам как ще ги върна. Те… те са опасни хора.“
Мария седна до него. „Кои са те? Колко пари?“
Той вдигна глава. Очите му бяха пълни със страх. „Един лихвар. Казва се Владо. Взех от него пари, за да покрия стари дългове от залози. Обещах да му върна двойно. Но загубих всичко. Сега иска да му върна сто хиляди.“
Сто хиляди. Сума, която Мария не можеше да си представи. Сума, която беше невъзможно да спечелят.
„Сто хиляди? Откъде ще ги вземем? Та ние едва свързваме двата края!“
„Знам. Знам, че съм сбъркал. Но не знаех какво да правя. Бях отчаян.“
Мария почувства смесица от гняв и съжаление. Гняв заради лъжите му, съжаление заради отчаянието му. „Трябва да отидем в полицията. Те ще ни помогнат.“
„Не! Не може! Те ще ме убият! Те знаят къде живеем! Те ще те наранят и теб!“ Андрей беше в паника.
Мария се опита да остане спокойна. „Трябва да измислим нещо. Не можем да живеем в страх.“
„Няма какво да измислим. Аз съм свършен. Ти също.“
Думите му я пронизаха. Дали наистина беше свършена? Дали целият ѝ живот щеше да се превърне в кошмар заради грешките на Андрей?
Глава трета: Паяжината от лъжи
През следващите дни животът на Мария се превърна в постоянен кошмар. Страхът се беше настанил в дома им, в сърцата им. Всяко позвъняване на вратата, всеки непознат глас по телефона ги караше да настръхват. Андрей беше като сянка – мълчалив, уплашен, с празен поглед. Спря да излиза, стоеше си вкъщи, вперил поглед в нищото.
Мария се опитваше да намери решение. Разпитваше колеги, приятели, търсеше информация в интернет. Но сто хиляди лева бяха огромна сума. Никой не можеше да ѝ помогне.
Един ден, докато работеше в офиса, Камен я извика в кабинета си.
„Мария, забелязвам, че напоследък си много разсеяна. Нещо се е случило?“
Мария се поколеба. Дали да му каже? Дали да рискува да го замеси в проблемите им? Но той беше толкова добър с нея, толкова разбиращ.
„Имам проблеми, господине. Лични.“
„Разбирам. Но ако има нещо, с което мога да помогна, не се притеснявай да ми кажеш.“
Мария го погледна. В очите му имаше искрена загриженост. Тя пое дълбоко въздух и започна да разказва – за Андрей, за хазарта, за дълговете, за заплахите. Разказа му всичко, без да спестява нищо.
Камен я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той остана мълчалив за момент.
„Това е сериозно, Мария. Много сериозно. Тези хора не се шегуват. Сто хиляди не е малка сума.“
„Знам,“ промълви тя. „Не знам какво да правя.“
„Има един начин,“ каза Камен. „Но е рискован. И ще изисква от теб да ми се довериш напълно.“
Мария го погледна с надежда. „Какъв начин?“
„Аз имам връзки. Мога да уредя да се изплати дългът. Но в замяна ще трябва да направиш нещо за мен.“
Сърцето на Мария се сви. „Какво?“
„Имам един конкурент. Един бизнесмен, който ми пречи. Искам да събереш информация за него. Информация, която да го компрометира. Информация, която да го унищожи.“
Мария почувства как студена вълна я облива. „Да го унищожа? Но… това не е ли…“
„Не е незаконно, ако знаеш как да го направиш. Просто ще събереш факти. Аз ще ти кажа какво да търсиш. Ще ти осигуря достъп до всичко необходимо. Ще ти платя добре. Дори ще ти платя дълга на Андрей. Но трябва да си дискретна. Никой не трябва да знае. Особено Андрей.“
Мария беше разкъсвана. От една страна – спасение. От друга – морална дилема. Дали можеше да направи такова нещо? Дали можеше да унищожи нечий живот, дори и за да спаси своя?
„Трябва да помисля,“ каза тя.
„Разбира се. Но времето е малко. Тези хора няма да чакат вечно.“
Мария се върна в кабинета си, объркана. Предложението на Камен беше като отрова – примамливо, но опасно. Дали можеше да се довери на този мъж? Дали той наистина искаше да ѝ помогне, или просто я използваше за своите цели?
Вечерта, когато се прибра, Андрей беше още по-уплашен. „Днес ми се обадиха. Казаха, че утре ще дойдат. Ако не платя, ще ме пребият. Ще ни пребият.“
Паниката му беше заразителна. Мария почувства как студена тръпка пробягва по гърба ѝ. Нямаше време за мислене. Трябваше да действа.
На сутринта тя се обади на Камен. „Съгласна съм.“
„Добра работа, Мария. Ела в офиса. Ще ти обясня всичко.“
Камен ѝ даде папка с документи. В нея имаше информация за мъж на име Петър. Снимки, адрес, данни за фирмата му.
„Петър е много влиятелен човек. Има много връзки. Но има и много тайни. Трябва да ги разкриеш. Ще започнеш като негова секретарка. Аз ще уредя всичко. Ти просто трябва да се представиш добре на интервюто. И да си сигурна, че никой няма да те заподозре.“
Мария беше шокирана. Да стане секретарка на човека, когото трябваше да унищожи? Това беше твърде много.
„Но… как ще го направя? Аз нямам опит като секретарка.“
„Не се притеснявай. Аз ще ти осигуря всичко необходимо. Имаш ли доверие в мен?“
Мария го погледна. Очите му бяха проницателни, но и някак успокояващи. Тя кимна. „Имам.“
„Добре. Тогава да започваме. Запомни, Мария. Това е за твое добро. И за доброто на Андрей.“
Мария се върна вкъщи с тежка папка под мишница. Андрей я погледна с въпрос в очите.
„Намерих решение,“ каза тя. „Камен ще ни помогне. Ще плати дълга.“
Андрей я погледна с недоверие. „Как? Какво иска в замяна?“
„Нещо… малко. Ще му помогна с един проект. Не е нищо сериозно.“ Мария лъжеше. Лъжеше го, за да го предпази, но и за да се предпази себе си.
Андрей се поколеба. „Сигурна ли си? Не ми харесва това. Не ми харесва, че някой друг ни помага. А и този Камен…“
„Нямаме избор, Андрей! Ти ни докара дотук! Сега трябва да се доверим на някого!“ Гласът ѝ се повиши.
Андрей замълча. Знаеше, че е прав. Беше ги докарал до ръба на пропастта.
На следващия ден Мария отиде на интервюто при Петър. Беше нервна, но се опита да изглежда уверена. Петър беше мъж на около петдесет, с прошарена коса и строг поглед. Зададе ѝ няколко въпроса за опита ѝ, за уменията ѝ. Мария отговаряше уклончиво, използвайки информацията, която Камен ѝ беше дал.
Изненадващо, Петър я нае. „Ще започнеш от понеделник. Ще ти изпратя документите.“
Мария излезе от офиса му с облекчение. Първата стъпка беше направена. Сега предстоеше най-трудното.
Когато се прибра, Камен вече беше в апартамента им. Андрей седеше на дивана, свит на кълбо.
„Всичко е уредено, Андрей,“ каза Камен. „Дългът ти е платен. Вече си свободен.“
Андрей го погледна с недоверие. „Наистина ли?“
„Да. Но има едно условие. Ти ще работиш за мен. Ще ми помагаш с някои неща. Не е нищо трудно. Просто трябва да си ми верен.“
Андрей се поколеба. „Какво… какво трябва да правя?“
„Ще ти кажа, когато му дойде времето. Засега просто бъди спокоен. И забрави за хазарта. Защото ако пак се забъркаш, ще си имаш работа с мен.“ Гласът на Камен беше студен, заплашителен.
Андрей кимна. Изглеждаше уплашен, но и облекчен.
Мария наблюдаваше сцената с тревога. Камен беше платил дълга, но сега Андрей му беше длъжник. И тя също. Паяжината от лъжи и тайни се заплиташе все повече около тях.
Глава четвърта: Зад паравана на успеха
Мария започна работа при Петър. Офисът му беше луксозен, разположен в престижен квартал. Петър беше успешен бизнесмен, собственик на няколко компании, занимаващи се с недвижими имоти и инвестиции. Изглеждаше като човек, който е постигнал всичко.
Първите дни Мария се опитваше да свикне с новата обстановка. Работата беше напрегната, но интересна. Петър беше взискателен, но справедлив шеф. Постепенно тя започна да разбира сложния свят на бизнеса, да се ориентира в документите, да общува с клиенти.
Докато работеше, Мария търсеше информация. Разглеждаше файловете на Петър, слушаше разговорите му, опитваше се да намери нещо, което да го компрометира. Но всичко изглеждаше безупречно. Петър беше изключително внимателен, не оставяше никакви следи.
Един ден, докато подреждаше стари папки, Мария попадна на една, която не беше обозначена. Отвори я и видя снимки. Снимки на млада жена, която държи бебе. Лицето на жената ѝ се стори познато. Разгледа ги по-внимателно. На една от снимките жената беше с Петър. Той я прегръщаше, усмихваше се. А бебето… бебето беше малко момиченце, с руси къдрици и сини очи.
Мария почувства как студена тръпка пробягва по гърба ѝ. Петър беше женен. Имаше две пораснали деца. Но тази жена и това дете не бяха неговото семейство. Това беше тайна.
Тя продължи да рови в папката. Намери няколко писма, написани на ръка. Бяха от жената, адресирани до Петър. В тях тя му пишеше за любовта си, за детето им, за мечтите им. Пишеше му колко много го обича и как се надява някой ден да бъдат заедно.
Мария не можеше да повярва на очите си. Петър имаше таен живот. Тайно семейство. Това беше информацията, която Камен търсеше. Това беше ключът към унищожението му.
Тя снима документите и снимките с телефона си. Вечерта, когато се прибра, веднага се обади на Камен.
„Намерих нещо,“ каза тя, гласът ѝ трепереше от вълнение.
„Добра работа, Мария. Ела утре сутрин в офиса. Ще поговорим.“
На сутринта Мария отиде при Камен. Показа му снимките и документите. Той ги разгледа внимателно, с усмивка на задоволство.
„Отлична работа, Мария. Това е точно това, което ми трябваше. Петър ще бъде унищожен.“
Мария почувства смесица от облекчение и вина. Облекчение, че е изпълнила задачата си, и вина, че е съсипала нечий живот.
„Какво ще стане сега?“ попита тя.
„Аз ще се погрижа за останалото. Ти просто продължавай да работиш при него, сякаш нищо не се е случило. И бъди готова за следващата задача.“
Мария се върна в офиса на Петър. Чувстваше се като шпионин, като предател. Гледаше го и си мислеше за тайното му семейство, за жената и детето, които обичаше. Дали той ги обичаше наистина? Дали беше щастлив с тях?
През следващите дни нещата започнаха да се променят. В офиса на Петър започнаха да идват журналисти, да задават въпроси. Появиха се статии във вестниците, в интернет, които разкриваха тайния му живот. Скандалът беше огромен. Репутацията на Петър беше съсипана. Бизнесът му започна да се срива.
Мария наблюдаваше всичко това с тревога. Чувстваше се отговорна. Дали беше постъпила правилно? Дали си струваше да унищожи нечий живот, за да спаси своя?
Един ден Петър я извика в кабинета си. Изглеждаше съсипан, с бледo лице и измъчен поглед.
„Мария, трябва да те освободя,“ каза той, гласът му беше тих. „Фирмата е на ръба на фалита. Не мога да си позволя да те държа повече.“
Мария кимна. „Разбирам, господине. Съжалявам.“
„Не съжалявай. Ти си добра работничка. Просто… така се случи.“ Той я погледна с тъга. „Аз… аз сбърках. Доверих се на грешните хора. И сега плащам цената.“
Мария почувства сълзи в очите си. Искаше да му каже истината, да му се извини. Но не можеше. Беше обвързана с Камен.
Тя напусна офиса на Петър с тежко сърце. Чувстваше се като убиец, който е извършил престъпление.
Когато се прибра, Андрей я посрещна с усмивка. „Камен ми каза. Всичко е наред. Вече сме свободни.“
Мария го погледна. „Свободни ли? Ние сме длъжници на Камен. И аз съсипах един човек.“
„Не говори глупости! Той ни спаси! А този Петър… той си го е заслужил. Сигурно е бил някой мошеник.“
Мария не каза нищо. Знаеше, че Андрей няма да разбере. Той виждаше само повърхността, не и дълбочината на нещата.
През следващите дни Камен се обади на Мария. „Добра работа, Мария. Ела в офиса. Имам нова задача за теб.“
Мария отиде при него с тревога. „Какво искате от мен сега?“
„Имам нужда от теб за един по-голям проект. Става въпрос за голяма сума пари. И за голям риск.“
Мария го погледна. „Какъв риск?“
„Ще трябва да влезеш в една компания. Да се внедриш. И да ми донесеш информация. Информация, която ще ми донесе милиони.“
Мария почувства как студена тръпка пробягва по гърба ѝ. Това беше по-сериозно от всичко досега.
„Не знам дали мога да го направя, господине.“
„Можеш, Мария. Аз вярвам в теб. И помни – аз ти помогнах. Сега е твой ред да ми върнеш услугата. А и Андрей… той все още е длъжник. Ако ти не го направиш, той ще плати цената.“
Заплахата прозвуча като камбана. Мария знаеше, че няма избор. Беше хваната в капана на Камен.
Глава пета: В мрежата на интригите
Мария започна работа в новата компания – голяма финансова институция, която се занимаваше с инвестиции и управление на активи. Този път задачата ѝ беше много по-сложна. Трябваше да се внедри, да спечели доверието на хората и да събере информация за вътрешни сделки, за схеми, за тайни операции.
Камен ѝ беше осигурил фалшива самоличност, фалшиви документи, дори фалшива биография. Мария беше вече не Мария, а Елена – млада, амбициозна финансистка, която току-що е завършила престижен университет.
Всеки ден беше изпитание. Мария трябваше да играе роля, да се преструва, да лъже. Чувстваше се като актриса на голяма сцена, където всяка грешка можеше да бъде фатална.
Запозна се с колегите си – умни, успешни хора, които говореха за милиони, за акции, за пазари. Мария се опитваше да разбере всичко, да попива всяка информация. Камен ѝ изпращаше инструкции, какво да търси, кого да наблюдава.
Един от колегите ѝ, млад мъж на име Мартин, прояви интерес към нея. Беше умен, чаровен, с чувство за хумор. Започнаха да обядват заедно, да си говорят. Мартин беше откровен с нея, разказваше ѝ за живота си, за мечтите си. Мария се чувстваше виновна, че го лъже.
Една вечер, докато работиха до късно, Мартин я покани на вечеря. Мария се поколеба. Знаеше, че не трябва да се сближава с никого. Но същевременно се чувстваше самотна, отчаяна.
„Добре,“ каза тя. „Но за малко.“
Вечерята беше приятна. Мартин беше забавен, интелигентен. Разказваше ѝ истории от работата, от живота си. Мария се отпусна, забрави за момент за лъжите си, за опасностите.
Когато се прибра, Андрей я чакаше. „Къде беше? Защо закъсня?“
„Работих. Имах много работа.“
„Лъжеш! Усещам, че лъжеш! Нещо криеш от мен!“
Мария почувства гняв. „Аз ли крия? А ти? Ти какво криеш от мен? Аз съм тази, която се опитва да ни спаси, а ти само ме обвиняваш!“
Скандалът ескалира. Думи, изпълнени с горчивина и обида, се сипеха между тях. Андрей я обвиняваше в изневяра, в предателство. Мария го обвиняваше в бездействие, в лъжи. Накрая и двамата замлъкнаха, изтощени от битката.
На следващия ден Мария отиде в офиса с тежко сърце. Чувстваше се разкъсвана между два свята – света на лъжите и опасностите, и света на Мартин, който ѝ предлагаше утеха и разбиране.
Продължаваше да търси информация. Един ден, докато ровеше в компютъра на шефа си, Мария откри скрит файл. Отвори го и видя схеми, цифри, имена. Изглеждаше като план за източване на пари от компанията. Огромни суми.
Мария снима файла с телефона си. Това беше информацията, която Камен търсеше. Това беше ключът към милионите.
Обади се на Камен. „Намерих нещо.“
„Отлична работа, Мария. Ела веднага.“
Тя отиде при него. Показа му снимките. Камен ги разгледа с усмивка.
„Това е гениално, Мария. Ти си невероятна. Сега ще унищожим тези хора.“
Мария почувства студ. „Унищожим ли? Но… това е незаконно. Това е престъпление.“
„Не се притеснявай за това. Аз ще се погрижа за всичко. Ти просто продължавай да работиш там, сякаш нищо не се е случило. И бъди готова за следващата задача.“
Мария се върна в офиса. Чувстваше се като съучастник в престъпление. Гледаше колегите си, Мартин, и се чудеше дали знаеха какво се случва. Дали и те бяха част от тази мрежа от интриги?
През следващите дни нещата започнаха да се променят. В компанията започнаха проверки, разследвания. Появиха се статии във вестниците, които разкриваха схемите за източване на пари. Скандалът беше огромен. Акциите на компанията се сринаха. Шефовете бяха арестувани.
Мария наблюдаваше всичко това с тревога. Чувстваше се отговорна. Дали беше постъпила правилно? Дали си струваше да унищожи толкова много хора, за да спаси себе си и Андрей?
Един ден Мартин я извика в кабинета си. Изглеждаше съсипан, с бледo лице и измъчен поглед.
„Елена, трябва да ти кажа нещо,“ каза той, гласът му беше тих. „Аз… аз съм замесен. Бях принуден да участвам в тези схеми. Сега ме разследват. Ще отида в затвора.“
Мария почувства как сърцето ѝ се свива. Мартин. Невинният, добрият Мартин. Тя го беше предала.
„Мартин, аз… аз съжалявам.“
„За какво съжаляваш? Ти не си виновна. Аз съм виновен, че се забърках с тези хора. Но сега… сега всичко е свършено.“
Той я погледна с тъга. „Аз… аз те харесвах, Елена. Мислех, че си различна.“
Думите му я пронизаха като стрели. Мария почувства сълзи в очите си. Искаше да му каже истината, да му се извини. Но не можеше. Беше обвързана с Камен.
Тя напусна компанията с тежко сърце. Чувстваше се като убиец, който е извършил престъпление.
Когато се прибра, Андрей я посрещна с усмивка. „Камен ми каза. Всичко е наред. Вече сме свободни. Имаме пари. Много пари.“
Мария го погледна. „Свободни ли? Ние сме длъжници на Камен. И аз съсипах толкова много хора. А Мартин… той ще отиде в затвора заради мен.“
„Не говори глупости! Той си го е заслужил! Всички тези хора са били мошеници! А ние… ние сме спасени! Ще живеем добре!“
Мария не каза нищо. Знаеше, че Андрей няма да разбере. Той виждаше само парите, не и цената, която бяха платили.
През следващите дни Камен се обади на Мария. „Добра работа, Мария. Ела в офиса. Имам последна задача за теб.“
Мария отиде при него с тревога. „Какво искате от мен сега?“
„Имам нужда от теб за един последен проект. Става въпрос за много пари. И за много голям риск.“
Мария го погледна. „Какъв риск?“
„Ще трябва да се срещнеш с един човек. Той ще ти даде нещо. Ти трябва да го предадеш на друг човек. Никой не трябва да знае. Никой не трябва да те види.“
Мария почувства как студена тръпка пробягва по гърба ѝ. Това беше най-опасното нещо досега.
„Не знам дали мога да го направя, господине.“
„Можеш, Мария. Аз вярвам в теб. И помни – аз ти помогнах. Сега е твой ред да ми върнеш услугата. А и Андрей… той все още е длъжник. Ако ти не го направиш, той ще плати цената.“
Заплахата прозвуча като камбана. Мария знаеше, че няма избор. Беше хваната в капана на Камен.
Глава шеста: Последната игра
Сърцето на Мария биеше лудо, докато вървеше по улицата. Беше облечена в тъмни дрехи, с качулка, скриваща лицето ѝ. Срещата беше уговорена на усамотено място, в изоставен склад на края на града. Времето беше мрачно, валеше ситен дъжд, който се стичаше по прозорците на сградите като сълзи.
Влезе в склада. Вътре беше тъмно и студено. Миришеше на прах и влага. В средата на помещението стоеше мъж, чието лице беше скрито от сянката на шапката му. В ръката си държеше малка кутия.
„Ти ли си Мария?“ попита той с дрезгав глас.
„Аз съм,“ отвърна тя, гласът ѝ трепереше.
„Вземи това. И го занеси на човека, който ще те чака на пристанището. В полунощ. Никой не трябва да те види.“
Мария взе кутията. Беше тежка, метална, с някакъв странен механизъм за заключване. Не знаеше какво има вътре, но усещаше, че е нещо опасно.
Тя излезе от склада и се затича към пристанището. Времето минаваше бавно, всяка минута се влачеше като час. В главата ѝ се въртяха мисли – за Андрей, за Мартин, за Камен, за всички лъжи и тайни, които я бяха обгърнали.
Пристигна на пристанището. Беше тъмно, само няколко лампи осветяваха кея. В далечината се чуваше шумът на вълните. Чакаше. Минутите се точеха.
Изведнъж видя фигура да се приближава. Мъж, висок и едър, с широки рамене. Приличаше на Владо – лихваря, от когото Андрей беше взел пари.
Сърцето на Мария замръзна. Това беше капан. Камен я беше предал.
Мъжът се приближи. „Ти ли си момичето на Камен?“ попита той с груб глас.
„Аз съм,“ промълви тя.
„Дай ми кутията.“
Мария се поколеба. Дали да му я даде? Дали да рискува?
„Дай ми я, или ще съжаляваш! Знам къде живееш! Знам всичко за теб и за съпруга ти!“
Заплахата прозвуча като камбана. Мария нямаше избор. Подаде му кутията.
Мъжът я взе и се обърна. „Добра работа, момиче. Сега си свободна.“
Той си тръгна. Мария остана сама на кея, обгърната от мрака и студа. Чувстваше се празна, изтощена. Всичко беше свършило. Или поне така си мислеше.
Когато се прибра, Андрей я чакаше. „Къде беше? Защо закъсня?“
„Имах работа,“ отвърна тя. „Всичко е наред. Вече сме свободни.“
Андрей я прегърна. „Знаех си, че ще се справиш. Ти си моята спасителка.“
Мария не каза нищо. Не можеше да му каже истината. Не можеше да му каже, че е предала толкова много хора, за да го спаси.
На следващия ден Камен се обади на Мария. „Добра работа, Мария. Ти си невероятна. Вече си свободна. Имаш пари. Много пари. Можеш да започнеш нов живот.“
Мария го погледна. „Какво имаше в кутията?“
Камен се усмихна. „Нещо, което ще промени много неща. Но това не е твоя работа. Ти си свърши работата. Сега е време да живееш живота си.“
Мария затвори телефона. Чувстваше се като марионетка, която е била използвана и захвърлена. Имаше пари, но нямаше мир. Имаше свобода, но нямаше щастие.
През следващите дни Мария се опита да започне нов живот. Купиха си по-голям апартамент, обзаведоха го. Андрей си намери работа, макар и нископлатена. Изглеждаше щастлив, доволен. Но Мария не беше.
Спомените за миналото я преследваха. Образът на Мартин, който щеше да отиде в затвора заради нея. Лицето на Петър, унищожен от лъжите ѝ. И сянката на Камен, който ги беше използвал като пионки в своята игра.
Един ден Мария се разхождаше в парка. Видя майка с малко момиченце, което приличаше на детето от снимките на Петър. Сърцето ѝ се сви. Дали това беше неговото дете? Дали беше щастливо?
Тя се приближи до жената. „Извинете, госпожо. Вашето дете… много е сладко.“
Жената се усмихна. „Благодаря.“
„Мога ли да попитам… вие познавате ли Петър?“
Лицето на жената пребледня. „Защо питате?“
„Аз… аз работех при него. Исках да знам как е.“
Жената я погледна с подозрение. „Той е добре. Но моля ви, не го търсете. Той има нужда от спокойствие.“
Мария кимна. „Разбирам. Съжалявам.“
Тя си тръгна, с тежко сърце. Знаеше, че е съсипала живота на Петър. И сега трябваше да живее с това.
Глава седма: Ехо от миналото
Мария се опитваше да забрави миналото, но то я преследваше като сянка. Всяка нощ сънуваше кошмари – Мартин зад решетките, Петър с унищожен живот, Андрей, потънал в дългове. Събуждаше се обляна в студена пот, с усещането за вина, което я задушаваше.
Андрей изглеждаше щастлив. Парите, които Камен им беше дал, бяха променили живота му. Купи си нова кола, започна да излиза с приятели, да се забавлява. Забрави за хазарта, за дълговете, за страха. Но Мария не можеше да забрави.
Един ден, докато пазаруваше в голям търговски център, Мария видя Камен. Той седеше в кафене, разговаряше с двама мъже. Изглеждаше доволен, усмихнат. Мария се скри зад един щанд, за да не я види. Не искаше да има нищо общо с него.
Но Камен я видя. Усмихна се и ѝ махна с ръка. Мария нямаше избор. Приближи се до него.
„Здравейте, господине,“ каза тя, гласът ѝ беше студен.
„Здравей, Мария. Как си? Виждам, че се радваш на живота.“
„Радвам се ли? Аз съм съсипана. Заради вас.“
Камен се засмя. „Не говори глупости. Аз те спасих. Аз ти дадох нов живот. И сега трябва да ми бъдеш благодарна.“
„Благодарна? За това, че ме превърнахте в престъпник? За това, че съсипах толкова много хора?“
„Ти направи избор, Мария. Никой не те е принуждавал. А сега… сега имам нужда от теб за още нещо.“
Сърцето на Мария замръзна. „Какво?“
„Имам нужда от теб за един последен проект. Става въпрос за много пари. И за много голям риск.“
Мария го погледна. „Няма да го направя. Аз съм свършила с вас.“
Камен се усмихна. „Сигурна ли си? А Андрей? Той все още е длъжник. Ако ти не го направиш, той ще плати цената. И не само той. И ти също.“
Заплахата прозвуча като камбана. Мария знаеше, че няма избор. Беше хваната в капана на Камен завинаги.
„Какво искате от мен?“ попита тя, гласът ѝ беше изпълнен с отчаяние.
„Искам да се сближиш с един човек. Той е много влиятелен. Има много тайни. Трябва да ги разкриеш. И да ми ги донесеш.“
Мария го погледна. „Кой е този човек?“
„Казва се Виктор. Той е голям бизнесмен. Има много пари. И много врагове. Ти ще бъдеш негова помощничка. Ще се внедриш в живота му. И ще ми донесеш всичко, което намериш.“
Мария почувства как студена тръпка пробягва по гърба ѝ. Това беше по-опасно от всичко досега.
„Няма да го направя. Аз съм свършила с вас.“
Камен се усмихна. „Ти нямаш избор, Мария. Ти си моя. И ще правиш каквото ти кажа. Или ще съжаляваш.“
Мария знаеше, че е в безизходица. Беше хваната в капана на Камен.
Глава осма: Нова жертва, стари демони
Мария започна работа при Виктор. Той беше мъж на около шестдесет години, с прошарена коса и проницателни очи. Изглеждаше като човек, който е видял много в живота си. Имаше няколко компании, занимаващи се с високи технологии и иновации.
Мария трябваше да играе ролята на негова лична помощничка. Задачата ѝ беше да го наблюдава, да слуша разговорите му, да рови в документите му. Камен ѝ беше дал подробни инструкции какво да търси – информация за незаконни сделки, за корупция, за тайни сметки.
Всеки ден беше изпитание. Мария се чувстваше като шпионин, който е навлязъл дълбоко във вражеска територия. Виктор беше умен, предпазлив, не оставяше никакви следи.
Мария се опитваше да се сближи с него. Разказваше му за живота си, за мечтите си. Виктор я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Постепенно между тях се разви някаква връзка – не приятелство, а по-скоро взаимно уважение.
Един ден Виктор я извика в кабинета си. „Мария, искам да ти покажа нещо.“
Той отвори един сейф и извади от него стара, пожълтяла снимка. На нея беше млада жена, която държи бебе. Лицето на жената ѝ се стори познато. Разгледа я по-внимателно. Това беше същата жена от снимките на Петър.
Сърцето на Мария замръзна. „Коя е тази жена?“ попита тя.
„Това е сестра ми. Тя почина преди много години. А това е нейната дъщеря. Моята племенница.“
Мария не можеше да повярва на ушите си. Значи жената, която беше унищожила, е била сестра на Виктор. И детето… детето беше негова племенница.
„Какво се случи с нея?“ попита Мария, гласът ѝ трепереше.
„Тя се влюби в един мъж. Петър. Той ѝ обещаваше много неща, но я изостави, когато разбра, че е бременна. Тя не можа да понесе това. Разболя се и почина. А детето… детето изчезна.“
Мария почувства как студена вълна я облива. Тя беше съсипала живота на човека, който беше унищожил сестрата на Виктор. Беше част от отмъщението на Камен.
„Аз… аз съжалявам,“ промълви тя.
„За какво съжаляваш? Ти не си виновна. Аз съм виновен, че не успях да я защитя. Но сега… сега ще намеря Петър. И ще му отмъстя.“
Мария почувства ужас. Виктор искаше да отмъсти на Петър. А тя беше тази, която му беше дала информацията, която го беше унищожила.
Тя излезе от кабинета му с тежко сърце. Чувстваше се като предател. Беше част от тази мрежа от интриги, отмъщения, тайни.
Вечерта, когато се прибра, Андрей я чакаше. „Какво има? Изглеждаш разстроена.“
Мария го погледна. „Трябва да ти кажа нещо. За Камен. За Петър. За всичко.“
Тя му разказа всичко – за дълговете, за Камен, за Петър, за Виктор. Разказа му за лъжите, за предателствата, за унищожените животи.
Андрей я слушаше внимателно, с широко отворени очи. Когато тя свърши, той остана мълчалив за момент.
„Значи… значи Камен ни е използвал? И ти си съсипала живота на Петър? Заради мен?“
Мария кимна. „Да. Заради теб. Заради нашите дългове. Заради страха.“
Андрей я прегърна. „Прости ми, Мария. Прости ми, че те докарах дотук. Аз съм виновен за всичко.“
Мария го прегърна силно. За първи път от много време насам почувства, че Андрей я разбира, че я подкрепя.
„Какво ще правим сега?“ попита тя.
„Трябва да се измъкнем от това. Трябва да разкрием Камен. Трябва да спасим Мартин. И да помогнем на Петър.“
Мария го погледна с надежда. „Но как? Той е много силен. Има много връзки.“
„Ще намерим начин. Заедно.“
Глава девета: Съюзници в мрака
Решението да се изправят срещу Камен беше взето. Но пътят беше дълъг и опасен. Камен беше влиятелен, безскрупулен човек, който не се спираше пред нищо.
Мария и Андрей започнаха да събират информация за Камен. Разпитваха стари познати, търсеха в интернет, ровеха в архиви. Откриха, че Камен е замесен в много незаконни сделки, в пране на пари, в изнудване. Имаше дълга история на престъпления, но никога не беше бил хващан.
Андрей се свърза с няколко от старите си приятели, които работеха в полицията. Разказа им за Камен, за дълговете, за заплахите. Отначало те бяха скептични, но когато им показа доказателствата, които Мария беше събрала, започнаха да го приемат сериозно.
Един от приятелите на Андрей, инспектор Димитров, им обеща да им помогне. „Този Камен е опасен човек. Отдавна го следим. Но никога не сме имали достатъчно доказателства, за да го арестуваме. Сега, с ваша помощ, може би ще успеем.“
Мария и Андрей започнаха да работят с инспектор Димитров. Предоставиха му цялата информация, която бяха събрали. Разказаха му за Петър, за Мартин, за Виктор. Димитров ги слушаше внимателно, записваше си всичко.
„Трябва да внимавате,“ каза той. „Камен има много очи и уши. Може да разбере, че работите срещу него. И тогава ще бъде опасно.“
Мария и Андрей кимнаха. Знаеха, че рискуват живота си. Но нямаха избор. Трябваше да се измъкнат от тази паяжина от лъжи и тайни.
Един ден Мария се срещна с Виктор. Разказа му истината за сестра му, за Петър, за Камен. Виктор я слушаше с широко отворени очи.
„Значи Камен е виновен за всичко? Той е унищожил сестра ми? И е използвал теб, за да отмъсти на Петър?“
Мария кимна. „Да. Той е виновен. И аз съжалявам, че бях част от това.“
Виктор я погледна. В очите му имаше гняв, но и разбиране. „Ти не си виновна, Мария. Ти си жертва. Както и аз. И Петър. Трябва да се обединим срещу Камен.“
Мария се изненада. „Ще ни помогнете ли?“
„Да. Ще направя всичко възможно, за да го унищожа. Той ми отне сестрата. Сега аз ще му отнема всичко.“
Така Мария, Андрей и Виктор станаха съюзници. Всеки от тях имаше своя причина да се бори срещу Камен. Всеки от тях искаше да види справедливост.
Виктор използваше своите връзки, за да събира информация за Камен. Той имаше достъп до много източници, които бяха недостъпни за полицията. Предоставяше на инспектор Димитров ценни данни, които помагаха за разследването.
Мария продължаваше да работи при Виктор, но вече не като шпионин. Сега тя работеше за него, за да разкрие истината, за да помогне на Димитров.
Андрей също помагаше. Той използваше своите умения за хакерство, за да прониква в компютърните системи на Камен, за да намира скрити файлове, да дешифрира кодове.
Разследването напредваше бавно, но сигурно. Димитров събираше доказателства, подготвяше обвинителен акт. Камен все още не подозираше нищо. Той беше твърде уверен в себе си, твърде сигурен, че е недосегаем.
Но Мария знаеше, че това е само затишие пред буря. Камен беше опасен човек. И когато разбереше, че го преследват, щеше да отвърне на удара.
Глава десета: Бурята се задава
Напрежението нарастваше с всеки изминал ден. Мария усещаше как въздухът около тях става все по-плътен, изпълнен с невидима заплаха. Камен беше като хищник, който дебне своята плячка. И те бяха неговата плячка.
Един ден, докато Мария беше на работа при Виктор, телефонът ѝ иззвъня. Беше Андрей. Гласът му беше паникьосан.
„Мария, някой е влязъл в апартамента! Всичко е разхвърляно! Мисля, че са търсили нещо!“
Сърцето на Мария замръзна. Камен беше разбрал.
„Добре ли си? Наранен ли си?“ попита тя, гласът ѝ трепереше.
„Аз съм добре. Но… те знаят, че сме против тях. Трябва да се скрием.“
Мария веднага се обади на инспектор Димитров. Разказа му какво се е случило.
„Знаех си,“ каза Димитров. „Камен е разбрал. Трябва да се скриете. Аз ще се погрижа за останалото.“
Димитров им осигури тайно убежище – малка къща извън града, скрита сред дърветата. Мария и Андрей се преместиха там, вземайки със себе си само най-необходимото. Чувстваха се като бегълци, като престъпници, които се крият от закона.
В къщата беше тихо, спокойно. Но Мария не можеше да намери мир. Страхът я преследваше. Всяка сянка, всеки шум я караше да настръхва.
Андрей се опитваше да я успокои. „Всичко ще бъде наред, Мария. Ще се справим. Заедно.“
Но Мария знаеше, че не е толкова лесно. Камен беше опасен. И нямаше да се спре пред нищо, за да ги унищожи.
През следващите дни Димитров им изпращаше информация. Камен беше започнал да ги търси. Изпращаше хора, които да ги следят, да ги разпитват. Беше като игра на котка и мишка, в която те бяха мишките.
Виктор също помагаше. Той използваше своите връзки, за да разпространява слухове за Камен, да го дискредитира, да го изолира. Водеше се тиха война, в която всеки ход беше от значение.
Един ден Димитров им се обади. „Имам добри новини. Успяхме да съберем достатъчно доказателства. Ще го арестуваме.“
Мария почувства облекчение. Най-накрая.
„Кога?“ попита тя.
„Утре сутрин. Ще го хванем в офиса му. Ще бъде голяма операция.“
Мария и Андрей бяха развълнувани. Най-накрая щяха да видят справедливост.
На сутринта те чакаха новини. Минутите се точеха. Изведнъж телефонът иззвъня. Беше Димитров. Гласът му беше изпълнен с разочарование.
„Избяга. Някой го е предупредил. Изчезнал е безследно.“
Сърцето на Мария замръзна. Камен беше избягал. Всичко беше напразно.
Андрей я прегърна. „Не се предавай, Мария. Ще го намерим. Ще го хванем.“
Но Мария знаеше, че това е само началото. Камен беше свободен. И сега щеше да търси отмъщение.
Глава единадесета: Призраци от миналото
След бягството на Камен, животът на Мария и Андрей отново се превърна в несигурност. Те останаха в тайното убежище, страхувайки се да се върнат в апартамента си. Димитров ги уверяваше, че полицията работи по случая, но надеждата им избледняваше с всеки изминал ден. Камен беше изчезнал безследно, сякаш се беше изпарил във въздуха.
Мария се чувстваше изтощена. Емоционално и физически. Всяка нощ сънуваше кошмари, в които Камен я преследваше, а Андрей беше безпомощен. Събуждаше се с писъци, обляна в студена пот. Андрей се опитваше да я успокои, но и той беше уплашен.
Един ден, докато преглеждаше старите си вещи, Мария намери една кутия със снимки. Снимки от детството ѝ, от семейни събирания. На една от тях беше с баба си. Баба ѝ, която беше починала преди много години. Тя беше единственият човек, който винаги я е разбирал, който винаги я е подкрепял.
Мария си спомни за една история, която баба ѝ беше разказвала. История за скрито съкровище, за семейна тайна. Баба ѝ беше казвала, че в старата им къща, която сега беше изоставена, имало скрито съкровище. Но никога не ѝ беше казвала къде точно.
Изведнъж Мария почувства проблясък на надежда. Дали това беше техният шанс? Дали това беше начинът да се измъкнат от Камен?
Тя разказа на Андрей за историята. Той беше скептичен. „Съкровище? Това са приказки, Мария. Не можем да разчитаме на това.“
„Но какво друго ни остава? Нямаме нищо за губене. Може би баба ми е оставила някаква следа.“
Андрей се поколеба. „Добре. Ще отидем. Но ако не намерим нищо, се връщаме.“
На следващия ден те тръгнаха към старата къща на баба ѝ. Беше далеч от града, в затънтено село, което изглеждаше изоставено от света. Къщата беше порутена, обрасла с бурени. Изглеждаше като призрак от миналото.
Влязоха вътре. Въздухът беше тежък, изпълнен с миризма на мухъл и прах. Всичко беше покрито с паяжини. Мария се чувстваше като в капан на времето.
Започнаха да търсят. Ровеха в старите вещи, претърсваха всяко кътче. Часовете минаваха. Нищо.
Мария се чувстваше отчаяна. „Няма нищо. Просто съм си въобразила.“
Изведнъж Андрей извика. „Мария, виж!“
Той стоеше пред една стара камина. В нея имаше скрит тайник. Отвори го и видя малка дървена кутия.
Мария се приближи с треперещи ръце. Отвори кутията. Вътре имаше няколко стари монети, пожълтели документи и малко писмо, написано на ръка.
Мария взе писмото. Беше от баба ѝ. В него тя разказваше за живота си, за трудностите, за надеждите си. И накрая, за скритото съкровище.
„Моето съкровище не са пари, внучке. Моето съкровище е знанието. Знанието, което ще ти помогне да се справиш с трудностите. Знанието, което ще те направи силна.“
Мария беше разочарована. Не бяха намерили пари. Но същевременно почувства и някакво облекчение. Баба ѝ беше права. Знанието беше по-ценно от всякакви пари.
В кутията имаше и няколко стари книги. Книги за история, за философия, за изкуство. Мария започна да ги чете. Постепенно тя започна да разбира, че истинското богатство не е в парите, а в знанието, в мъдростта, в силата на духа.
Докато четяха книгите, Мария и Андрей откриха нещо интересно. Една от книгите беше за стара семейна история, за предци, които са били известни търговци. В нея имаше скрита карта. Карта, която водеше до скрит склад, пълен със стоки от миналото.
Мария и Андрей се погледнаха. Това беше техният шанс. Това беше истинското съкровище.
Глава дванадесета: Пътят към съкровището
Сърцата на Мария и Андрей биеха лудо, докато разглеждаха старата карта. Беше пожълтяла, с избледнели линии, но все пак четлива. Показваше път към отдалечен район, където някога е имало голям търговски път. Там, според картата, се намирал скрит склад, пълен със стоки, останали от техните предци.
„Това е невероятно,“ промълви Андрей. „Истинско съкровище.“
„Но как ще го намерим? И как ще го пренесем? И какво ще правим с него?“ Мария беше изпълнена с въпроси.
„Ще намерим начин,“ каза Андрей. „Това е нашият шанс да се измъкнем от всичко това. От Камен, от страха.“
Те започнаха да планират. Трябваше да бъдат изключително внимателни. Камен все още ги търсеше. Всяка грешка можеше да бъде фатална.
Свързаха се отново с инспектор Димитров. Разказаха му за картата, за скритото съкровище. Димитров беше изненадан, но и заинтригуван.
„Това е рисковано,“ каза той. „Но ако успеете, ще имате достатъчно пари, за да започнете нов живот. И да се скриете от Камен завинаги.“
Димитров им обеща да им помогне. Щеше да им осигури прикритие, да ги защитава.
Мария и Андрей се подготвиха за пътуването. Взеха си малко храна, вода, инструменти. Тръгнаха през нощта, за да не ги види никой.
Пътят беше дълъг и труден. Минаваха през гъсти гори, през каменисти планини. Срещаха диви животни, преминаваха през опасни терени. Но не се предаваха. Надеждата за нов живот ги водеше напред.
След няколко дни пътуване, те стигнаха до мястото, обозначено на картата. Беше изоставено, обрасло с храсти. В средата на поляната имаше стара, порутена постройка. Изглеждаше като обикновен плевня.
„Това ли е?“ попита Мария, разочарована.
„Нека проверим,“ каза Андрей.
Те влязоха вътре. Въздухът беше тежък, изпълнен с миризма на прах и старост. Всичко беше покрито с паяжини. В средата на помещението имаше голяма купчина от стари сандъци.
Мария и Андрей започнаха да ги отварят. Вътре имаше скъпи платове, подправки, бижута, антични предмети. Всичко беше запазено, сякаш времето беше спряло.
„Това е невероятно!“ промълви Мария. „Истинско съкровище.“
Андрей я прегърна. „Успяхме, Мария. Успяхме.“
Те прекараха няколко дни в склада, сортирайки стоките, опаковайки ги. Трябваше да ги пренесат до града, да ги продадат. Но как?
Свързаха се с Виктор. Разказаха му за съкровището. Виктор беше впечатлен.
„Това е голям късмет,“ каза той. „Аз ще ви помогна. Имам връзки. Ще уредя транспорта и продажбата.“
Така Виктор стана техен съюзник. Той им помогна да пренесат стоките до града, да ги продадат на добри цени. Парите, които получиха, бяха огромна сума. Достатъчно, за да започнат нов живот.
Мария и Андрей се почувстваха свободни. Най-накрая.
Глава тринадесета: Нови начала
С парите от съкровището, Мария и Андрей започнаха нов живот. Купиха си голяма къща извън града, с просторен двор и красива градина. Обзаведоха я с вкус, създавайки уютен дом, в който да се чувстват сигурни и щастливи.
Андрей започна собствен бизнес. Откри малка фирма за компютърни услуги, използвайки своите умения за хакерство за добри цели. Работеше усилено, с ентусиазъм, и бизнесът му процъфтяваше.
Мария също започна собствен бизнес. Откри малка галерия за антични предмети, използвайки знанията си от книгите, които беше намерила в къщата на баба си. Хората харесваха галерията ѝ, купуваха нейните предмети. Тя се чувстваше щастлива, удовлетворена.
Животът им беше спокоен, хармоничен. Забравиха за страха, за лъжите, за тайните. Андрей беше променен човек. Вече не беше онзи безработен, раздразнителен мъж. Сега беше успешен бизнесмен, любящ съпруг, който се грижеше за семейството си.
Мария и Андрей пътуваха, опознаваха света. Ходеха на екскурзии, посещаваха музеи, галерии. Живееха пълноценен живот, изпълнен с радост и щастие.
Един ден Мария получи писмо. Беше от Мартин. Той беше излязъл от затвора. В писмото той ѝ пишеше, че ѝ прощава, че разбира, че е била принудена да го направи. Искаше да се срещнат.
Мария се поколеба. Дали да се срещне с него? Дали да рискува да развали спокойствието си?
Тя разказа на Андрей за писмото. Той я подкрепи. „Трябва да се срещнеш с него, Мария. Трябва да затвориш тази глава от живота си.“
Мария се срещна с Мартин. Той беше променен. Изглеждаше по-зрял, по-мъдър. Разказа ѝ за живота си в затвора, за трудностите, за уроците, които е научил.
Мария му се извини. „Прости ми, Мартин. Аз… аз съжалявам за всичко.“
Мартин я прегърна. „Простено ти е, Мария. Аз те разбирам. Ти просто се опитваше да спасиш себе си и Андрей.“
Те си поговориха дълго. Разказаха си всичко, което им се беше случило. Накрая се разделиха като приятели. Мария почувства облекчение. Най-накрая беше затворила тази глава от живота си.
Един ден Мария получи още едно писмо. Беше от Петър. Той също беше излязъл от затвора. В писмото той ѝ пишеше, че ѝ прощава, че разбира, че е била принудена да го направи. Искаше да се срещнат.
Мария се поколеба. Дали да се срещне с него? Дали да рискува да развали спокойствието си?
Тя разказа на Андрей за писмото. Той я подкрепи. „Трябва да се срещнеш с него, Мария. Трябва да затвориш тази глава от живота си.“
Мария се срещна с Петър. Той беше променен. Изглеждаше по-зрял, по-мъдър. Разказа ѝ за живота си в затвора, за трудностите, за уроците, които е научил.
Мария му се извини. „Прости ми, Петър. Аз… аз съжалявам за всичко.“
Петър я прегърна. „Простено ти е, Мария. Аз те разбирам. Ти просто се опитваше да спасиш себе си и Андрей.“
Те си поговориха дълго. Разказаха си всичко, което им се беше случило. Накрая се разделиха като приятели. Мария почувства облекчение. Най-накрая беше затворила тази глава от живота си.
Глава четиринадесета: Справедливост и изкупление
Въпреки че Мария и Андрей бяха започнали нов живот, сянката на Камен все още витаеше над тях. Знаеха, че той е някъде там, свободен, и че може да се появи отново по всяко време. Димитров продължаваше да работи по случая, но Камен беше като призрак – неуловим и опасен.
Един ден, докато Мария и Андрей вечеряха вкъщи, телефонът иззвъня. Беше Димитров. Гласът му беше изпълнен с вълнение.
„Хванахме го! Камен е арестуван!“
Мария и Андрей се погледнаха. Не можеха да повярват на ушите си. Най-накрая.
„Как стана?“ попита Мария.
„Един от хората му го е предал. Разбрал е, че Камен е планирал да го елиминира. И е решил да го изпревари.“
Мария почувства облекчение. Справедливостта беше възтържествувала.
През следващите дни новините за ареста на Камен бяха по всички медии. Той беше обвинен в множество престъпления – изнудване, пране на пари, корупция, поръчкови убийства. Очакваше го дълга присъда.
Мария и Андрей бяха призовани като свидетели по делото. Разказаха всичко, което знаеха за Камен, за неговите схеми, за неговите престъпления. Свидетелствата им бяха решаващи за присъдата му.
Камен беше осъден на доживотен затвор. Справедливостта беше възтържествувала.
Мария и Андрей се почувстваха свободни. Най-накрая. Можеха да живеят живота си без страх, без тайни, без лъжи.
Те продължиха да развиват своите бизнеси, да пътуват, да се наслаждават на живота. Имаха много приятели, които ги подкрепяха. Живееха пълноценен живот, изпълнен с радост и щастие.
Един ден Мария и Андрей се разхождаха в парка. Видяха млада жена с малко момиченце. Лицето на жената ѝ се стори познато. Разгледа я по-внимателно. Това беше дъщерята на Петър.
Мария се приближи до жената. „Извинете, госпожо. Вашето дете… много е сладко.“
Жената се усмихна. „Благодаря.“
„Мога ли да попитам… вие познавате ли Петър?“
Лицето на жената пребледня. „Защо питате?“
„Аз… аз работех при него. Исках да знам как е.“
Жената я погледна с подозрение. „Той е добре. Но моля ви, не го търсете. Той има нужда от спокойствие.“
Мария кимна. „Разбирам. Съжалявам.“
Тя си тръгна, с тежко сърце. Знаеше, че е съсипала живота на Петър. И сега трябваше да живее с това.
Глава петнадесета: Завръщане към светлината
Годините минаваха. Мария и Андрей живееха спокоен и щастлив живот. Бизнесите им процъфтяваха, а домът им беше изпълнен с любов и смях. Те бяха изградили всичко отначало, стъпка по стъпка, върху основите на доверието и прошката.
Въпреки че миналото беше зад гърба им, понякога сенките му се прокрадваха. Мария все още помнеше всяка лъжа, всяко предателство, всяка морална дилема, през която беше преминала. Но сега тези спомени не я задушаваха, а я правеха по-силна, по-мъдра. Тя беше научила ценни уроци за живота, за хората, за истинското щастие.
Андрей беше напълно променен. От безработния, пристрастен към хазарта мъж, той се беше превърнал в отговорен и любящ съпруг. Всяка сутрин той се събуждаше с усмивка, благодарен за живота, който имаше. Помагаше на Мария в галерията, а тя му помагаше с компютърния бизнес. Работеха заедно, като екип, и се подкрепяха във всичко.
Един ден, докато Мария разглеждаше нови антични предмети за галерията си, телефонът ѝ иззвъня. Беше Виктор.
„Здравейте, Мария. Имам новини за вас.“
„Какви новини, Виктор?“
„Намерих племенницата си. Дъщерята на сестра ми. Тя е жива. И е добре.“
Сърцето на Мария заби лудо. „Наистина ли? Къде е? Как я намерихте?“
„След като Камен беше арестуван, започнах да търся отново. Използвах всичките си връзки. Открих я. Тя живее в чужбина, с приемно семейство. Не знае нищо за миналото си. Но аз ще ѝ разкажа всичко.“
Мария почувства сълзи в очите си. Това беше чудо. След толкова години, детето на сестрата на Виктор беше намерено.
„Мога ли да я видя?“ попита тя.
„Разбира се. Ще организирам среща. Искам да те запозная с нея. Ти си част от това. Ти помогна да се разкрие истината.“
Мария се срещна с племенницата на Виктор. Беше красиво младо момиче, с руси къдрици и сини очи, точно като на снимките. Мария ѝ разказа всичко – за майка ѝ, за Петър, за Камен, за цялата история. Момичето слушаше внимателно, с широко отворени очи.
Накрая тя прегърна Мария. „Благодаря ви, че ми казахте истината. Благодаря ви, че ми помогнахте да открия корените си.“
Мария почувства облекчение. Най-накрая беше намерила мир. Беше изкупила греховете си.
Животът продължаваше. Мария и Андрей бяха щастливи. Те бяха преминали през огън и вода, но бяха оцелели. Бяха научили ценни уроци за любовта, за прошката, за силата на човешкия дух. И знаеха, че докато са заедно, могат да се справят с всичко.
Една вечер, докато седяха в градината си, Мария погледна Андрей. „Обичам те,“ каза тя.
Андрей я прегърна силно. „И аз те обичам, Мария. Повече от всичко.“
Те седяха в тишина, наслаждавайки се на спокойствието на нощта. Звездите блестяха ярко в небето. Животът беше красив. И те бяха готови да го живеят докрай.
About the Author
