Баба! – Гласът, остър и нетърпелив, проряза следобедната тишина в малкия, спретнат апартамент. В стаята на Тамара Игоревна връхлетя, сякаш понесена от вихрушка, деветнайсетгодишната ѝ внучка Надя. Дългата ѝ тъмна коса се разпиля около раменете ѝ, а в очите ѝ гореше трескав пламък, който веднага смути възрастната жена. – Спиш ли? Съвсем си се разленивила!
Тамара Игоревна се надигна рязко в леглото, сърцето ѝ подскочи от внезапното нахлуване и още повече – от необичайната енергия, която излъчваше момичето. Беше свикнала с тихите следобеди, с шумоленето на страниците на стара книга или с монотонното тиктакане на стенния часовник – единствените звуци, които обикновено нарушаваха спокойствието ѝ.
Не, внучке, не спя – отвърна тя, опитвайки се да придаде спокойствие на гласа си, докато наместваше възглавницата зад гърба си. Притеснението обаче вече се беше загнездило в гърдите ѝ. Надя рядко идваше така – без предупреждение, забързана, с пламнали бузи. Обикновено посещенията ѝ бяха кратки, формални, сякаш по задължение. – Какво има, миличка? Нещо случило ли се е?
Случи се! Най-хубавото! – обяви Надя триумфално, застанала в средата на стаята с ръце на кръста. Усмивката ѝ беше широка, почти хищническа. – Ще се омъжвам! Представи си!
Наистина?! – Тамара Игоревна плесна с ръце, но реакцията ѝ беше смесица от изненада и нарастваща тревога. Тя познаваше импулсивния характер на внучка си твърде добре. – Ама… кога? За кого? Познавам ли го? А училището? Какво ще стане с ученето ти, Надежда? Нали си втора година вече!
Въпросите се изсипаха като градушка, но Надя само раздразнено завъртя очи.
Бабо, стига с това учене! Кому е нужно то в днешно време? – Момичето се намръщи демонстративно и скръсти ръце на гърдите си, заемайки отбранителна поза. – Аз така или иначе няма да работя като учителка. Представяш ли си ме – да се занимавам с пискливи хлапета по цял ден? Не, благодаря! Игор, годеникът ми, каза, че една красива жена като мен не бива да си губи времето с такива глупости. Мястото ѝ е да бъде украшение в дома на мъжа си.
Игор? Това ли е името му? – Тамара Игоревна свали очилата си и започна да ги бърше нервно в края на жилетката си. Ръцете ѝ леко трепереха. – И как ще се издържаш тогава, Надежда? С красота сметки не се плащат. Любовта е хубаво нещо, но не пълни хладилника. Трябва да имаш професия, нещо свое, на което да разчиташ.
Ще живея нормално! Като бял човек! – изръмжа Надя, на която явно ѝ беше дошло до гуша от „старомодните“ разбирания на баба си. – Ще се омъжа! Игор има планове. Той е много амбициозен. Сега може да няма много, но има идеи! Ще успеем заедно!
Надяваш се, че съпругът ти ще те подкрепя изцяло? Че ще може да осигури всичко? – Гласът на Тамара Игоревна стана по-тих, почти умоляващ. – Миличка, животът е сложно нещо. Днес го има, утре го няма. Мъжете понякога си тръгват… или се променят. А ако, не дай Боже, нещо се случи с него? Какво ще правиш тогава без образование, без професия?
Надя изсумтя презрително и поклати глава с досада.
Стига с твоите мрачни прогнози, бабо! Нищо няма да се случи! Игор ме обича! А и къде ще отиде? – Момичето изпръхтя насмешливо, оправяйки с ръка дългата си, лъскава коса. – Той е гол като сокол. Няма нищо свое. Аз съм неговият шанс!
А ти си булка с зестра, така ли? С този апартамент зад гърба си? И си мислиш, че точно затова ще се вкопчи в теб, нали? – Тамара Игоревна подсмръкна, усещайки накъде отива разговорът. Сърцето ѝ се сви от лошо предчувствие. Тя познаваше този хищнически блясък в очите на внучка си. Виждала го беше и преди, когато Надя искаше нещо – нова дреха, скъп телефон, пари за екскурзия.
Разбира се, че ще го направи! – възкликна Надя с нескрита самонадеяност. – Кой би изпуснал такава възможност? Апартамент в центъра! Между другото, бабо, точно за това исках да поговорим. Вече е крайно време.
Старицата, чувайки тези думи, сякаш се вкамени. Въздухът в стаята изведнъж стана тежък и напрегнат. Тя вече знаеше, предусещаше с всяка фибра на съществото си какво ще последва. Беше го очаквала, беше се страхувала от този момент, но винаги се беше надявала, че той никога няма да дойде.
Бабо, тъй като ще се омъжвам и ще започвам нов живот с Игор, искам да освободиш апартамента ми – изрече Надя с равен, делови тон, сякаш говореше за най-обикновена вещ. Тя небрежно седна на ръба на старата тоалетка, отрупна със снимки и дребни сувенири, събирали праха на годините. Започна да оглежда маникюра си.
Какъв апартамент? Твоя? – Тамара Игоревна присви очи, а бръчките около тях се врязаха още по-дълбоко. Гласът ѝ беше дрезгав от неверие и зараждащ се гняв.
Този! Апартаментът, в който живееш! – Надя вдигна поглед от ноктите си, в очите ѝ проблесна нетърпение. – Ти ми го подари преди две години, забрави ли? Имаме нотариален акт, всичко е законно.
Тя започна да дъвче шумно дъвката си, сякаш за да подчертае своята увереност и правота. Звукът кънтеше оглушително в настъпилата тишина.
Подарих ти го… да, подарих ти го – прошепна Тамара Игоревна, спомняйки си онзи ден. Беше го направила с любов, с мисъл за бъдещето на момичето, което беше отгледала след преждевременната смърт на дъщеря си Луда. Беше го направила с ясното, макар и неизказано, очакване, че Надя ще влезе във владение едва след нейната смърт. Че това ще бъде нейното наследство, нейната сигурност. – Подарих ти го с очакването, че ще го наследиш, след като мен ме няма… Че ще имаш покрив над главата си. Не съм си представяла…
Е, извинявай, бабо, ама не е моя вината, че аз се омъжвам сега, а ти си още жива! – прекъсна я Надя грубо, тонът ѝ ставаше все по-остър. Тя скочи от тоалетката и застана пред леглото на баба си. – Плановете ми се промениха! Не съм виновна аз, нали?! Животът продължава! Аз и Игор имаме нужда от място, където да започнем. Този апартамент е идеален. И е мой! По закон!
Но аз… аз нямам къде другаде да отида, Надежда! – възрази старицата, гласът ѝ трепереше от отчаяние и болка. Тя най-сетне осъзна в пълна степен чудовищността на искането на внучката ѝ. Не беше просто каприз, беше ултиматум. – Това е моят дом от четирийсет години! Тук съм отгледала майка ти, тук съм отгледала и теб… Всичките ми спомени са тук!
Това изобщо не ме интересува! – отсече момичето без капка съчувствие. Тя наду огромен розов балон от дъвката си, който се спука с оглушителен трясък. – Има си старчески домове за такива като теб. Има социални служби. Ще се справиш някак. Държавата ще се погрижи. Отиди там. Ние с Игор искаме да започнем начисто, без тежести от миналото.
Как можеш да говориш така, Надя?! Как можеш?! – Тамара Игоревна закри лицето си с ръце, раменете ѝ се разтърсиха от безмълвни ридания. – Аз те отгледах, след като майка ти… след като Луда почина… Бях ти и майка, и баща… Всичко ти дадох…
Бабо, стига драми! Само не започвай да ме караш да изпитвам съжаление, няма да се получи! – каза момичето раздразнено, отстъпвайки крачка назад, сякаш за да се предпази от емоционалния изблик на старицата. – Решението е взето. Игор ме подкрепя напълно. Имаш една седмица да си събереш нещата и да се изнесеш.
Не! – Гласът на Тамара Игоревна изведнъж придоби неочаквана твърдост. Тя свали ръце от лицето си и погледна внучката си право в очите. Сълзите бяха пресъхнали, заменени от смесица от болка и непоколебимост. – Както искаш прави, но аз оттук никъде няма да ходя! Това е моят дом и аз ще умра тук! Може да е твой по документи, но е мой по душа!
Това на мен не ми е достатъчно! Законът е на моя страна! – просъска Надя, осъзнавайки, че с добро няма да стане. Лицето ѝ се изкриви от злоба. – Ще ти дам една седмица! Ако не се изнесеш доброволно, ще те изкарам със съдия-изпълнител! Ще видиш ти тогава!
С тези думи тя се обърна рязко и излетя от стаята така, както беше влязла – като разярена фурия, затръшвайки вратата след себе си така, че картините по стените се разлюляха.
Тамара Игоревна остана сама в тишината, която сега изглеждаше оглушителна и враждебна. Сърцето ѝ биеше до пръсване, а в ушите ѝ още кънтяха жестоките думи на единствената ѝ внучка – момичето, на което беше посветила живота си.
Глава 2: Студената прегръдка на закона
Измина една седмица – дълга, мъчителна, изпълнена с безсънни нощи и тихи сълзи. Надя не се появи повече, нито се обади. Тамара Игоревна се надяваше до последно, че внучката ѝ ще се опомни, че ще осъзнае какво прави. Надяваше се на чудо, на проблясък на съвест у младото момиче. Но чудото не се случи.
Надя, от своя страна, беше споделила „проблема“ с баба си на своя годеник Игор. Той, разбира се, веднага намери „решение“. Игор беше няколко години по-голям от Надя, с лукав поглед и пресметлив ум. Беше очарован не толкова от красотата на Надя, колкото от перспективата да се нанесе в собствен апартамент без никакви усилия.
Какво се занимаваш с нейните сантименталности? – беше казал той с пренебрежение. – Жената си живее в миналия век. Има си закони за тази работа. Отиди в съда, подай иск за изваждане от имот. Щом апартаментът е твой по документи, съдът ще я изсели насила. Бързо и чисто. Няма смисъл да си губиш времето с убеждаване.
Предложението му звучеше толкова логично и лесно в ушите на Надя, която вече си представяше как с Игор обзавеждат двустайния апартамент по свой вкус. Тя не отлага дълго. Още на следващия ден, с помощта на Игор, който намери евтин адвокат, готов да поеме случая без много въпроси, Надя подаде искова молба в районния съд.
Процедурата се оказа по-бърза, отколкото Тамара Игоревна можеше да си представи. Получи призовка, яви се в съда – сама, объркана, без адвокат, защото нямаше средства да си позволи такъв. Опита се да обясни на съдията ситуацията, да разкаже за дарението, за уговорката, за това, че няма къде да отиде. Но законът беше категоричен. Нотариалният акт за дарение беше безупречен. В него не фигурираха никакви условия за пожизнено ползване от страна на дарителя. Надя беше пълноправен собственик.
Месец по-късно, в един студен и сив есенен ден, решението на съда влезе в сила. Двама униформени полицаи и съдия-изпълнител се появиха на вратата на Тамара Игоревна. Бяха учтиви, но непреклонни. Дадоха ѝ два часа да събере най-необходимото.
С треперещи ръце, под погледите на безучастните служители на реда и любопитните съседи, надничащи през шпионките си, седемдесет и пет годишната жена започна да тъпче в стари куфари дрехи, няколко книги, албум със снимки и дребни предмети, носещи спомена за един цял живот. Надя не беше там. Беше предпочела да избегне тази сцена.
Когато излезе от апартамента, заключвайки вратата зад гърба си за последен път, Тамара Игоревна се почувства напълно изгубена. Светът сякаш се беше свил до размерите на площадката пред асансьора. Къде да отиде? Нямаше близки роднини, освен неблагодарната си внучка. Приятелките ѝ от младостта или бяха починали, или живееха далеч, или самите те едва свързваха двата края.
Машинално, без да знае какво друго да направи, тя свлече куфарите и вързопите си под стълбището на партера. Беше късен следобед, започваше да се смрачава. Студеният вятър свиреше през открехнатата входна врата. Тамара Игоревна седна върху единия куфар, загърна се плътно в старото си палто и затвори очи, опитвайки се да прогони паниката, която я задушаваше. Реши да остане там за през нощта. Утре щеше да мисли. Ако изобщо имаше „утре“ за нея.
Глава 3: Лъч светлина в мрака
Нощта във входа беше дълга и студена. Всеки шум – отварянето на асансьорната врата, стъпки по стълбите, лаят на куче от съседен апартамент – караше Тамара Игоревна да потръпва. Свита на кълбо върху куфара, увита в палтото, което вече не я топлеше достатъчно, тя се чувстваше невидима и безкрайно самотна. Болката от предателството на Надя беше по-силна от физическия студ и дискомфорт.
Ранната утринна светлина, която едва се процеждаше през мръсните прозорци на входа, я завари трепереща и с подпухнали от безсъние и плач очи. Тъкмо се канеше да се надигне и да помисли какво да прави, когато чу стъпки по стълбите. Беше Люба, съседката ѝ от третия етаж – жена на средна възраст, винаги усмихната и любезна. Люба се спря като закована, когато видя смалената фигура на старицата, сгушена сред багажа си под стълбището.
Тамара Игоревна?! Какво правите тук? Добре ли сте? – Гласът на Люба беше изпълнен с искрена изненада и загриженост. Тя приклекна до възрастната жена и внимателно докосна рамото ѝ.
Тамара Игоревна вдигна глава. Лицето ѝ беше бледо, устните ѝ – посинели от студа. Опита се да се усмихне, но се получи само жалка гримаса.
Надя… Надя ме изгони, Люба – прошепна тя, а гласът ѝ пресекна.
Как така те е изгонила?! Какво говорите! Тази… тази змия! – Люба ахна, а лицето ѝ пламна от възмущение. Тя познаваше Надя от малка и никога не беше харесвала егоистичния ѝ нрав, но това надминаваше всичко. – Ама как ще ви изгони! Това е престъпление! Трябва веднага да се обадим в полицията!
Няма смисъл, мила – въздъхна Тамара Игоревна. – Те ме изведоха. Със съдия-изпълнител. Аз… аз ѝ прехвърлих апартамента преди време. С дарение. Така че сега е неин по закон.
При тези думи очите на старицата отново се напълниха със сълзи, които този път се стекоха по бръчките на лицето ѝ.
Люба гледаше потресена. Законно или не, това беше нечовешко. Тя хвана студената ръка на Тамара Игоревна.
Не може да останете тук! Имате ли къде да отидете? – попита тя тихо.
Старицата само поклати безмълвно глава.
Тогава идвате с мен! Веднага! Не можем да ви оставим да прекарате и минута повече в този вход! – заяви Люба с непоколебима решителност. Тя помогна на Тамара Игоревна да се изправи на крака, които едва я държаха, и започна да събира багажа ѝ. – Хайде, облегнете се на мен. Ще вземем нещата малко по малко.
Докато се изкачваха бавно към третия етаж, Люба забеляза нещо, което я накара да спре. По ръцете на Тамара Игоревна, подаващи се от ръкавите на палтото, имаше грозни, тъмни синини.
Тамара Игоревна… какви са тези синини по ръцете ви? Да не сте паднали?
Старицата сведе поглед и дръпна ръкавите си надолу, сякаш изпитваше срам.
Не… не съм падала – промълви тя едва чуто. – Надя… тя… малко ме побутна по-силно онзи ден, когато се карахме… Беше ядосана…
Побутнала?! Това не е от побутване! Та тя ви е била! – Люба едва сдържаше гнева си. – Тази неблагодарница! Да вдигне ръка на собствената си баба, която я е отгледала!
Тя поклати неодобрително глава, но замълча, виждайки болката и унижението в очите на старицата. Реши да не я разпитва повече в този момент. Най-важното беше да я прибере на топло и сигурно място.
В уютния апартамент на Люба, Тамара Игоревна най-сетне се почувства в безопасност. Люба я настани на дивана, зави я с топло одеяло и ѝ направи горещ чай. Докато старицата бавно отпиваше от чашата, сгрявайки премръзналите си ръце, Люба не спираше да мисли. Не можеше да остави нещата така. Трябваше да има някакъв начин да се помогне на Тамара Игоревна.
Глава 4: Лъч надежда и тежко решение
Вечерта, след като Тамара Игоревна беше хапнала малко супа и беше заспала от изтощение на дивана, Люба се измъкна тихичко от апартамента. Беше си спомнила за един млад адвокат, син на нейна стара позната, който наскоро беше отворил кантора. Реши да се консултира с него, макар да не таеше големи надежди след това, което ѝ беше казала старицата за безупречния нотариален акт.
Адвокатът, млад мъж на име Виктор, я изслуша внимателно, докато тя му разказваше цялата тъжна история на Тамара Игоревна, без да спестява подробности, включително и за синините по ръцете ѝ.
Ужасна история – каза Виктор, когато Люба приключи. – За съжаление, ако актът за дарение е направен по всички правила и няма клауза за пожизнено ползване, от юридическа гледна точка внучката е в правото си да иска изваждане от имота, колкото и неморално да звучи това.
Но не може да няма нищо! – настоя Люба. – Тази Надя дори е посягала на баба си! Има синини! Това не е ли основание за нещо? Има ли някакъв начин Тамара Игоревна да си върне апартамента? Да се развали това дарение?
Посегателство… – Виктор се замисли, барабанейки с пръсти по бюрото. – Това може да промени нещата. Трябва обаче да видя самите документи. Имате ли ги? Или поне копие? Понякога в договорите за дарение се включват стандартни клаузи, на които хората не обръщат внимание.
Мисля, че да! – възкликна Люба. – Докато помагах на Тамара Игоревна с багажа, видях една папка с документи. Тя каза, че са „ненужни хартийки“, но аз я прибрах за всеки случай. Чакайте, ще дойда след малко!
Люба изтича обратно до апартамента си, взе папката от багажа на старицата и бързо се върна в кантората. Виктор веднага се зае да преглежда разпилените листове – стари сметки, удостоверения и най-важното – копие от нотариалния акт за дарение.
Младият мъж се съсредоточи, четейки внимателно всяка дума, всеки параграф. Минаха десетина минути в пълно мълчание, нарушавано само от шумоленето на хартията. Люба седеше на ръба на стола и нервно мачкаше края на сакото си, сърцето ѝ биеше лудо от напрежение и надежда. Тя искрено съжаляваше горката леля Тамара и беше готова на всичко, за да ѝ помогне.
Изведнъж Виктор вдигна очи от документите. На лицето му грееше широка усмивка.
Има шанс! И то доста голям! – Той потърка доволно длани. – Открих нещо! Нещо, което наглата внучка и нейният адвокат очевидно са пропуснали или не са счели за важно!
Люба се наведе напред, затаила дъх.
Какво? Какво открихте?
В стандартните заключителни разпоредби на този договор за дарение – обясни Виктор, облягайки се назад на стола си с вид на победител, – има една клауза, която гласи, че дарението може да бъде отменено от дарителя, ако дареният е извършил престъпление против личността на дарителя или негови близки, включително умишлено убийство или опит за такова, или тежка телесна повреда. Законът за задълженията и договорите също предвижда подобна възможност – отмяна на дарението поради непризнателност, която се изразява в престъпление срещу личността или имота на дарителя. Посегателството, синините, за които ми разказахте – ако успеем да докажем, че са причинени умишлено от внучката, това е сериозно основание да се иска отмяна на дарението!
Очите на Люба светнаха.
Значи има надежда! Можем да върнем апартамента на Тамара Игоревна!
Точно така! Ще трябва да заведем дело, да съберем доказателства – медицинско удостоверение за синините, може би свидетелски показания, ако някой друг е видял или чул нещо. Но шансът е реален! – потвърди адвокатът.
Окрилена от новината, Люба се прибра у дома. Внимателно събуди Тамара Игоревна и с треперещ от вълнение глас ѝ разказа за откритието на адвоката и за възможността да си върне дома.
Реакцията на старицата обаче беше неочаквана. Вместо радост, лицето ѝ се помрачи още повече. Тя слушаше мълчаливо, а когато Люба свърши, поклати бавно глава.
Не, Люба… Не мога да го направя. – Гласът ѝ беше тих, но твърд.
Но защо, Тамара Игоревна?! Това е вашият шанс! Тя не заслужава този апартамент! Тя ви изхвърли на улицата! Била ви е!
Тя е моя внучка, Люба. Дъщеря на моята Луда. Колкото и да е сгрешила, колкото и да ме е наранила, аз не мога да я изхвърля на улицата. Не мога да ѝ причиня това, което тя ми причини. – В очите на старицата имаше безкрайна умора и тъга. – Предпочитам да отида в старчески дом. Там поне ще имам покрив над главата и ще се грижат за мен. Не искам повече дела, скандали, болка… Просто искам малко спокойствие.
Колкото и да се опитваше Люба да я убеди, че на Надя трябва да ѝ се даде урок, че справедливостта трябва да възтържествува, Тамара Игоревна остана непреклонна. Беше взела своето решение, продиктувано не от страх, а от една дълбока, макар и може би неразбираема за другите, смесица от прошка и желание да сложи край на страданието.
На следващия ден, с тежко сърце, Люба изпълни молбата на старицата. Помогна ѝ да събере отново скромния си багаж и я откара до един държавен старчески дом в покрайнините на града. Раздялата беше тъжна. Люба обеща да я посещава често. Тамара Игоревна само кимна мълчаливо, преглъщайки сълзите си, докато гледаше как вратите на новия ѝ, последен дом се затварят зад нея.
Глава 5: Иронията на съдбата
Надя, напълно забравила за съществуването на изоставената си баба, скоро след това се омъжи за Игор на скромна церемония. Двамата веднага се нанесоха в „освободения“ двустаен апартамент. Започнаха трескаво да го ремонтират и обзавеждат по свой вкус, изхвърляйки безмилостно всички стари вещи на Тамара Игоревна, които напомняха за нейното присъствие.
За известно време животът им изглеждаше като сбъдната мечта. Имаха свой дом, бяха млади, влюбени (или поне така си мислеха) и светът беше в краката им. Игор, освободен от грижата за наем, започна да се държи още по-властно и разточително. Надя, опиянена от новия си статут на „семейна жена“ със собствен имот, не забелязваше или не искаше да забелязва недостатъците му.
Двамата обичаха шумните компании и апартаментът често се превръщаше в арена на шумни купони с много алкохол и силна музика, които продължаваха до късно през нощта и тормозеха съседите. Люба, която все още живееше на долния етаж, често въздишаше тежко, чувайки виковете и смеховете отгоре, и си мислеше за клетата Тамара Игоревна в старческия дом.
На Надя и Игор обаче не им беше писано да се радват на семейното си щастие и на придобития по нечестен път имот дълго. Съдбата, понякога, има странно чувство за справедливост.
Една съботна вечер, по време на поредния шумен празник, който двойката беше организирала у дома си, се случи непоправимото. Дали от незагасена цигара, оставена небрежно в пепелника, дали от късо съединение в старата електрическа инсталация, която не бяха подменили при ремонта, или просто от зла участ – избухна пожар.
Огънят лумна бързо, подхранван от алкохолните изпарения и новите синтетични мебели. Гостите се разбягаха панически. Надя и Игор успяха да изскочат навън в последния момент, спасявайки само дрехите на гърба си. Пожарникарите пристигнаха бързо, но въпреки усилията им, апартаментът беше почти напълно унищожен. Стените бяха опушени, мебелите – овъглени, всичко беше пропито с острата миризма на дим и пепел.
Стояха на улицата пред блока, увити в одеяла, дадени им от съседи, и гледаха как пожарникарите довършват работата си. Апартаментът, който беше смисълът на връзката им, целта на тяхното събиране, вече не съществуваше в предишния си вид. Беше се превърнал в необитаема, почерняла руина.
Игор гледаше към унищожения апартамент с празен поглед. Пресметливият му ум бързо оцени ситуацията. Апартаментът беше изгорял. Ремонтът щеше да струва цяло състояние, което те нямаха. Застраховка нямаха. А и какво имаше да ремонтира? Любовта му към Надя, така или иначе, беше изградена върху основата на този имот. Сега, когато основата я нямаше, нямаше и смисъл да остава.
Той се обърна към ридаещата Надя.
Съжалявам, Наде – каза той студено, без капка съчувствие. – Но тук за мен вече няма нищо. Аз си тръгвам. Ти ще се оправиш някак.
И без да каже и дума повече, той се обърна и си тръгна, оставяйки я сама сред димящите останки на нейните мечти и егоистични планове. Говореше се, че още на следващия ден се нанесъл при друга жена, която също имала собствено жилище.
Надя остана сама на улицата – без дом, без съпруг, без пари и без баба, която да я приюти. Иронията на съдбата я беше застигнала с пълна сила. Беше изхвърлила старицата, за да има свой дом, а сега самата тя беше бездомна. Беше разчитала на мъж, привлечен от имота ѝ, а сега той я беше изоставил веднага щом имотът изчезна.
Стоейки там, сред съчувствените или злорадите погледи на съседите, Надя може би за пръв път в живота си осъзна пълната тежест на своите постъпки. Но вече беше твърде късно. Апартаментът беше изгорял, а мостовете към единствения човек, който някога я беше обичал безусловно, бяха изгорени от самата нея много преди пламъците да обхванат дома ѝ.