Те бяха заедно почти 20 години. Когато съпругата почина, Гена едва можеше да мисли. Всичко, за което мечтаеше – още веднъж да погледне в очите ѝ и да види усмивката, която постоянно беше на лицето ѝ. Поне до деня, в който заради рака не започна да изпитва ужасни болки.
Гена и Мила бяха женени 18 години, но се познаваха почти цял живот. Две сродни души се срещнаха веднъж и оттогава не се разделяха. Но неочаквана диагноза преобърна всичко с главата надолу.
Ракът на Мила беше открит в късен, неоперабилен стадий. Последните шест месеца тя само се мъчеше от силни болки. Когато тя си отиде, на Гена му се стори, че всички нишки, които го държаха на земята, мигновено се скъсаха. Нямаха деца, с роднините си общуваше малко, тъй като живееха далеч. Чувството за самота завинаги се настани в душата на мъжа.
В поликлиниката бързо издадоха смъртен акт. Погребението беше насрочено за следващия ден, а тялото беше докарано у дома. Там Мила трябваше да прекара последната си нощ.
Съседите помогнаха да внесат ковчега в апартамента. Гена поръча най-красивия и скъп, какъвто успя да намери. Стори му се, че това е единственото, с което още може да бъде полезен. Когато всички си тръгнаха, той повдигна капака.
На жена му бяха облекли красива вечерна рокля. На лицето ѝ беше застинала лека усмивка, изглеждаше спокойна и прекрасна. Сякаш само беше заспала, а не беше починала.
Мъжът разбираше, че това е последната нощ, в която съпругата му все още е с него. Той не се отдели от ковчега нито за минута. Само я съзерцаваше, забравяйки за сън и ядене. Искаше му се да плаче, но сълзи не идваха. Сякаш светът беше спрял в мига, в който сърцето ѝ спря да бие.
Някога той мечтаеше да бъдат заедно до дълбока старост. Сега се опитваше да си представи дали може да има нещо там, отвъд земния живот. В главата му се въртеше мисълта: „А има ли наистина Бог?“. Гена си мислеше, че трябва да се моли, но не знаеше как правилно се прави това. От гърдите му се изтръгваха несвързани думи. Всичко, за което молеше Господ – да приеме душата на любимата му. Фразите едва се чуваха, но в дълбината на душата си той просто крещеше.
Час след час минаваше и скоро настъпи утрото. Никой не идваше в апартамента. Съседите решиха да не го безпокоят сега. А сутринта дойде Андрей – братът на Гена. Той не каза нищо, само постоя малко до него, постави ръка на рамото му и след това излезе.
Постепенно хората започнаха да се събират за погребението. Дойдоха родителите, други роднини, дойдоха съседи. С Андрей дойде свещеник и две жени от църковния хор. Когато опелото завърши, свещеникът погледна Гена и го помоли да го посети, след като погребат жена му. Той само кимна.
Помогнаха да изнесат ковчега. Той стоя кратко пред къщата, след което го поставиха в катафалка. Там седна Гена с брат си и родителите на Мила. Когато мъжът видя как плаче майка ѝ, почувства, че най-накрая и неговите сълзи потекоха. Вярно, за кратко. И не му донесоха облекчение.
На гробището всичко мина бързо. След прощалните думи ковчегът беше спуснат в земята и засипан. Хълмчето беше украсено с кръст, венци и свежи цветя. До него Гена постави снимка на съпругата си с черна рамка. Заедно с брат си и родителите на жена си той постоя още малко до гроба, но след това го отведоха и го качиха в колата.
Останалите дни бяха като в мъгла. Минаха помените, след това 9 и 40 дни. Гена чувстваше, че не различава един ден от друг. Той просто седеше и гледаше портрета на жена си. Често дори разговаряше със снимката, която се беше превърнала за него във всичко.
Близките се опитваха да го върнат към живота. Казваха, че времето лекува всякакви рани, носеха му храна. Но той ядеше само когато му напомняха. Храната не му минаваше през гърлото, защото всичко, за което мъжът можеше да мисли, беше неговата Мила.
Веднъж реши да се откъсне от снимката, за да отиде на гробището. Купи свежи цветя, положи ги на гроба и дълго стоя до него. Разговаряше с Мила, сякаш беше жива, разказваше ѝ, че не може да живее без нея.
Когато Гена вече си тръгваше, той се обърна, за да погледне отново гроба. И я видя. Тя стоеше в същата вечерна рокля, в която я бяха погребали, и замислено го гледаше право в очите.
В първия момент той дори не помисли какво се е случило, а просто се затича към нея. Мъжът протегна ръце, за да прегърне любимата си, но тя направи крачка назад.
Той чу как Мила го моли да я пусне. Тя каза, че не може да си тръгне, докато той не се примири със загубата. И го помоли Гена най-накрая да приеме случилото се. Той съвсем не искаше да я пусне, но не можеше да пренебрегне молбата, звучаща в гласа ѝ. И въпреки че мечтаеше тя да остане с него завинаги, през сълзи прошепна прощални думи.
Мила с усмивка му каза „благодаря“ и бавно тръгна по гробището. С всяка крачка силуетът ѝ ставаше все по-размит, докато окончателно не изчезна в слънчевите лъчи. Гена почувства, че му е станало малко по-леко.
Той се качи в колата и реши да отиде при свещеника, който го помоли да го посети още след погребението. Беше късно, така че повечето енориаши вече си бяха тръгнали. Свещеникът го посрещна и пръв започна разговор.
Свещеникът обясни на мъжа защо не бива да тъгува толкова много за починал човек. Колкото повече се убива човек по починалия, толкова по-трудно е за душата да намери покой. Постоянните терзания на близките не ѝ позволяват да напусне земята и сякаш я привързват към всичко тленно.
Гена разказа какво се е случило на гробището. Свещеникът само кимна и още веднъж напомни, че мъртвите трябва да бъдат пуснати. Каза, че той самият е държал душата на съпругата си, не ѝ позволявайки да намери покой в небесата. А тя и без това е страдала през последните месеци от живота си.
Гена се върна у дома. Апартаментът вече не му се струваше толкова празен, както преди. Разбира се, болката от загубата все още беше силна. Но сега на душата му беше по-спокойно.
През нощта той за първи път от много дни спа спокойно. Сънува Мила. Тя беше на красива, светла поляна и му се усмихваше. Събула се, тя започна да танцува и с жест покани съпруга си да се присъедини. Те заедно започнаха да се въртят в танц.
Андрей дълго се опитваше да се свърже с брат си. Но той никак не отговаряше на обажданията му. И тогава той отиде до дома му. Вратата беше заключена и никой не отвори. Но Андрей имаше свой ключ. Той влезе в апартамента и видя, че Гена лежи на леглото, а на лицето му е застинала щастлива усмивка. Андрей разбра, че той най-накрая е отишъл там, където е искал – при любимата си жена.
Справянето със загуби винаги е трудно. Но понякога трябва да ги пуснем, за да почувстваме облекчение. Героите на тази история бяха толкова силно свързани един с друг, че не можеха да се разделят дори след смъртта.
ДАВАМЕ ВИ ОЩЕ ИСТОРИИ:
– Как можеш да си помислиш да изгониш родителите ми от къщата? – Съжалявам, не можех да помогна. Те говореха с мен, сякаш съм слуга.
Това е в собствената ми къща – опита се да се оправдае съпругата. – Не можеше ли да го понесеш? Те бяха на гости само за кратко. Родителите ми дойдоха от другия край на града, а ние не им показахме ни най-малко гостоприемство и уважение.
Това е просто срамно. Андрей притисна главата си с ръце. – Обикновено гостите са поканени.
Те не бива да се появяват просто така, от нищото. Рита влезе в спор, напълно без да се замисли, че става дума за родителите на съпруга ѝ, а за Андрей това са най-близките и скъпи хора. Не им се обадих, а и те знаеха, че така или иначе не си вкъщи.
Тогава защо си отишъл? Вместо да съдиш действията на другите хора, по-добре е да започнеш от себе си. Е, например, можеше да проявиш поне елементарна любезност и нямаше да има проблем. – Приех ги добре – Рита не искаше да се откаже.
– Само че на Анастасия не ѝ хареса, че имахме само черен чай, а тя искаше зелен. – Ако мама пие само зелен чай, какво можеш да направиш? Можехме да отидем до магазина, който се намираше само на две минути пеша от къщата ни. Или просто не си искала да оставяш родителите си сами в апартамента – попита Андрей съпругата си.
– Как изобщо ти е дошла такава идея в главата? Рита почти се разплака. Отидох до магазина и купих зелен чай, но бедата е, че не беше от марката, която пие Анастасия Юриевна. Тя каза, че дори няма да се докосне до него, въпреки че отлично си спомням как назоваваше тази марка, когато изброяваше зеления чай, който обича.
– Е, може би просто се е объркала или си я чул погрешно – опита се да намери обяснение на ситуацията Андрей. Трябваше да я помолиш да продиктува името отново, да го запишеш на лист хартия и да отидеш в магазина. Това е елементарно действие.
Маргарита погледна обидено Андрей, но не му отговори нищо, а той междувременно продължи. – Ти правиш трагедия от нищо. Добре де, ако идваха редовно при нас, тогава поне щях да разбера, че просто ти е омръзнало от посещенията им.
Но това е едва вторият път, в който те са тук от сватбата насам. Вторият. Андрей седна на дивана от умораһттр://….
Направих всичко, за да им угодя, повярвай ми, но не свърши с чая. Напротив, това беше само началото. Борис Ефимович каза, че е много гладен, и ме помоли да му приготвя вечеря.
В този момент бях приготвила храната, която планирах да оставя за вечерта, но родителите ти казаха, че не е подходяща за тях. – Да, това е много странно – изненадано каза Андрей. – Погледни сам – предложи Рита и му подаде лист хартия, на който Борис Ефимович й беше оставил някакви указания как да приготви вечерята за него.
Андрей пробяга с очи по листа и дори подсвирна. – Наистина ли си приготвила всичко това? – Разбира се, че не – възмути се Рита. – Не мога да си представя как се приготвя такова нещо.
Това е нивото на готвач от скъп ресторант. Домашно приготвено ястие, моля те, мога да го приготвя без никакви проблеми. Но тук ти трябва специална квалификация.
Андрей започна да се разхожда замислено из стаята. – Добре, справихме се с темата за храната – каза той след пауза. – И какво се случи след това? Мама каза, че си говорил с тях много грубо, а после си ги изхвърлил от апартамента.
Зеленият чай ли беше причината и предложенията на татко за готвене? – Имаше причина – отвърна Маргарита с намръщена физиономия. – След като не приготвих поръчаното от тях ястие, те все още пиеха зелен чай. Ще си замълча за изражението на лицето на майка ти.
– Може би си го въобразила. – Андрей, не ме карайте да изпадам в истерия – каза укорително Рита. – Докато те пиеха чая си, аз издишах за себе си.
Надявах се да се успокоят малко. – Къде е? – Анастасия Юриевна започна да говори за ремонта. – Какъв ремонт? – Андрей не разбра.
– Ами ще правят ремонт на апартамента си. Не ти ли казаха за това? – Странно – каза Рита. – Вероятно просто са се увлекли в момента и са забравили – предположи съпругът ѝ.
– И какво ще стане с ремонта? – Защото – отвърна гневно Рита, – според майка ти аз трябва да им помогна. – Мама те помоли да помогнеш с избора на материали? – предложи Андрей. – Ако можеше – възкликна Маргарита.
– Отначало си помислих, както и ти, че иска професионалния ми съвет. Трябваше да им кажеш, че съм дизайнер. Тя се усмихна тъжно и погледна съпруга си.
– Дали ставаше дума за нещо друго? – Да – потвърди съпругата. – Отначало исках да им помогна с цялото си сърце и дори предложих да създам за тях дизайнерски проект и да го съчетая с необходимите материали. Нямаше да им взема и стотинка, защото те са твои родители.
– Добре, добре, но все още не разбирам същността на проблема – Андрей погледна въпросително съпругата си. – И проблемът започна по-нататък – започна да разказва Маргарита. Лицето ѝ имаше такова изражение, че Андрей разбра, че разговорът не е лесен за нея.
– Дизайнерът – измърмори презрително Анастасия, – е такъв идиот, който е изкарал двумесечен курс и после си мисли, че е велик творец. Борис Ефимович се усмихна многозначително. – Защо курс? – Маргарита се обиди.
– Аз съм дипломиран специалист, завършила съм колеж на международно ниво. Мога да ви помогна в интериорния дизайн, но първо трябва да ми разкажете подробно за всичките си желания. Въз основа на тях ще направя дизайнерски проект.
Заедно ще изберем мебели, текстил и цветове – започна да изброява снахата. Рита предложи да помогне, без да се замисля. Не очакваше, че по този начин ще разтопи леда, който се беше образувал между нея и свекърва ѝ през това време.
Но може би поне щяха да започнат да общуват по човешки. Маргарита обаче грешеше. – Колеж? – попита свекърва ѝ през стиснати зъби.
– Вече разбрах, че нямаш никакво образование, на практика си самоук. – Защо като самоук? – снахата не разбра. – Вече ти казах, че имам висше образование.
– Не просто някакъв колеж – обясни тя, – а един от най-престижните в бранша. Той си сътрудничи широко с международни дизайнерски бюра, а студентите редовно преминават стажове, включително и в чужбина. Аз изкарах стажа си в нашата страна, но бях една от най-добрите в курса.
– Е, добре, добре – недоверчиво промълви Борис. – Всички в нашето семейство имат висше образование. Твърдо, сякаш подпечатвайки всяка дума, изрече свекърваһттр://…..
Аз, Борис Ефимович, братът на Андрей – Никита, и съпругата му Марина. Всички те. Андрей, нека ви е известно, първо учи една година в чужбина като студент на обмен, а след това и стажува в няколко държави.
По лицето на Анастасия Юриевна заигра доволна усмивка. Забелязваше се, че тя се гордее със сина си и поставя на първо място успехите му в обучението. – А какво е колеж? – обобщи тя с пренебрежение.
– Това е професионално училище! – Грешиш – не се съгласи Рита със свекърва си. – Може би по твое време колежът е бил нещо като професионално училище. Аз няма да съдя.
Но сега всичко е различно. Средното професионално образование е не по-малко ценено от висшето, а в някои области дори го изпреварва. Освен това не всеки трябва да учи в институт.
Да, можех да продължа да уча в колеж, но се омъжих. – А сега ти ще бъдеш домакиня – каза Анастасия. – Това е твоят таван! – Ще ми се смеят, ако кажа на някого.
– Запознай се с жената на сина ни. Намерил я е на сметището. И сега тя е нещо като домакиня.
Маргарита, която бе изпила нелюбимия си зелен чай, веднага се задави. – Защо казвате това – каза тя, обидена до дъното на душата си. – Аз не се мисля за нищо.
Първо, аз съм човешко същество, чуваш ли ме, и няма да позволя на никого да се отнася с мен по този начин. – Моля те, кажи ми колко сме нежни – каза свекървата и се засмя. – Не се притеснявай, аз допринасям за семейството не по-малко от Андрей.
Маргарита започна да се оправдава по някаква причина. Работя и получавам добри пари, които донасям вкъщи до стотинка, а на сметището никога не съм живяла и няма да живея, колкото и да ти се иска. – А какъв е размерът на вноската ти в семейния бюджет, срам ме е да попитам – каза Анастасия Юриевна с тих глас.
– Така че не питай, не се срамувай – рязко каза Рита, – това не е твоя работа. – Грубо – възмути се свекърва ѝ. – Борха, как ти харесва? – Не знам за какъв принос говори – започна Борис Ефимович, – но с гостите се държи направо грозно, дори не можа да ни предложи подходяща вечеря – каза той, присвивайки лукаво очи. – Нима синът ми трябва да се задоволи с кнедли и бъркани яйца? – Не виждам нищо лошо в кнедлите – по някаква причина снаха ми се включи в безсмисления спор, – готвя добре от дете, никой никога не се е оплаквал от ястията ми, и да, това е проста домашна храна, но е вкусна и здравословна, а и ти не би отказал собствените си кнедли.
Анастасия смръщи нос, сякаш беше чула нещо неприятно. – От пелмените сигурно – започна да се подиграва тя на снаха си, – а откъде моето момче намери този хилав човек? – Аз не съм нещо, което може да се намери – възмути се отново Маргарита. – С Андрей се запознахме на летището, аз се връщах от родителите си, а той тъкмо беше пристигнал от стаж, но сигурно си спомняш историята – каза тя уморено.
– Това беше риторичен въпрос – каза Анастасия с усмивка, – тоест не изисква отговор. – Е, откъде да знаеш за това, ти, която си завършила професионално училище? Ако имаше нормално образование, нямаше да ми се налага да дъвча всяка твоя дума, така че би трябвало да осъзнаеш колко много ти липсва до нивото на Андрей. Ако висшето образование прави хората злобни и арогантни, то на мен не ми трябва – Рита гордо пусна брадичка.
– Това е нещо ново – каза ехидно свекърва ѝ, обръщайки се към съпруга си. – Само глупаците смятат, че висшето образование е реликва от миналото. – Но за всички нормални хора – тя подчерта думата „нормални“ в гласа си, – неговата стойност е очевидна.
Но няма да си губя времето да обяснявам това, което и без това е ясно. Маргарита остана безмълвна, мъчейки се да сдържи емоциите си. Последното нещо, което искаше да направи, беше да каже на майката на съпруга си нещо, за което щеше да съжалява.
– И така, връщайки се към темата за ремонта, – Анастасия Юриевна се протегна, сякаш нищо не се беше случило. – Искахте ли да кажете това, което казахте? – Да – отвърна Рита. Беше ѝ непоносимо трудно да общува със свекърва си.
Но тя все пак се надяваше да постигне конструктивен диалог с нея. – Ако имате нужда от моята помощ, мога да дам професионален съвет. И изглежда, че когато свекървите изпитат снахата в бизнеса, ще променят негативното си мнение за неяһттр://….
Може би щяха да я видят като експерт и дори да си вземат обратно обидните думи. – Съвети, – прекъсна го Анастасия Юриевна, – не търсим съвети от хора без образование. Това е просто нечувано.
– Така че какво искате от мен? – Маргарита не разбираше. – Сега пазарът на дизайнерски услуги предлага професионалисти за всеки вкус и портмоне. – Ние знаем това, не е нужно да ни изнасяте непоискани лекции – Борис Ефимович вмъкна своите пет копейки.
Рита погледна свекърва си с всички очи, но все още не разбираше какво точно искат от нея. – Нужен ни е човек за друга работа – най-накрая се осмели да обясни Анастасия Юриевна.
– Можем да поверим ремонта само на компетентни специалисти, които наистина го разбират.
– А аз какво трябва да направя? – попита снахата. – Ти ще се занимаваш с почистването, а хората ще правят ремонта. Ще можеш да поддържаш чистотата на мястото.
Това не изисква някакви специални познания. Събирайте боклука, избърсвайте подовете в края на деня – можете да се справите. Свекървата погледна Рита с най-невинния си поглед.
– Искате ли да изпълнявам ролята на майстор? – Рита осъзна със закъснение. – Искаш ли да ме наемеш като такъв? – Защо ме наемате веднага – каза Анастасия Юриевна, фалшиво изненадана. – Бихте могли да ни помогнете даром, безплатно.
Това би било нещо като роднинска услуга. И нямаше да се налага да правите нищо сложно. Само почистване.
– Сигурна съм, че знанията и уменията ти от колежа ще са достатъчни за това. Или греша? – Свекърът ми наля масло в огъня. Маргарита погледна онемяла към Анастасия Юриевна и Борис Ефимович.
Нима те сериозно не осъзнаваха абсурдността на предложението си? Чувстваше се унизена и не можеше да намери подходящите думи, за да отговори на свекърва си по достоен начин.
От друга страна, те приеха мълчанието ѝ като колебание и решиха да ускорят процеса, доколкото могат. – Разбира се, ако искаш да печелиш пари, можем да ти платим – направи благоприятното си предложение Анастасия Юриевна.
– Не можем да предложим много, това е труд, който не изисква висока квалификация. – Но внимавайте, скъпа моя, в този случай също ще искаме строго – предупреди Борис Ефимович. – Ние не приемаме мързеливи хора в нито един бизнес.
– Нищо не ми трябва от вас – каза Рита с тих глас. Тя пое още въздух в дробовете си и като погледна свекърва си, каза. – Моля ви да си тръгнете незабавно.
Андрей още не се е прибрал, а аз нямам време да водя празни разговори с теб. Ако нямате нужда от съвет за интериорния дизайн, няма да ви помогна. Отидете си.
И тя повиши глас, но свекървите останаха в кухнята. – Значи ни отказвате? – Анастасия Юриевна закръгли очи. – Нали ни изхвърляте? – Борис Ефимович се ядоса.
– Чудя се как ли ще реагира Андрей на това. Не мисля, че ще се развълнува. Жена ми отказа да помогне на родителите си.
Докъде е стигнал този свят? – Не съм отказвал да ти помогна. Рита се ядоса на нахалството на свекърва си. Но ти искаш от мен да свърша мръсната работа…
Съжалявам, но това няма да се случи. Имам си работа и не мога да я пожертвам в полза на твоите желания и… – Борис Ефимович не я остави да довърши. – И ние не бихме ви поверили нищо сериозно.
– Кой знае какъв ще е резултатът по-късно. Сега има много сайтове с оферти за услуги от различни специалисти. Там лесно ще намерите подходящия човек за вашите нужди.
Рита довърши мисълта си. – Не ни трябват твоите съвети – измърмори свекърва ѝ. – Тогава си тръгвайте – повтори Маргарита, като посочи вратата.
– Нямам никакво намерение да ви бъда прислужница. – Ти, нахалнице, си се сетила за Андрей – каза й Анастасия Юриевна на вратата. – Не се притеснявай – увери я снаха ѝ.
Синът ти вече е достатъчно голям, за да разбере ситуацията и да си направи правилните изводи. – Ти си толкова смела – попита свекървата. – Да видим как ще пееш, когато Андрей ще те изхвърли позорно, когато разбере, че си ни изхвърлила през вратата.
– Не се притеснявай, ще му кажа – каза Рита и затвори вратата зад тях. Те говореха с мен, сякаш бях нищожество. Според тях съм неспособна за друга работа освен за чистене.
Оплаквайки се, Рита се оплака на съпруга си. – Не плачи, не плачи – успокояваше я съпругът ѝ. – Много съм изненадана от такова нетактично поведение на родителите ми.
Повярвайте ми, сега много се срамувам. – За това, че имаш съпруга без висше образование? – Повече, отколкото преди – Маргарита се разплака. – Не, разбира се, че не – Андрей не можа да сдържи усмивката си.
– За това, че са ти говорили така. Никой не смее да обиди жена ми, разбираш ли? Той прегърна Рита още по-силно. – Ами нищо, ще направя така, че те все пак ще ти поискат прошка, ще видиш.
На следващия ден Андрей покани родителите си на гости. Те с удоволствие се съгласиха. Помислиха си, че синът иска да им се извини за грубостта на съпругата си към тях.
Те обаче искаха Маргарет също като сина да поиска прошка. Затова придадоха на лицата си израз на най-голяма тъга. – Защо ни повика, сине, в къща, в която не сме добре дошли? – попита Анастасия с тъжен глас, когато синът ѝ отвори вратата.
– Укроти дойката си – повтори й Ефим Борисович. – Тя почти се беше хвърлила към нас. Маргарита, която в това време подреждаше масата, само смръщи нос.
Идеята на съпруга ѝ не ѝ хареса, но той каза, че иска да се справи с тази неприятна ситуация. Свекървите отидоха да си измият ръцете. Андрей се втурна за кратко в стаята и намигна на съпругата си.
Тя се развесели малко. – Надявам се, че знае какво прави – помисли си тя. Накрая всички влязоха в стаята, където масата беше красиво подредена, а ароматите бяха просто умопомрачителни.
– Мамо, татко, радваме се, че дойдохте – започна Андрей с весел глас. – Имаме страхотни новини за вас. – Не това – почти изкрещя Анастасия Юриевна.
– За Бога, не казвай, че очакваш дете. – О, тогава определено ще съм на седмото небе от щастие – отвърна Андрей, а после добави. Е, ще поговорим за нещо друго.
– Просто ми олекна на сърцето – каза свекървата, обръщайки се към съпруга си, – тогава с младите хора е така винаги. – Първо обещават радостни новини, а ние получаваме в снахата червенокоска, после обещават да ни изненадат, а ние получаваме рожба на внуци. – Успокой се вече – неочаквано прекъсна свекървата, – нека изслушаме сина ѝ.
– Благодаря ти, татко – Андрей го погледна с благодарност. – Значи, трябва да ти кажа истината. Той нарочно направи пауза и внимателно огледа реакцията на родителите си.
Те го погледнаха с всички очи, показвайки готовността си да узнаят продължението на фразата възможно най-скоро. – Честно казано, аз не се предавам лесно. Андрей отиде до масата, наля си чаша минерална вода и я изцеди на един дъх …
Родителите замръзнаха с чаши в ръце, а вълнението им само нарастваше с всяка секунда. – Работата е там, че – започна най-накрая да говори Андрей, – не съм завършил университет и не съм получил диплома. – Какво имаш предвид, че не си получил диплома?“ Анастасия попита с треперещ глас.
– Сине, нищо не разбрахме, обясни ни го още веднъж – помоли Борис Ефимович. – Добре – съгласи се Андрей, – не можех да уча в чужбина повече от няколко месеца. Бях позорно изключен от потока, а никакъв стаж аз, съответно, също не изкарах.
– Това не може да бъде – Анастасия изглеждаше много объркана. – Така ли искаш да си направиш шега с нас? – Шегата не е смешна – добави бащата. – Уви, вярно е – потвърди думите му Андрей.
– Но почакай – каза майка му, – ние видяхме дипломата ти, ти ни я показа. – Да, – Борис Ефимович подкрепи съпругата си, – аз лично държах дипломата ти в ръцете си, нищо не разбирам. Моята диплома – умело направен фалшификат, и нищо повече – заяви Андрей.
– Между другото, тя ми струваше прилична сума, не можеш да направиш нищо, за да угодиш на родителите си. – А какво да кажем за длъжността ти? – Бащата не се успокои. – Нямаше да те наемат, ако се съмняваха в професионалната ти компетентност, нали? – Така е, никой не се съмнява в професионалната ми компетентност – отвърна Андрей през смях, – но тя няма нищо общо с това, че имам диплома.
– Сине, какво ще правиш, когато истината излезе наяве? – попита майката с натежал глас. – Какво ще стане, когато в работата ти разберат, че дипломата не е истинска? – Най-вероятно ще ме уволнят – отговори синът, без да се колебае. Анастасия Юриевна се хвана за сърцето и се облегна назад на дивана.
Борис Ефимович започна да се суети около съпругата си. Той я вееше със списание и наливаше вода. Анастасия Ефимовна отпи няколко глътки и попита.
– Андрей, ти прекара цели две години в чужбина. Ако не си отишъл в университет там, какво си правил тогава? – Работих – отговори кратко Андрей и намигна на жена си. Маргарита, трябва да се признае, беше не по-малко изненадана от свекърва си, когато чу историята на съпруга си за фалшивата му диплома.
Тя не знаеше дали той казва истината, или умело се подиграва с всички, но ефектът върху родителите ѝ се хареса. – Като какъв си работил – попита Борис Ефимович. – Заварчик – гордо отговори Андрей.
Анастасия Юриевна плесна с ръце, сякаш за да го отблъсне. От неловкото ѝ движение чашата с вода се преобърна точно върху костюма ѝ, но тя не му обърна внимание. Един мой приятел от университета имаше баща, който ръководеше собствена фирма.
Така че той ме приюти – разказа синът на зашеметените си родители. Отначало не вярвах в собствените си сили, но Дейвид, както се казваше бащата на приятеля ми, ме научи на всичко, а после ме изпрати на курс по заваряване, между другото, изцяло за своя сметка. Аз му се отблагодарих, разбира се.
– Но как би могло да бъде? – Майката прошепна. Изглеждаше толкова разстроена, че на Рита ѝ стана малко жал за нея. – Как ще живееш? Как ще изхранваш семейството си, ако нямаш висше образование? – Анастасия Юриевна попита с жален глас.
– Като стотици хиляди и дори милиони други хора по света – отвърна той весело. – С липсата на висше образование животът не се изчерпва. Напротив, пред човека се отварят много други професии, в които той може да реализира по-добре потенциала си.
Дали само хората с висше образование знаят как да печелят пари? – Какво биха казали вашите баби и дядовци по този въпрос? – Сега беше ред на Борис Ефимович да се хване за сърцето. – Прабаба Лиляна Кузминишна няма да ни пусне да влезем. – Но аз ще оцелея някак си – успокои ги синът им.
– Бабите и дядовците, надявам се, ще ме разберат. – Пралелята съм виждал само около три пъти през живота си, така че мнението ѝ не ме интересува. Риточка, например, ме приема по всякакъв начин – той погледна нежно към съпругата си.
– Тя е не само красива, но и умна. Трябва да видиш колко талантливо рисува картини. Маргарита неволно се усмихна.
Никога досега съпругът ѝ не я беше хвалил пред родителите си. – Рита няма висше образование, какво от това – продължи мисълта си Андрей, – но се омъжи за един прост заварчик, и всичко това, защото наистина се обичаме. – Андрей – изкрещя Анастасия Юриевна, – кажи ми, че това не е вярно.
Ти просто си правиш шега с нас, нали, сине? – За съжаление – той размаха ръце, – аз казах истината. – Ние сме опозорени – провъзгласи Борис Ефимович. – Това е петно върху цялото ни семейство – повтори го съпругата му.
– Слушай – обърна се към тях синът, – не разбирам защо си толкова разтревожен. Това е причината, поради която скрих истината от теб. Страхувах се от такава реакция.
– Никога не бихме могли да си представим, че синът ни ще извърши такава чудовищна измама – с патос каза майка му. – Как можахте да си помислите за такова нещо – чудеше се баща му. – Още от най-ранно детство ви казваме, че висшето образование е в основата на добрия живот.
– Спри, спри – спря го Андрей. – Не съм отказвал да получа образование. Когато ти с големи трудности ми осигури място в този чуждестранен университет, аз смирено отидох там …
Но ти не взе предвид една малка, но толкова важна подробност. – Каква беше тя? – попита Анастасия Юриевна. Не взехте предвид факта, че е невъзможно да се занимаваш с нещо, което не ти харесва, и то в чужда страна, когато си на двайсет години и имаш толкова много планове и идеи в главата си.
– Какви други идеи имаше в главата ти? – Борис Ефимович не разбираше. – Идеи за това как да си отворя собствен малък бизнес, например – отговори синът. – Добре, нека да е така – съгласи се бащата.
– Но кой ти попречи първо да получиш образование? – Отначало исках да го направя – призна Андрей, – но не издържах на академичното натоварване и провалих сесията. – Значи трябваше да се върнеш вкъщи и да се опиташ да влезеш догодина – каза Анастасия Юриевна, – или да получиш образование тук, в нашата страна. – Аз не можех да го направя – изкрещя Андрей.
– Представих си реакцията ти и предпочетох да се съглася с измамата, вместо да слушам оплакванията ти. – И щяхме да бъдем съвсем прави – изкрещя и майката. – Всички в нашето семейство са образовани до седма степен.
Ако бяхме признали на някого, че нямаш диплома, никой нямаше да ни разбере. Щяхме да бъдем за смях. Маргарита гледаше това представление с всички очи.
Тя нямаше представа до каква степен свекърва ѝ е обсебена от висшето образование. И по всичко личеше, че не се интересуваха толкова от истинските знания и умения на сина си, колкото от мнението на роднините си. В главата ѝ беше трудно да приеме факта, че днес някой може да обръща сериозно внимание на кориците, а не на професионализма на човека.
Междувременно Андрей продължаваше да ръководи партията си. – Съжалявам за това, което се случи – каза той с тъга в гласа. – Оставих ви, дори и да не е нарочно.
– Как можахте! Свекървата стана от дивана и започна да обикаля из стаята. – Права си, подведохте ни – съгласи се с нея баща ѝ. – Ще помислим какво да правим по-нататък – каза Анастасия Юриевна, поднасяйки носна кърпичка към очите си.
– Не разбирам – каза Андрей. – Не можем да излъжем роднините си за фалшивата ти диплома, но не можем и да се преструваме, че всичко е наред – съгласи се Борис Ефимович със съпругата си. – Мисля, че с жена ми трябва да си вземем малка почивка и да намалим посещенията в дома ти.
– Да, така ще е по-добре – потвърди Анастасия Юриевна. – Ти си наш син и ние те обичаме. Но информацията, която ни дадохте, прозвуча като гръмотевица.
Не бяхме готови за нея. След тези думи те започнаха да се прибират вкъщи, без дори да се докоснат до храната, която Маргарита им беше приготвила. Когато вратата се затвори зад тях, Рита погледна недоверчиво съпруга си.
– Какво се случи току-що? – попита го тя. – Нищо особено – сви рамене той, – просто разпознах истинското лице на моите родители. Той се обърна и тръгна към прозореца.
Рита разбра, че съпругът ѝ всъщност е много разстроен, че Анастасия Юриевна и Борис Ефимович са реагирали по такъв начин на липсата на диплома за средно образование. Може ли от това да зависи родителската любов? Родителите на съпруга намалиха общуването с Андрей и съпругата му, доколкото това беше възможно. Те вече не им идваха на гости, а предпочитаха да се обаждат един на друг, и дори тогава само на големи празнициһттр://….
Ако Маргарита се появеше на телефона, те изобщо затваряха. След известно време чуха слух, че Анастасия Юриевна и Борис Ефимович са разказали на всичките си роднини, че синът им е нарушил семейните традиции и е попаднал под влиянието на лоша жена. Затова взели трудното решение да го изключат от живота си.
Отначало Андрей беше много разстроен. Разкривайки истината на родителите си, той не можеше да си представи с какво недоразумение ще трябва да се сблъска. А Маргарита най-накрая осъзнава колко трудно е било за съпруга ѝ в семейство, в което мнението на една пралеля поставя щастието на собственото си дете над него.
Но двамата с Андрей се обичат истински и се подкрепят във всичко, въпреки разликата в социалния статус.
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: